Страсти и размишления в извънредно положение
(please see English version below)
Сюзан Нойман започва книгата си „Злото в модерното мислене“ (2002) с изречението „XVIII век употребяваше думата „Лисабон“ по начин, подобен на днешната ни употреба на думата „Аушвиц“. Това са събития, които се врязват и разсичат хода на историята, взривяват възприятията ни за света, разтърсват устоите на моралното ни съзнание. Защото в тях буквално се отваря бездна под краката ни, изпъква по неописуем начин ужасът, злото придобива нечовешки размери. И все пак Лисабон е символ на природна катастрофа, а Аушвиц – изцяло човешки продукт. Също както за Кант или за Гьоте, които преживяват както земетресението от 1755 г., така и Френската революция от 1789 г. За тях това са световни събития, които променят самия начин, по който осъзнаваме битието си, осмисляме живота си. Животът на хората е живот на крайни и уязвими същества, над който винаги ще тегне опасността от космически и природни бедствия или от изчерпване на основни ресурси, от възобновяването на позабравени или от възникването на непознати болести, от човешки действия и стремежи за щастие, чиито последици не сме в състояние да управляваме или управляваме с близка перспектива и само за собствена частна изгода.
През следващите векове, особено през ХХ век, световен размах и морално значение придобиха не само революциите, но и войните, икономическите и бежанските кризи. Същевременно станахме свидетели на мирни революции и на нов тип войни, сливащи в едно дистанцираната виртуалност на свъръхтехнологиите с непосредствената близост на живите бомби. От своя страна „Чернобил 1986 г.“ се превърна в емблема на бумеранговия ефект от самоувереното разомагьосване на природата. И все пак чисто природните катастрофи запазиха своеобразието си, че не са провокирани от човешка намеса, че винаги съдържат момент на непредвидимост и че са непреодолими, дори да са предвидими. Затова пък си останаха в общи линии локални.
Пандемията от COVID-19 през 2020 г. е с такава скорост, с такъв размах и от такова естество, че е напът да преначертае типологията на световните събития. Защото нито е продукт на човешка лаборатория, нито е проява на природна стихия. В нея е въплътен някакъв зловещ „пети елемент“, за хората тя е бедствие в измерението на органичния свят на живота. Пред зейналата й паст венецът на творението осъзнава себе си като гибелно коронован, забравя, че е homo viator (или че е човек, когато е на път), превръща дома си от крепост в затвор, публичните пространства – в лабиринти, дебатите се израждат в какафония от звуци, новините – в натрапчиви и ескалиращи повторения, крехката надежда за гражданската солидарност започва да му изглежда като източник на непосредствена заплаха, близките му – потенциални негови жертви.
Не са малко и тези, за които настоящата пандемия е социална фикция, запълваща мястото на някогашни митологии и идеологии. Според тях поредната епидемия е била преумножена по каналите на традиционните медии и чрез резонанса в новите социални мрежи, в които отдавна господства духът на популярната култура. Познатият кръговрат на културната индустрия е зациклил в порочен кръг, в който популистки политики, фобийни инсценировки в масмедиите и паника на масовото съзнание създават имагинерен продукт със самонарастваща принадена стойност. Правителствата са се оказали като чирака на магьосника, дръпвайки внезапната спирачка на спасителни мерки, които имат непредсказуеми и пагубни последствия за реалната икономика. Но в дълбините и на тези обяснения можем да открием своеобразен ницшеански биологичен модел на оцеляването, в който обществената реалност винаги остава непрозрачна, а всички средства изглеждат оправдани, защото волята за власт има предимство пред волята за знание, истината и лъжата имат извънморална употреба, a историята носи не само полза, но и вреда на живота.
С какви средства за съпротива разполага обсаденото човечество? Армиите са безполезни, защото „врагът“ не се вижда и без да се крие, защото никое оръжие не може да го вземе „на мушка“, а братството по оръжие е инкубатор за разпространението му. Такива са и всички форми на гражданска мобилизация, с които лекуваме раните, нанесени ни от природните стихии. Науката, тази най-висша привилегия на хората като разумни същества, е безсилна най-малкото да предложи решения на момента; най-добрите й представители се въздържат в хипотезите си да говорят не само за причини, но дори за регулярности; прогнозите им не могат да нулират възможността всички „видове“ да имат своя край, все едно какъв е техният произход. И в най-балансираните здравни системи се откриха дефицити на подходяща техника и най-вече на достатъчно лекуващ персонал, който ако не да е имунизиран, то поне да разполага с надеждни средства да не сподели съдбата на пациентите.
