По програма денят започваше с видеоинсталация на Мишел Бютинк със заглавие “Moving photography”. На една от стените се прожектираха кадри, в които бяха заснети случайни хора, слизащи по стълби (може би към някоя метро станция?). Движението им бе на забавен каданс, а в определени моменти онези от тях, които бяха заснети на преден план, биваха осветени от светкавица на фотоапарат. Авторката споделя, че идеята й е хрумнала след като веднъж е засенела хора, които са се фотографирали. Тя се впечатлява от ефекта, оставен от светкавицата, и решава да го използва в новия си проект. Видеото й поставяше въпроса “Има ли тълпата свои лица?”. Губещият се в анонимната градска маса индивид се опитваше да излезе от лоното на своето забвение чрез своеобразната видеофотография, а на зрителя му оставаше само да повярва, че той има лице. В този момент на просветление Другият, който винаги присъства някъде около нас (може би подминавайки ни небрежно точно в този момент), излизаше наяве, за да ни заблуди или за да ни накара да повярваме в неговото нас в транспорта или чака на опашката своя ред. Каква ли е ролята му в нашата социална игра на самодоказване и самоотричане? Къде стои той и колко близо е до нас всъщност? Един проект, който може да ни припомня, че вътрешното единство между хората се открива чрез света на всеки един от нас, а правото да почитаме свободата на Другия е изконно залегнало в основата на нашите общочовешки разбирания. Още един основен момент, засегнал в творбата, имайки предвид и самата ситуираност на прожекцията, бе, разбира се, самата светлина като просветлителен фактор. Другият беше поставен пред очите на публиката, изваден от ограничителните рамки на тълпата, за да бъде прозрян. Той е там, един от нас, и съществува така, както и ние съществуваме в неговите очи.

Следващата инсталация бе дело на Питър Винк, който изцяло беше решил да се възползва от вече наличното в пространството. Неговата светлинна инсталация представляваше разположени покрай стените прожектори, осветяващи ги в ритмикохаотичен ред, чиято кулминация бе момента, в който те просветваха едновременно. Тогава на стените се забелязваха различни надписи в познатия ни уличен стил – “Обичам Мария”, “Мразя Буш” и т.н. Ако направим паралели с предишната инсталация, то тук темите за Другия и светлината отново присъстват, но в по-различен контекст. Този път вместо лице имаме думите на Другия, оставени върху своеобразната стена-улица затъмнена от невъзможността за единност между хората. Неговата ръка се е протегнала, оставяйки следа в общото градско пространство, за да бъде забелязано съществуването й сред масата на градското множество. Тя е там и може да бъде видяна, когато някой я освети не за да ни покаже, че всеки от нас обича Мария, а за да видим, че думи като “любов” и “омраза” са онези, които ни посочват общочовешкото. Именно в него трябва да търсим изход от тъмнината и от невъзможността.

Третата поред инсталация бе дело на Клаудия Сола. Екранът бе разделен, така че зрителят беше поставен пред една решетка от непрекъснато сменящи се образи. Фотографиите бяха взети от публично-медийното пространство и в началото бяха показани сцени от трагични събития, едно от които беше масовото убийство на студенти тази година в университета във Вирджиния, САЩ. Постепенно гледката се смени и зрителят трябваше да смени нагласата си на “светска” честота. Холивудски звезди и спортисти, поп диви и гелосани телевизионни лица, които сме свикнали да ни поднасят в захаросан вид от екрана. След тях дойде ред и на представителите на политиката. Държавните глави на едни от най-големите нации в света, показани такива, каквито ни ги показват в новинарските емисии. До болка познати кадри на “добрия” държавник, прегърнал дете или насочил пръст, за да ни покаже пътя на справедливостта и морала. В хаотичната подредба, която имаше за съпровод минималистична и доста внушителна музика, започнаха да се прокрадват и сцени на различие. Глобалните конфликти на съвремието, кървави кадри от войните на етническа и религиозна основа и борбата за надмощие на различните локални сцени бяха показани чрез своите жертви. Подраните снимки оставиха зрителя пред онази реалност, която се случва тук-и-сега, но същевременно за много от нас тя винаги остава в периферията, някъде там на екрана, където нещата се случват в невъзможността за разбирателство и близост между хората. Невъзможостта, която създава разделението между различните култури и раси, между идеологиите и религиозните вярвания. По време на тези кадри онази част от публиката, която беше пристигнала със своите деца, се погрижи те да не гледат към екрана, тъй като същата тази реалност беше престъпила границата на позволеното. Онази граница, която пречи на възможността за единство и разбирателство и която не позволява на хората да проумеят, че са частици от единния човешки организъм. Колко близо наистина до нас се случва разделението и можем ли да променим с нещо съдбата си? Близо ли сме един до друг? Общоприетите нравствени ценности не са външно наложени императиви, а вътрешно единство с изначалното добро в природата ни, което се проявява в чувства като състрадание, любов и разбирателство. Ето защо трябва да потърсим отговор в самите нас.

Видеоинсталацията на Клаудия Сола приключи с образи на деца от различни културни и национални идентичности. Деца, на които не е нужно да се затварят очите, защото те са там – било то в онази далечна държава, където нещата се случват (на екрана?), било то някъде близо до нас. А колко близо всъщност? Те са онези, които ще носят последствията на делата ни, на невъзможността за единство и изход от страданието, за което сме отговорни като хора, поставили си идеали като свобода, равноправие и отговорност. Това бе една “различна” телевизионна емисия, една глобална картина на съвремието ни, която успя да извади от унеса нормалния зрител. Същият този зрител, който е свикнал да му поднасят за 30 минути новините от света, разнородни по своя характер и значение. По този начин от него се очаква много бързо да “превключва” емоциите си, тъй като в началото наблюдава кадри от бедственото положение в някоя африканска или друга бедстваща държава и поредния бомбен атентат, а в края Бритни Спиърс и коледното намаление на климатици в Лондон.

Програмата за деня завършваше с театралното представление “Zonder titel” (за жалост на холандски език), чиято продължителност от половин час имаше за цел да приобщи публиката в една нова и нетипична за нормалния театър атмосфера. Сюжетът може да се оприличи на Ромео и Жулиета в подземието или там където няма достъп на светлина, а само една поклащаша се люлка, напомняща ни за замайването от любовната страст. Една от целите на представлението бе публиката активно да изследва това, което й се предлага, да бъде съ-битиен наблюдател, част от сцената, на която се разиграва случващото се. Това беше част от замисъла на артистичния директор Дирк Копенс. Той споделя, че винаги се стреми да търси нещо различно от това, което се предлага в театъра, и именно затова ролята на публиката е изключително важна. В студеното и тъмно помещение любовта търсеше място за светлината, а невъзможността за изход бе експеримент, който завърши цикъла, поставящ въпроса за пътуването на човека от тъмнината към просветлението.

Фестивалът успя да изпълни своята задача, а именно да открие нови пространства във вече окупираната градска среда и да погледне под нов ъгъл към вече познати проблеми. Нетрадиционната му ситуираност и различните “подземни” проекти преразгледаха въпроса за връзката между хората и устоите на ценностите в света, такъв какъвто го познаваме днес.