for english see below

На 29 август 2016 г., по време на международен конгрес по геология, работна група от различни университети предлага на Международната комисия по стратиграфия доклад, който настоява на официалното и формално признаване на една нова геологическа епоха – антропоценът. Понятието, създадено през 60-те години на XX в. и популяризирано чрез работите на нобеловия лауреат по атмосферна химия Паул Йозеф Крютцен и биолога Юджийн Стюрмър, обозначава идеята, че намесата на човешкия фактор в дотогава схващаната като пред-човешки дадена природа е напреднала до степен, в която самата природна среда се оказва същностно трансформирана. Дотам преобразена, че това, изглежда, вече не е същата природа – нито геологически, нито биологично.

Живеем, следователно, в „епохата на човека“. Но какво означава това, ако не сме в състояние да определим какво е човекът? Профилът на предлагания тук брой на списание „Пирон“ се очертава като разграничителната линия между две неопределими фигури – тази на човека и тази на „другото на човека“. Елементът, който обединява разнообразните текстове в настоящия брой, би могъл да се определи по следния начин: изключително трудно, все по-трудно, дори невъзможно е ясното прокарване на тази линия. Нечовешкото навлиза толкова навътре в територията на човешкото, дори произлиза от него, обособява се не само като негова външна предчовешка среда, но и като постчовешки продукт, така щото всяко определение за човешко няма да бъде просто очертаването на една хомогенна област на фона на нечовешкото, а по необходимост трябва да включва самото нечовешко като свой конститутивен елемент.

Този проблем ясно се разкрива в дебатите около понятието за антропоцен, което съвременната наука предлага. В исторически план съществуват няколко концепции относно началото на антропоцена – XVII век, индустриалната революция на XIX век, първият ядрен опит в САЩ през 1945 г. Независимо с кой от вариантите ще се съгласим, теорията за „времето на човека“ като нова геологическа, а не просто историческа епоха, ни помага да разберем нещо фундаментално за възгледа, който самият човек е придобил за себе си в периода на късната модерност. Този пост-модерен, може би дори пост-исторически човек приема за своя основна отличителна черта, черта на целия си биологичен вид (но дали можем да говорим за биология в чист вид, когато става дума за човека?), преди всичко трансформационната си сила. Мисълта за тази трансформационна сила е концептуално свързана с интуицията за една несубстанциалност на човешкото (Лиотар: „присъщо на човека е липсата на присъщо“). Невъзможността за дефиниране на човека навежда на мисълта, че в сърцевината на човешкото се разполага едно множество от хетерогенни елементи, нито един от които обаче не може да се определи като белегът на човешкото. С други думи, в основата на човешкото стои едно (множествено) не-човешко.

Интуицията за неопределимостта на човешкото на фона на предчовешката природа е съпроводена от една добре известна тенденция в мисловността на модерните времена след Ницше: съмнение на първо място в субектното, а оттам и в човешкото като стойност, като върховна ценност в нравствен смисъл. Макар че мисловният ход на Ницше се оказва много по-сложен и нееднозначен (както демонстрира включената в настоящия брой статия от Димитър Вацов), вследствие тъкмо от тази тенденция се развиват дискурси като носталгичната екология и етиката на природосъобразния живот, редом със сякаш напълно опозиционни мисловни течения като технокрацията или евгениката. Процесът по ревизия на човешкото, макар и снабден с две лица, хуманистично и антихуманистично, може да бъде разглеждан в цялост като продължение на антропологията на Новото време. Представата за същинската несубстанциалност на предполагаемата субстанция „човек“ се открива още в един от най-ранните програмни текстове на ренесансовия хуманизъм – „Реч за достойнството на човека“ от Джовани Пико дела Мирандола (1486).

Съгласно този текст стойността на човешкото се определя именно от статута на човека като не-завършен, като способен да приема и чертите на животинското, и тези на божественото, с една дума – цялото „достойнство“ на човека е поставено в собствените му ръце, в силата на неговата изобретателност, деятелност, на неговата, в един широк смисъл, техника. Тази способност за дело, дарена на човека, може да бъде разгледана и като най-голямото му задължение, неговият „ангажимент“, както се изразява иранският философ Реза Негарестани в текста си „Бремето на нечовешкото“. Тъй като може, човекът е длъжен непрекъснато да (се) изгражда и пре-изгражда в режима на един не-човешки морален императив. Неорационалистката линия на Негарестани обаче наследява идеята за този особен „ангажимент“ от полето на един съвсем различен по характер дискурс за нечовешкото – този за субверсивната и освободителна сила на „киборга“, както ни я представя Дона Харауей в своята манифестна комбинация от феминизъм, неомарксизъм, постколониализъм („Манифест на киборга“). За Харауей нечовешкото се оказва политическа основа за единение на твърде различните прояви на човешкото.

