Езиците на времето

Този брой на списание „Пирон“ събира констелация от текстове, представени на интердисциплинарната конференция в Априлци „Бързай бавно: режими на времето“ (6-9 декември 2019). Подобно мислене върху теорията и историята на времето със стрела в сърцето на настоящето е запазената марка на форума още от първата среща на тема „Модели за мислене на бъдещето“ (2011), когато на полемичната маса бяха поставени въпросите – имаме ли бъдеще, как въобразяваме бъдещето и какви микропрактики може да използваме като съпротива. A в коридорите тогава бяха обсъждани тактики как да се отговори на множеството всекидневни мейли, как социалните мрежи променят публичното говорене и кой какви „скандали“ (незаписани и незапомнени) е преживял в тях. Тревогите към ускорението и презентизма, както и тягата по изработването на различни режими за мислене на настоящето бяха в центъра на разгорещени спорове от културолози, философи, филолози, социолози, журналисти, историци. Настоящият брой се появява точно десет години по-късно. Съответно той може да се чете двуяко – като документ от конкретната среща през зимата на 2019 или по-обхватно като един разговор с продължение[1]. Броят събира ехо на вълнения, теми и дискурсивни напрежения, които траят и произвеждат своите ефекти през последните десет години. По този начин „Пирон“ ни дава и ориентир – компас и карта – какви изменения се случват в полето на хуманитарното знание днес.

Темата на броя „Режими на времето“ засреща заглавията на две влиятелни книги, преведени на български, които мислят върху теория на времето в съвременните темпове на ускоряване – „Пластовете на времето“[2] от Козелек и „Режими на историчност“[3] от Артог. С пространствената метафора пластове на времето Козелек се опитва да улови не просто различните скорости при траенето на даден контекст[4] (краткосрочно, средносрочно и дългосрочно), но и тяхното едновременното съжителстване в даден момент с техните напрежения и разриви, взривове и отлагания, преплитания и разминавания. Примерът с ГДР от 1989 г. показва как може лесно да определим политическата смяна, но не и ясно да отграничим другите социални и културни пластове по аклиматизация и адаптация между източна и западна Германия, за които трябва много повече време да изтече. Козелек ни показва не просто археологически, че имаме множество времена на едно място, но и как да работим с различни скорости на промяна – това са забързванията и забавянията, с които отчитаме промените при повтарящите се исторически структури[5]. Накратко, какви критерии и езици имаме, за да отбележим промените.

Следвайки Козелек, Артог въвежда понятието режим на историчност, за да „се изпитат различните опити и преживявания на времето – или по-добре кризи на времето – иначе казано тези моменти, които Хана Арент нарече „пробиви“ на времето, където ходът на времето се замъглява: тъкмо в тях начинът на артикулиране на минало, настояще и бъдеще губи своя очевиден характер“[6]. Подобно замъгляване той нарича презентизъм и вижда като диагноза на нашето съвремие. Това е вездесъщото настояще, което подновява императива на едно „сега, веднага“, като по този начин размива праговете и границите, огъването и пречупването между минало, настояще и бъдеще. Презентизмът заличава самия релеф на пластовете на времето и води до ерозиране на идеи като памет, история, традиция, дълго траене.

От тезите на Козелек и Артог може да се улови скоростта на протичане на броя. Той е разделен на четири ядра (Ритъм – скорост – съпротива; Време на реакция и време на рефлексия; Все по-бавно напред; Бързай бавно). Идеята е четенето да започне на максимални обороти с Голям адронен ускорител на ЦЕРН в Женева и да преминава на все по-бавни и по-бавни обороти, за да стигне до бавното време на филологията. Това движение е отразено и в подбора на преводните текстове, които задават централните оси в структурата на броя. Тук трябва да подчертая ролята на преводачите в броя, без които той нямаше да се случи така, както си го представях в най-добрия свят от всички възможни светове.

