Настоящият брой на сп. Пирон е продължение на миналогодишната, шеста поред интердисциплинарна конференция, посветена на културната история на съвременността.

С основна тема „Контекст и контекстуализации“, миналогодишното събиране в Априлци беше изпълнено с много смислени и оригинални подходи към проблема за контекста. Радостно е, че този брой ще успее да остави следа от това събитие, но и да надгради аналитичните усилия, насочени към разбирането на контекста.

* * *

Броят започва с „Възможна ли е теория на контекста?“ – уводен текст, в който Александър Кьосев очертава някои основни линии, които могат да опосредят мисленето за контекста. Засягайки различни традиции и дисциплини като херменевтика, прагматизъм, историография, етнометодология, антропология и социология, авторът успява да обобщи някои от по-важните подходи, но и употреби на контекста и по този начин да даде основа, която да ориентира читателя в логиката на разгръщане на следващите текстове.

Първият блок е с преводни статии и в него сме се опитали да представим и да проследим исторически някои основни теоретични дебати около проблема за контекста. Начало поставя изнесеният на конференция през 1971 г. „Подпис Събитие Контекст“ на Жак Дерида, в който се проблематизира идеята за крайната определеност на контекста. Дерида казва, че това проблематизиране ще доведе до два ефекта – „отбелязването на теоретичната недостатъчност на общоприетия концепт за (лингвистичен или нелингвистичен) контекст“ и „необходимостта от някакво обобщаване и някакво изместване на концепта писменост“. Авторът достига до известното заключение, че всяка комуникация отговоря или поне може да се мисли в логиката на писмената комуникация, доколкото се основава на нуждата знакът да е цитируем.

В отговор на този текст през 1977 г. се появява „Преповтаряйки различията: отговор на Дерида“ на Джон Сърл, представен тук на български в превод от Дарин Тенев. Сърл са опитва да оспори тезата на Дерида откъм легитимността на интерпретацията, която Дерида прави на Джон Остин. Той отхвърля идеята за приравняването на писмената и устната реч на основание цитируемостта на знака, като за него анализът на Дерида се свежда до „просто смесване на итерабилност с перманентност“.

След този кратък текст следват избрани части от Limited Inc (1988), които целят да придадат завършеност на дебата между Жак Дерида и Джон Сърл. Специално трябва да се спомене работата по превода на Жана Дамянова, която не само редактира преведения от нея още през 1993 г. вариант на „Подпис Събитие Контекст“, но се нагърби и с тежката задача да подбере и преведе части от Limited Inc. 

Ако текстовете на Дерида и дебатът със Сърл се съсредоточават около тематиката език–контекст, то следващият превод стреля директно в проблемното поле на епистемологията и по-точно, в сравнително новото течение на епистемния контекстуализъм. В „Изплъзващото се знание“ Дейвид Люис предлага изход от „скалата на фалибилизма и водовъртежа на скептицизма“, удържайки предпоставката, че „[ако] започнете от древната идея, че обосноваността е белегът, който разграничава знанието от простото мнение (дори от вярното мнение), тогава лесно можете да заключите, че атрибутите на знанието са контекстуално обусловени, тъй като стандартите за адекватна обоснованост са контекстуално обусловени.“ Неговата дефиниция „S знае, че Р, тогава и само тогава, когато доказателствата, с които S разполага, елиминират всяка възможност, в която не-Р – Шшшт! – с изключение на онези възможности, които уместно игнорираме“, освен, че обърква, може да се преведе като „S знае, че P тогава, когато всяка възможност P да е невярно се оказва неадекватно към контекста“. Така контекстът се оказва това, което позволява да отхвърляме определени възможности за проверка, доколкото те се оказват нерелевантни към ситуацията, която искаме да проверим. Тази избирателност позволява излизане от безкрайния регрес на скептицизма, доколкото блокира множеството логически възможности, които биха доказвали, че не-P, и които биха възпроизвеждали логическия ефект на „не можем да знаем нищо“. Тук отново трябва да се изкажат искрени благодарности на преводачите Огнян Касабов и Красимира Криворова, които успяха да се преборят с този изключително труден текст.

Последният преводен текст вероятно на пръв поглед изглежда встрани не само от останалите, но и от директното занимание с проблема за контекста. В превод от Еньо Стоянов текстът „Математиката на виртуалното: многообразия, векторни полета и трансформационни групи“ на Мануел Де Ланда се захваща с тежката теоретична работа по математическото описание и стабилизиране на някои от основните понятия, присъстващи в дельозианската онтология – актуално-виртуално, многообразия, множественост. Подходът на Де Ланда има двойствен ефект – от една страна „заземява“ иманентната онтология на Дельоз, доколкото се опитва да я демонстрира математически, геометрично, да я нарисува дори, но от друга страна, сякаш въвежда нови пространства на интерпретация, нови начини, по които може да продължи постоянната ре-актуализация на дельозианската философия, която по начало е изключително трудно да бъде стабилизирана в някакви историко-философски граници. Дельоз често е поставян сред „постмодернистите“, което вероятно е грешка, доколкото въпреки че се отказва да мисли в границите транцедентализма, есенциализма, метафизиката, той все пак остава верен на проекта за онтология (в неговия случай „иманентна онтология“) и именно този проект противоречи на етоса на втората половина на XX век. Този текст, реализирал се през блестящия си превод, е, вярвам, едно от най-ценните попадения на този брой. Той дава достъп до специфична онтология, която би могла да стабилизира говоренето за контекста, да го покаже в неговото най-крайно проявление – планът на иманентност като най-абстрактната карта, най-абстрактното разграфяване на потенциалности.

