Диверсификацията на наратологичните изследвания от 90-те години на XX век насетне не само свидетелства за продължаваща значимост на наратологията, но и подчертава необходимостта от справяне с проблема за методологическата ѝ идентичност – проблем, появил се още в нейната първоначална фаза на развитие и получил особен отзвук в полето на видеоигрите под шапката на стратегически проведения и донякъде изкуствен спор между лудолози и наратолози от началото на XXI век. Какво собствено е наратологията: теория, метод или дисциплина? Този въпрос остава без категоричен отговор до днес, малко повече от половин век след изразяването на стремежа за установяването ѝ като наука за разказа. Настоящият брой на списание „Пирон“, озаглавен „Модалности на повествованието“, не цели да намери решение на този проблем, а да покаже съвременния отзвук на споменатата диверсификация чрез текстове, които, от една страна, се занимават с основните методологически парадигми на т. нар. нова наратология, а от друга, показват възможни изходи от тях, по този начин разширявайки инструментариума на подходите на цялата тематична област – ход, който се оказва особено характерен за последната в хода на историческото ѝ развитие. Броят продължава проблематиката, въведена от брой 15 „Нова наратология“ с водещ Филип Стоилов, в опита си да експлицира връзката между ново и традиционно в рамките на наратологията, изхождайки от разнообразието на контексти, в които знанието за повествованието се актуализира.
Първата част на „Модалности на повествованието“ събира преводни текстове на три от най-видните изследователки в полето на новата наратология – Мари-Лор Райън, Джанет Мъри и Бренда Лоръл. Изходните позиции на тези текстове могат да се разглеждат като задаващи рамката и критическата траектория на повечето от авторските изследвания, поместени по-нататък в броя. Текстът на Джанет Мъри „От прибавяща към експресивна форма“ в превод на Еньо Стоянов представлява смисловото ядро на превърналата се в класическа книга „Хамлет на холопалубата“. В него Мъри определя четирите основни свойства на дигиталните среди, критикувайки понятието за мултимедийност: процедурност, партиципаторност, пространственост и енциклопедичност. Първите две свойства съставят онова, което обикновено се има предвид под интерактивност, а останалите правят възможна увлекателността. С интерактивността се занимава и текстът на Бренда Лоръл „Основи на драмата II: дирижиране на действието“ в превод на Катерина Кокинова. Лоръл се връща към „Поетика“на Аристотел, за да обясни как цялостните действия във взаимодействието между човек и компютър са всъщност базирани на драматическите принципи за изграждане на изобразителни действия (сюжети). В „От възможните светове до фабулните светове. За световостта на наративната репрезентация“, в превод на Лидия Кондова, Мари-Лор Райън също изхожда от Аристотел при изследването на отношенията между понятието за свят от логико-философската теория за възможните светове и предложеното от нея понятие за фабулен свят, позволяващо изследването на трансмедиални повествования и мислещо наративността като трансцендираща, съответно независима от медията.
„Наративност и прекъсване“ на Тодор П. Тодоров, отварящ втората част на броя, разбира наративността, от една страна, именно в смисъла на Мари-Лор Райън – като способност за предизвикване на наративен отговор. Тодоров обаче заема противоположна позиция по отношение на връзката между наратива и медията, като твърди, че медиите следва да се мислят преди всичко като практики или набор от употреби, отключващи определени режими на наративност, а не просто като устройствено фиксирани носители. Александър Попов връща фокуса към понятийното ядро „свят“, изследвайки „Научната фантастика като наративен модел“. Авторът предлага модификация на тривалентния модел на Самюъл Дилейни, при който взаимодействието реален свят–текст–фантастичен свят е определено като динамично, а самите движения като означаващи. Това дава възможност на научната фантастика да влезе в пряко отношение с най-мощните форми на мисълта, а на самия модел – да бъде прилаган и върху нефантастичната литература. Силвия Борисова разработва една въплътена наратология на човешкото тяло, която подхваща темата за увлекателността и въвлечеността през призмата на феноменологията и негативната естетика, позовавайки се на редица съвременни художествени практики. „Разказва тялото: към една телесна и сетивна екология“ показва, че колкото повече една такава наратология се доближава до движението като свой локус, толкова повече, парадоксално, сетивният и телесният ни опит изглеждат все по-далечни.
Последната трета част на броя е посветена на видеоигрите – една от най-актуалните и мощно развиващите се изследователски подобласти в наратологията. Статията на Еньо Стоянов „Фигуративност и наративност при видеоигрите“ се занимава с механизмите по влагане на смисъл във видеоигрите, акцентирайки върху един алтернативен спрямо наратологията модел – този на „процедурната реторика“ на Иън Богост. Текстът изследва в детайл възраженията срещу него и в последна сметка предлага нов способ за свързване на наративния и реторическия строеж на игрите чрез приспособяване на деконструкцията. Фокусът на Николай Генов във „Фините дисонанси на образа: трансмогрификацията като аспект на лудонаративния дисонанс“ пък пада върху едно конкретно проявление на несъвпадението между игрова механика и повествование – трансмогрификацията, или промяната на бойното снаряжение на героя, в един често пренебрегван жанр – този на масовите мрежови игри. Трансмогрификацията създава разминаване между нивата на възприятието и преживяването в споделените светове на игрите в мрежа, които се оказват само повърхностно кохерентни. Броят завършва с разговор между мен и Миглена Николчина за творческите постижения на играта „Диско Елизиум“ на естонското студио „ЗА/УМ“. В „Не се помирявай с ериниите“: ЗА/УМ и авангардната естетика във видеоигрите“ се обсъжда саморефлексията на иначе младото изкуство на видеоигрите, получаваща конкретен еталон в „Диско Елизиум“, която сдвоява полюсните реалии на арахичното и наивното с авангарда, високото изкуство с поп културата, и еднолично поема космическата отговорност да „допринесе за съдбата на вселената“.
За финал бих искала да благодаря на екипа на Културния център на СУ „Св. Климент Охридски“, в частност на Александър Кьосев и Моника Вакарелова, за поканата и съвместната работа, която направи този брой възможен.
Северина Станкева
СЪДЪРЖАНИЕ:
Северина Станкева – Уводни думи
Джанет Мъри – „От прибавяща към експресивна форма“
Бренда Лоръл – „Основи на драмата II: Дирижиране на действието“
Мари-Лор Райън – „От възможните светове до фабулните светове. За световостта на наративната репрезентация“
Тодор П. Тодоров – „Наративност и прекъсване“
Александър Попов – „Научната фантастика като наратологичен модел“
Силвия Борисова – „Разказва тялото: към една телесна и сетивна екология“
Еньо Стоянов – „Фигуративност и наративност при видеоигрите“
Николай Генов – „Фините дисонанси на образа: трансмогрификацията като аспект на лудонаративния дисонанс“
Разговор между Миглена Николчина и Северина Станкева – „Не се помирявай с ериниите“: ЗА/УМ и авангардната естетика във видеоигрите“
ЕКИП НА БРОЯ:
Водещ броя: Северина Станкева
Преводачи: Лидия Кондова, Еньо Стоянов, Катерина Кокинова
Главен редактор: Александър Кьосев
Отговорен редактор: Моника Вакарелова
Художник: Борис Праматаров
Коректор: Василка Шишкова