Филип Стоилов сам измисли, че в издание, в което става дума за скорост, не може да не включим текст от теоретика на науката за скоростта, дромологияПол Вирилио. После все така бързо и самоотвержено преведе избрани части от цялата книга „Великият ускорител“ (2010), която се появява само две години, след като елементарни частици сноват из пистите на колайдера. С идеята за хронополитика Вирилио заявява критичната си позиция спрямо днешния технокулт и турбокапитализма в областта на кибернетиката, като не забравя да напомни, че ни застига определен риск от амнезия, докато доброволно складираме крехките си спомени изцяло на компютри.[7] В този брой е включен и 102 афоризъм от „Минима моралиа“, в който Адорно през наслова „все по-бавно напред“ критикува либералната логика, като противопоставя култа към техническите скорости на насладата от разходката и фланьорството. Преводът на Стилиян Йотов на „Минима моралиа“ е важно събитие и за тази книга предстои да се говори, както подобава. Иска ми се само още веднъж да подчертая през нейното подзаглавие „рефлексии от увредения живот“ необходимостта от рефлексия във времена на кризи и замъгленост като настоящето. Дали с Covid-19 не идва нова смяна на парадигмата, за която като нейни сподвижници още нямаме езици, за да артикулираме промяната?[8]

Тематичното ядро „Бързай бавно“, наречено на древната мъдрост festina lente, събира две времена, в напрежението между които осцилират всички текстове – това са „време на реакция“ и „време на рефлексия“, казано с езика на статията Николчина-Стоянов. Еразъм в своя сборник с поговорки „Адагия“ (1500) включва едно дълго есе върху генеалогията на „бързай бавно“ и нейните политически залози от Омир и Аристофан през Октавиан Август и Тит Веспасиан до собственото му съвремие[9]. Поговорката и нейната емблема, делфин и котва, са знак за изграждането на световната република на литературата през метафората за зренето и точния момент, или това е „библиотека, чиито предели да съвпадат – ни повече, ни по-малко – с тези на целия свят“[10]. Преводът на Еразъм от латински с толкова сложна мрежа от скрити и явни препратки е мъчна работа. Моят опит сочи, че ако някой текст е особено непреводим, то тогава се обръщам към Богдана Паскалева и тя го претворява на български с вещината на опитен филолог. „Бързай бавно“ на Еразъм отваря въпроса за световната литература, тема, която е в особено активно обръщение в англосаксонската компаративистика, може да се каже, че е модна тенденция особено след имена като Дейвид Дамрош, Франко Морети, Паскал Казанова, Емили Аптър и др. Ако трябва да се проследи откъде тръгва този съвременен дискурс, може да се види, че има едно завръщане към Ауербах донякъде през посредничеството на Едуард Саид, което предшества избуяването на говорене за световната литература в превод, дигиталната хуманитаристика и новата филология.[11] Това прави есето на Ерих Ауербах „Филология на световната литература“ (1952) изключително важно, за да се очертаят неговите исторически залози и промените, които са настъпили през двойната оптика на оглеждане между близко минало-настояще (как Ауербах е провиждал бъдещето, което вече е нашето настояще и кои от прогнозите му са се изпълнили). Това, което съвременният либерален дискурс върху световна литература много често изпуска, е да чете Ауербах, вписан в собствения му контекст и филологически проект[12]. Това извършва прекрасната студия на Ангел Ангелов, тя показва как се сговарят и противопоставят идеята за световна литература и европейска филология на фона на разединена Европа след Втората световна война. Струваше ми се, че броят няма да е пълен, ако не се появи превод на този текст на Ауербах. И тук идва ролята на Александър Кьосев, който вероятно предположи, че това е причината броят да се бави толкова, и за да не се бави повече, се зае, така че за два дни преведе „Филология на световната литература“. Тогава се убедих, че може би наистина живеем в най-добрия свят от всички възможни светове.

Достатъчно за преводите, но от тях се вижда, че броят се движи от критиците на ускорението към филолозите на забавянето, като от едната страна се проектира бъдеще, а от другата, се удържат дългите сенки на миналото. Така, ако текстът на Лидия Кондова и Габриела Русинова се занимава със социалното ускоряване на времето (това е единствената статия, която пряко въвлича тезите на Хартмут Роза) на фона на научната и фикционална дискусия за машината на времето, то текстът на Иван Попов е образцов бавен прочит на Томас Ман и неговите ранни новели „Тонио Крьогер“ и „Смърт във Венеция“ с техния саморефлексивен потенциал. Ярки текстове от трима автори, които за първи път публикуват в „Пирон“.