Текстът, който прави преход към българските статии в броя, и се връща към проблема за езика, е „Изгубеният „контекст“! Демонстрации на индексичността и рутината в обикновения език“ на Димитър Вацов. След като очертава „неяснотите около контекста“, Вацов си поставя собствено задачата да демонстрира, че „референтната функция на всички изрази е индексична“ и че „всички думи и изрази, доколкото са в актуална употреба, са индексикалии“, противопоставяйки се на „тези аналитични философи и лингвисти, които спорят какъв точно е крайният списък на индексикалиите и какви са техните под-видове“. Тази задача е изпълнена и позицията аргументирана много оригинално, чрез използване на забавни случаи, в които „навикът – като предварително усвоена процедура за правене на рутинни ходове“ е премахнат с проста смяна на очевидността, с проста смяна на това, което индексираме. По този начин Вацов показва, че да, контекстът зависи от навиците, но това какъв навик ще се задейства, е „изцяло индексично: откъм актуалната ситуация“. 

В „Контекстът, големите данни и индивидуализиране на потребителите“ Тодор Христов задейства специфичния си стил на разгръщане на аргументацията, започвайки с един разказ за парижката полиция през 1749 г. и нейния проблем в овладяването на прогресивното множене на контексти в опита да решат случая със стиха „Чудовище, чиято черна ярост“. Той показва как при полицейските апарати принципът на контекстуализиране, но и на прекъсване на поредицата от контекстуализирания, работи по сходен начин до началото на Студената война. Христов предлага анализ на начина, по който се случва контекстуализирането в съвременността, и по-специално, начинът на овладяване и боравене с големите данни, които „са направили производството на контекст дотолкова ефективно и евтино, че то вече не е ограничено от цената си.“ Това е текст за финото преструктуриране на логиката на полицейския надзор, за преустройството на идеята за население (от „многобройни населения, локализирани в определена територия“ към „детериториализирани населения и към населения от един“) и оттам – за цялостното преструктуриране на технологиите на управляемост.

Следва „Контекстът: интимно напасване“ с автор Милена Якимова, в който с видим и ефирен литературен почерк се задава въпросът как се случва „патрифицирането“, как се случва стабилизирането на нещо от потока на опита, който винаги е „събитиен и неструктуриран, нито текст, нито контекст, нито нещо, нито окръжаваща среда.“ Якимова напомня нещо важно – когато се говори за текст и контекст, трябва да си даваме сметка, че това са „релационни двойки“, които са стабилизирали в някаква среда, а „средата е полето на видимост на нещото“, тоест, контекстът и опитът ни да го мислим са винаги вече стабилизирало се „нещо“ от неструктурирания събитиен поток. Основната мотивация на този текст е едно питане на Якимова: как тревожността се превръща в страх и как този страх бива използван (и от кого) като опосредяващ управляемостта в обществото, формирайки по този начин „определени готовности, нагласи и рефлекси за действие“. Тук съм длъжен да спомена за сходствата с текста на Тодор Христов – двамата автори, без да изличавам различията помежду им, успяват да правят критика, диагностика на настоящето с една завидна лекота, която, вярвам, е нужна, за да остане критиката релевантна днес. Тази нужда не идва от академични моди, а от това, че съвременността прекалено лесно овладява, присвоява критиката към себе си и затова критиката трябва да става все по-ефирна, лека, литературна; да казва множества, да използва езика като инструмент, който би могъл да предотврати лесното и едностранно присвояване.

„Късномодерен контекст: Масовата култура срещу културното изобилие“ на Георги Герджиков е първият от общо трите текста на докторанти, които намират място в този брой. Авторът обхваща определени аспекти от културната история на XX век – проблемът за „масовата култура“ и скачените към нея възможни генеалогии на съвременната субективност през Ницшевите фигури на Аполон и Дионис и техния сблъсък с фигурата на разтревожения Нарцис. Това е текст, който контекстуализира съвременността, давайки си сметка за наследствата на късната модерност, които не само трудно осмисляме, но и трудно преодоляваме.