Човекът по природа няма природа, но това не решава проблема за неговата отличимост от природата. Работата на антропологическата машина, която според концепцията на Джорджо Агамбен („Откритото“) произвежда човешкост чрез допълнително прокарване на разделителна линия между човек и животно, при внимателен анализ показва своя конвенционален характер. С други думи – няма биологичен показател, който да отграничава човек от нечовешка природа (животно). Друга възможност за дефиниция предлага понятието за техника. Тази техничност на човека е обект на изследване при голяма част от френскоезичните автори от края на XX век и началото на XXI век. Конгломератът от природа и техниката превръща понятието за човека и проявите на човека в лабиринт и тъкмо идеята за лабиринта е концептуалната призма, през която (не)човешкото е изследвано от френския философ Фредерик Нера. Според Нера обаче хуманизмът е капан, който дори най-радикалните негови критици не просто не могат да избегнат – те по-скоро го хипостазират под маската на различни транс-, пост- и антихуманизми.

От друга страна, макар че човекът е дълбоко свързан с техниките за трансформация на природата (включително на собствената си), това не може еднозначно да реши въпроса дали отликата спрямо тази техника е достатъчна differentia specifica за дефиницията на човешкото, или самата техника трябва да се приеме за такава отлика. Не е ли тъкмо способността за производство на все по-фини инструменти, на все по-сложни протези върху собственото слабо тяло основната сила на човека? На следващо място – как човекът да се отграничи от собствената си техника. И още повече, дали техниката като нечовешка протеза е приоритет единствено на човешкото? Отговорът, разбира се, зависи това, къде ще положим границите на понятието за техника. Както твърди Жан-Франсоа Лиотар, дори инфузорията като жив организъм (следователно всеки жив организъм) може да бъде определена като някакъв вид прото-техническа система, доколкото самото ѝ съществуване е обусловено от способността ѝ да взаимодейства с околната среда чрез обмяна на информация.

Тогава модерният проект, организиран спрямо и около стойността на човека (dignitas), се оказва построен около един празен център. Мисълта за подобна празнина – в онтологичен, а оттам – в морален, и съответно политически аспект – празнина, подлежаща на пластично конструиране и постоянно пренареждане, кара множество съвременни мислители да намират модерния, просвещенския хуманизъм за „предразсъдък“ (както го назовава открито и самият Лиотар), който ще бъде изличен от времето подобно на следи в крайморския пясък (по известния израз на Мишел Фуко от „Думите и нещата“). Човешкото се е оказало най-подозрителното, най-дискредитираното от всички понятия. Катастрофичното настроение, останало в спомена за току-що отминалия XX век и сякаш непосредствено потвърдено в първите десетилетия на XXI век, без съмнение допринася за поставянето под въпрос на целия проект на модерността за триумф на човешкото.

И все пак човешкото не е просто „нищо“. Сърцевинната празнина на хуманитарната перспектива не може да се запълни с каквото и да е, с произволни елементи. В сърцевината на човешкото стои нечовешкото. Но за да стане явна тази двойна зависимост, не са достатъчни ежедневните прояви на човешкото, напротив – необходимо ни е разглеждането на ексцесите на човешкото, които лесно получават названието „нечовешки“. Такава е възхвалата на човека в Софокловата „Антигона“, където фигурата му придобива страховит ореол благодарение сякаш именно на „нечовешките“ си прояви. Ексцесите на човешкото могат да бъдат разглеждани като перформативи, като спектакли, които „дават да се разбере“, които излагат на светло особената, сложна, нееднопосочна връзка между човешко и нечовешко. Такъв е характерът на „нечовешкия театър“ според проекта на философа Боян Манчев и театралните експериментатори от група „Метеор“.