Първият панел „Ритъм – скорост – съпротива“ включва теоретици на времето с техните по-общи възгледи за времето и по-конкретни съпротиви към неолибералната логика на по-бърза, по-ефикасна и по-скоростна циркулация. Специално внимание заслужава казусът, който предлага Наталия Христова върху медико-педагогическа биовласт или как пазарът употребява педагогиката. Диагнозата хиперактивното разстройство с нарушение на вниманието (ХАДВ) е причина детето да се третира като машина, която трябва да става все по-ефективна, по-гъвкава и по-адаптивна, а средството за препрограмиране е медикаментация в (американското) училището, която подсилва консуматорските нагласи. Текстът на Чавдар Димитров развива по следите на Хусерл-Кар-Кейси идеята за темпорална гледна точка и гледна точка на мястото като впива събитието в порядъка на една пространствена категориализация. Особено вдъхновяваща е статията на Жана Дамянова, която мисли върху понятието ритъм, като особен език на времето, който засреща единични събития и повторителните структури. Размишленията ѝ върху „подписа на времето“ като „стереоскопични пластове“, които се преплитат и прекъсват може да се чете успоредно с Козелек, но още по-добре с Дерида.[13]

Второто тематично ядро „Време на реакция и време на рефлексия“ е обособена от практиката на списанието да включва материали, които се занимават с конкретни казуси. Тандемът Каприев-Дончева предлага широка философска панорама при разглеждането на теориите на времето от Августин до Хайдегер, но тя се сблъсква и препъва с грапавината на самите текстове на Бекет. Ритъмът на текста перформативно демонстрира напрежението между философска концепция и литературен пример, всяка теория за времето се доближава до фикционалната концепция на Бекет, но не се вписва докрай. Авторите улавят собствения режим на времето у Бекет, който назовават с „конвергенцията между вътрешна и външна темпоралност“ и опримеряват с метафората за пулсираща точка.

Броят поддържа практиката да се обръща към напълно актуални феномени. Силвия Петрова се спира върху новия тип туризъм и конкретно върху замъка Равадиново като особен тип хетеротопия. Савина Петкова разглежда бавния кадър в киното с акцент върху филма „Призрачна история“, като обсъжда анахроничността и отношението време-наратив в киноезика. Това са въпроси, които са централна ос в дебата Николчина-Стоянов с оглед обаче на езика на видеоигрите. Статиите, обособени тук, повдигат една възможност за съпоставка на променливите скорости при „читателска/ зрителска/играческа“ рецепция в различните видове изкуства.

Особено занимателен е разговорът между статиите на Стилиян Йотов и Стоян Ставру върху времето и собствеността. В него право, литература и негативна диалектика се практикуват с иновативност, въображение и рефлексивна мощ. Йотов през Адам Смит развива хипотезата за генезиса на собствеността не през земята, а през движимата собственост и пастирството, а оттам и важността на усета за членство и колективно споделени блага. В тази връзка статията поставя ключови въпроси колко общо да е общото, каква е разликата между общо и всеобщо, как да разграничим „колективна“ и „публична“ собственост. Ако Йотов се обръща към движимата собственост, то Ставру тръгва от недвижимата. Последният въвлича необичайния свят на фантастичното на Толкин с неговите обитатели ентите, за да се обърне към времето на дърветата, като различни от времето на хората. Провокацията в питането – какво е да притежаваш ент – води към фикционалните и правни механизми за охраняването на дивата природа от заграбващата човешко желание за собственост: или това е битката между Злодеида и земеделието. Залозите на негативната диалектика в силата на правят социална диагностика, оттласквайки се от едно прогресистко разбиране за време, по кристален начин е изведена от Меги Попова. Нейният текст цитира едно изречение от Адорно, което ни припомня защо нито едно затворено или чисто естетическо четене на художествена творба, не е политически невинно: „Неразрешимите антагонизми на реалността се връщат отново в произведенията на изкуството като иманентни проблеми на тяхната форма.“

Да се благодари на Моника Вакарелова за работата върху „Пирон“ не е достатъчно, трябва да се подчертае, че тя се грижи за неговия континуитет и стил, предложенията ѝ винаги са поднесени деликатно и с усет към другия, но те в голяма степен оформят концептуално и визуално списанието. Ако някой попита защо се забави толкова много този брой, бих отговорила с намигване в маниера на Август: добре ли става нещо бързо става.

 

Камелия Спасова

 

[1] Например диалогът Николчина-Стоянов „За времето във видеоигрите: отново“ тематизира още със заглавието континуитета с предишни текстове и разговори върху видеоигрите в рамките на конференцията. Но подобна стратегия по продължаване на теми и проблеми вече захванати в предишни броеве на „Пирон“ предприемат и Наталия Христова, Меги Попова, Силвия Петрова, Савина Петкова.

[2] Райнхарт Козелек, Пластовете на времето. Изследвания по теория на историята (с една статия на Ханс-Георг Гадамер), прев. Христо Тодоров (София: Дом на науките за човека и обществото, 2002).

[3] Франсоа Артог, Режими на историчност. Презентизъм и изживяване на времето, прев. Галина Вълчинова (София: Нов български университет, 2007).