Навлизаме в проблематиката контекст–изкуство с текста на докторантката Ирина Самоковска, „Хамлетмашина“: Еманципаторен потенциал на „цитатмашините“ с контекстуален „свръхбагаж“. В него Самоковска се опитва да защити твърдението, че „писането за театър може да произведе значими политически ефекти, водещи до трансформирането на неравенства от социален, икономически и прочие характер“, като разглежда „Хамлетмашина“, пиеса на източногерманския драматург Хайнер Мюлер. Аргументацията включва умело използване на понятието „ризома“ на Дельоз и Гатари, като целта е да се види по какъв начин специфичната структура на пиесата води до субверсивни ефекти през „подривна дейност изотвътре, тласкаща постулатите на театралната наука към собствените им граници на приложимост и състоятелност“. Текстът успешно демонстрира как се случва това – през снемането на субект-обектната опозиция, през репликите, които са „несглобени и несглобяеми“, през цитати от различни сглобки, наричани „цитатмашини“. Самоковска убеждава, че „Хамлетмашина“ изпълнява ризоматичната си претенция – да избягва смисловото стабилизиране и оттам, да служи като вечно актуализиращо се пространство, което „иска да прави театър политически, наместо да прави политически театър“.

В „Повторното „омагьосване“ на света: добавената реалност на Pokemon Go“, Силвия Петрова предлага многопластов анализ на голямото събитие, което беше появата на тази игра. Нейният текст развива няколко аналитични линии, които целят да помогнат за разбирането на т.нар. „смесена реалност“ (augmented reality): връзката между човека и технологиите, проблемът за идентичността, Pokemon Go като практика за „преначертаване на картата на града“. Богат текст, удържащ няколко перспективи едновременно, което позволява по-пълното контекстуализиране, а оттам и по-доброто осмисляне на събитието Pokemon Go.

Последният принос по темата за контекста и изкуството е „От Писоара до Селфито – Проблемът за контекста в света на изобразителното Изкуство“ на докторанта Христиан Вачков. Авторът успява да удържа няколко линии на разказ и да ни преведе с лекота през развитието на Дада през XX век, засягайки темите за контекста, галерията, копието, оригинала. Но това е само първата част от текста! Същински интересният момент идва след това, когато Вачков успява да направи задълбочен анализ на развитието на тази традиция и нейното изменение в контекста на съвременните социални мрежи и по-конкретно Instagram. Обектът, който движи този анализ, е работата на Ричард Принс и неговите стратегии на ре-апроприиране на ре-апрориираното пространство, стратегическите игри, в които влиза с Instagram, и странните противоречия, до които това води. Текстът е наистина оригинален и успява да покаже нагледно, а и забавно, проблем, който далеч не се простира единствено в света на изобразителното изкуство – проблемът за критиката и нейното овладяване.

Финалният текст в този брой е „Европейската интелектуална мрежа Изток-Запад: текст, контекст, крос-контекст и виртуална библиотека. Един случай: Уго Етериано, неговите дебати и техните прочити“ на Георги Каприев. Авторът прави един интересен разказ за една средновековна фигура – Уго Етериано, и въздействието на неговия текст De minoritate ac aequalitate Filii hominis ad Deum Patrem, който е създаден като резултат от участието на Етериано в Константинополския събор от 1166 г. Георги Каприев показва епизод от образуването на „виртуалната библиотека“ на Европа през една „реално налична мрежа, която съществува само защото е в действие, действа и живее от въздействията, произвеждани – съзнателно или не – от нейните дейци“. Макар да е тясно специализиран, текстът е изключително интересен и позволява да се надникне в едно поле от изследвания, което показва по различен начин възможните ни генеалогии, доколкото борави с период, рядко мобилизиран в опитите ни за разбиране на настоящето.

* * *

С това приключва обзорът на текстовете и остава единствено усилието или удоволствието да се четат. Надявам се това да се случи. Броят е направен с голямото желание да представи един съвместен опит да се подходи към проблема за контекста сериозно и задълбочено.

Накрая, искам да изкажа специални благодарности на Моника Вакарелова, която се оказа скритата движеща сила на това усилие и която винаги успяваше да помага и напътства със съвети, опит и една завидна адекватност, която подсказва, че понякога боравенето с контекста е практика, интуиция, която трудно може да се предаде отвъд самото й случване.

 

Симеон Кюркчиев

 

---

ЕКИП НА БРОЙ 14:

Главен редактор: Александър Кьосев

Водещ броя: Симеон Кюркчиев

Отговорен редактор: Моника Вакарелова

Преводачи: Жана Дамянова, Еньо Стоянов, Дарин Тенев, Красимира Криворова, Огнян Касабов

Коректор: Василка Шишкова

Дизайн на корицата: Виктор Мухтаров

Сътрудник Културен център: Румяна Каишева

Техническа поддръжка: Павел Колев

 

 

Академично електронно списание за изкуство и култура „ПИРОН” е издание на Културния център на  СУ „Св. Климент Охридски“.