Ако приемем тази хипотеза и се опитаме да се вгледаме в особеностите на онова, което интуитивно или просто в качеството му на логическата противоположност на човешкото, назоваваме „нечовешко“, веднага става ясно, че то е дори още по-неединно. От една страна, забелязваме фигурата на пред-човешката, „девствената“ природа – тук се помества проблемът за статута на животното. Проблемът за животното може на свой ред да се разклони в различни посоки – може ли да бъде установена онтологическа разлика между животното и човека и по какъв начин, е само един аспект от този въпрос. Друг аспект може да се открие в анализа на поместването на животното в правния свят на човека (статията на Стилиян Йотов), трети – в отношението към животинското, а оттам и към природното изобщо в култури като модерните веган и еко/био общности (Силвия Петрова). Четвърти – чрез анализ на образа и функциите на животното в киното и литературата (Неоми Сегал). Нечовешкото в литературата обаче не е ограничено единствено до животното – други фигури на нечовешкото изплуват в литературните анализи, показва Галина Георгиева с текста си върху прозата на Андрей Платонов и Мишел Уелбек и Божана Филипова чрез анализи на прозата на Джеймс Джойс. При тези авторки самата ситуация на човека в света и в обществото е видяна като фигура на нечовешкото. Тялото, езикът, духът демонстрират своите аберации. Проблемът за границата човешко-нечовешко е разгледан е в биополитическа перспектива от Александър Кьосев въз основа на „Метаморфозата“ на Кафка. Сходен въпрос, но от социологико-историческо гледище изследва Гергана Мирчева, разглеждайки нечовечното като нечовешко – човешки или нечовешки феномен е престъплението?

От образа на нечовешкото в антиутопиите на Уелбек на свой ред може лесно да се завърнем към толкова фундаменталния проблем за техниката – техническото отвъдчовешко, следчовешко, протетично с всички нерешими въпроси, които днешното ѝ безпрецедентно ускорено развитие поставя пред мисълта. В крайна сметка, тъкмо това развитие и усещането за необратимостта на процеса е непосредственият повод за възникването на идеята за антропоцена. Самата техника обаче се разпада вътрешно на множество техники, разглеждани в статията на Васил Видински като различни видове машини, при това машини в много широк смисъл – като машина може да бъде интерпретирано всяко човешко построение и всеки експеримент с човешкото. Проблемът за изкуственото човешко тяло и изкуствения интелект при Камелия Спасова е поставен като интелектуално, психологическо и естетическо предизвикателство, а при Наталия Христова и Лъчезар Антонов – като въпроса за техническото (генетично или механично) усилване на човешкото чрез намеса в процесите на възпитанието или дори в самата материална, генетична страна на тялото.

Нетрайността, убегливостта на човешкото – това е централното във фигурата на заличената следа в пясъка от финала на „Думите и нещата“. Ако буквализираме обаче метафората на Фуко, можем да се запитаме дали човешките следи ще се изличат толкова лесно и бързо от лицето на вселената. Каква е енигмата на тази следа от човешко присъствие ни показва фото есето на художника Красимир Терзиев „Съобщение от космоса в двора“. Събраните в това есе образи безсловесно излагат големия парадокс на (не)човешкото – човекът не просто променя необратимо и радикално собствения си свят, вместо да се приспособява към него. Нещо повече, когато продуктите на човешката техника, запратени в дълбините на космическото пространство сякаш за да изчезнат там, се завърнат обратно при човека, те произвеждат ефекта на обезпокоително-странното, на чуждо-познатото, подобно на тялото-машина на андроида. Веднъж напуснал себе си посредством своите техники и машини, човекът се завръща обратно при себе си като чужденец, приел образа на нечовешкото, изложен, отчужден, непонятен пред собствените си очи.

 

Богдана Паскалева

 

Volume 12. THE INHUMAN (pdf/en) 

 

ЕКИП НА БРОЙ 12 / НЕЧОВЕШКОТО:

Водещ броя: Богдана Паскалева

Главен редактор: Александър Кьосев

Отговорен редактор: Моника Вакарелова

Преводачи: Богдана Паскалева, Димитър Божков, Филип Стоилов, Петя Абрашева

Коректор: Василка Шишкова

Изображение на корицата: литография на Ливия Стоянова „Спомени на дете“ I, част от фонда на Софийска градска художествена галерия

Дизайн на корицата: Виктор Мухтаров

Сътрудник Културен център: Румяна Каишева

Техническа поддръжка: Павел Колев

 

Академично електронно списание за изкуство и култура „ПИРОН” е издание на Културния център на  СУ „Св. Климент Охридски“. Броят „Изкуства и памет“ е подкрепен по програма Критическа литература на НФК за 2016 година.