[4] Върху въпроса за контекста има цял брой на „Пирон“, много детайлно представен от редактора на броя, вж. С. Кюркчиев, „Контекст и контекстуализация“, Пирон, бр.14 (2017). https://piron.culturecenter-su.org/category/14-context/

[5] Към епистемологията на Козелек в този брой пряко се обръщат А. Ангелов, Г. Русинова и Л. Кондова, Ч. Димитров, а на самата конференция В. Дечева с яркия доклад „Как тече времето в съвременната драматургия: Хандке, Йелинек, Берфус“, чието отсъствие отбелязвам като липса тук.

[6] Артог, Режими на историчност, 15.

[7] Любопитно е какво ли ще каже Вирилио във връзка с надвисналото откриване на квантов компютър. Прогнозите са, че тези машини ще са милиони пъти по-бързи от най-мощния класически компютър при алгоритми за симулиране поведението на природата, докато всъщност те ще са по-бавни при нормалните приложения като уърд и ексел. Самите специалисти казват, че въпросът за скоростта е неправилно поставен, по-важен е въпросът за въображението при откриването на тяхната приложимост на новата технология.

[8] На тази тема е посветен предишният брой на сп. Пирон – „Извънредната 2020“, като Стилиан Йотов е водещ броя: https://piron.culturecenter-su.org/category/19/

[9] Откъс от есето на Еразъм може да бъде чут тук: https://www.youtube.com/watch?v=xS00hLjMj_A

Записът е със специалното участието на Леонид Йовчев.

[10] Еразъм Ротердамски, „Бързай бавно. Пословици, II.i.1“, прев. Богдана Паскалева, Пирон 21 (2021).

[11] Особено емблематично е есето на Дамрош върху Ауербах, което значително предшества книгата му „Що е световна литература“, вж. David Damrosch, „Auerbach in Exile“, Comparative Literature 47, бр. 2 (1995): 97–117, https://doi.org/10.2307/1771290; David Damrosch, What is world literature? (Princeton, N.J: Princeton University Press, 2003).

[12] Към критиките на този дискурс вж: Галин Тиханов, „Месторазположението на световната литература“, Литературен вестник, бр. 1 (14.01 2014): 9, 12, 13.

[13] Жак Дерида, „Подпис, събитие, контекст“, прев. Жана Дамянова, Пирон 14 (2017): 1–29.

 


 

СЪДЪРЖАНИЕ: 

Ритъм – скорост – съпротива

Пол Вирилио – Великият ускорител

Наталия Христова – Прекалено бързо, прекалено бавно

Жана Дамянова – Подписът на времето:  ритъмът в полето на познанието и езика

Чавдар Димитров – Проблеми на културното време-място

Лидия Кондова и Габриела Русинова – Homo Moran и машината на времето

Време на реакция и време на рефлексия

Антоанета Дончева и Георги Каприев – Времето обект

Иван Попов – Времето на твореца и времето в литературата

Силвия Петрова – Стратегии срещу ускоряването: (пост)туризмът

Савина Петкова – Дългият епизод като призрачна история

Миглена Николчина, Еньо Стоянов – За времето във видеоигрите: отново

Все по-бавно напред

Теодор Адорно – 102 афоризъм, „Минима моралиа“

Меги Попова – Критиката към прогресизма в „Диалектика на Просвещението“ и негативната роля на критическата теория

Стоян Ставру – Да притежаваш ент! Време и собственост

Стилиян Йотов – Пастирството и генезисът на собствеността

Бързай бавно

Еразъм Ротердамски – Бързай бавно, „Пословици“, II.i.1 (=1001)

Ерих Ауербах – Филология на световната литература

Ангел Ангелов – Коя Европа изключва „европейската филология“ на Ерих Ауербах?

Камелия Спасова – Kайрос и хронос на понятието фигура у Aуербах: режими на въплъщаване на времето

 


 

ЕКИП НА БРОЯ: 

Водещ броя: Камелия Спасова

Преводачи: Богдана Паскалева, Филип Стоилов, Александър Кьосев, Стилиян Йотов

Главен редактор: Александър Кьосев

Отговорен редактор: Моника Вакарелова

Коректор: Василка Шишкова

Дизайн на корицата: Моника Вакарелова

 

Електронно списание за изкуства и култура „Пирон” е издание на Културния център на СУ „Св. Климент Охридски” / ISSN 2367-7031 

 

Cultural Center Logo 21 BG W

Нагоре ↑

«