Все пак политическата система остана упованието на човека като социално и политическо животно. От една страна, превръщането на (потенциалната) опасност в (непосредствена, сериозна или внушителна) заплаха ще си остане бяло поле и за теорията, и за практиката. Затова правото, все едно колко развито е то, буквално се прекланя пред ситуации, които нарича със специално име – „крайна необходимост“. От друга страна обаче, открай време цивилизациите разполагат с идеята и прилагат режими на „извънредно положение“. В тях обичайните правила се огъват под натиска на бедствени обстоятелствата, но с цел редът и животът по правила да бъдат възстановени наново. Така и в настоящата световна криза различни държави и държавни общности прибягнаха до арсенала на неговите инструменти. За да подсилят степента на сигурност на своите граждани, за да наваксат липсите в сферите на научното познание, за да запълнят дефицитите на ресурси в областите на техниката, за да забавят претоварването на здравните системи и да отложат ситуациите, в които лекарите да сортират болни.
И така, чрез извънредното положение в самия правен ред намира признание възможността фактическите условия на живот да се окажат толкова аномални и дори ненормални, че да стане наложително и неизбежно режимът на правна регулация да се смени. Да се смени да, но в каква степен, в кои области, за колко време? Или всичко това няма значение; извънредното положение изисква не смяна, а отказ от правила, бързи и импровизирани действия според изискванията на непосредствената опасност. Позволено ли е обаче на правовата държава да отговори на тези предизвикателства, без да се съобразява със собствените си принципи?
Разбира се, през 2020 г. немалко държави вече имаха опит с прилагането на института на извънредното положение заради потребността да реагират на вътрешни размирици, преврати или война. Някои бяха преживели мащабни бедствия и дори пандемии, имащи все пак локален характер, и ако не те, то други държави разполагаха със средства за реакция с доказана ефективност. И все пак, от гледна точка на правото, коронавирусът имаше донякъде своя прекурсор в маскираното лице на международния тероризъм. Вследствие на атентати, насочени най-вече срещу произволно избрани цивилни граждани, осъществени от субдържавни мрежоподобни организации и без ясно политическо послание или искане, чийто ефект беше преекспониран от съвременните медии, потърпевшите държави прибегнаха до въвеждането на допълнителни и извънредни мерки на сигурност. Самата сигурност започна да се обсъжда не като ценност и принцип на конституцията, а като основно право. Разделението на властите се дебалансира в посока на нещо като екзекутивна демокрация. За нов живот възкръсна понятието „конституционна диктатура“. Маските на врага се оказаха на собствените ни лица и то в общуването с близките ни. Усещането за неотминала и неясна заплаха позволи обаче перпетуиране на извънредното положение, вграждането му във всекидневието. Така че появата на „невидимата заплаха“ от страна на коронавируса се разкри едновременно като радикално „световно събитие“, справянето с което можеше да се окаже за правовата държава плъзгане по наклонена плоскост, водещо до хетерогенизиране на принципите й.
Има ли правовата държава средства и сили да не допусне аномалията да се вплете и впие в тъканта й?
Този въпрос улових в идеята на моя колега и приятел Александър Кьосев, когато ми предложи да използваме ресурсите на Културния център на Софийски университет „Свети Климент Охридски“ и с помощта на съмишленици да си изясним не само какво се случва, но какво е правилно и какво е опасно, ако в една правова, демократична и социална държава се въведе извънредно положение. Вярно, българският вариант на извънредно положение ни се стори по-скоро куриозен. Не се стигна до крайности да осъмнем в режим на управление чрез декрети, нито до искане пред европейски институции за дерогиране на основни права. Новите самоограничения в дейността на парламента не се отличаваха кой знае колко от обичайните. Тези в съдебната система изглеждаха (на думи) наложителни, разумни и краткотрайни. Вярно, немалко адвокати сигнализираха за непредвидени последици, които могат да доведат до отказ от правосъдие. Самото правителство създаде оперативен щаб с неясни компетенции, но не се скри зад него. Нещо повече, то взе навременни решения и приведе в сила ефикасни мерки, с които да изолира разпространението на коронавируса, да не затвори излишно производства, трудови дейности и услуги, да предвиди социални компенсации, да предотврати разоряващи плащания. В сравнение с други държави социалният пакет очевидно беше „постен“, ползването му от страна на „малкия бизнес“ – свързано с безкрайно шиканиране и дори унижения, но и за него беше в сила слоганът на годината „ново двайсе“. Какво ли не преглътнахме, че това ли ще ни се опре? Специално в областите на здравеопазването и на образованието се мобилизираха сили и средства с иновативен характер. Не се допусна въвеждането на каквито и да било мерки, които да нарушат равноправието в осигуряването на здравна помощ във връзка с пандемията или в достъпа до образование. Друг е въпросът, че профилактичните прегледи, плановите операции, регулярните консултации замряха, но пък в контекста на общата здравна статистика отрицателният им ефект избледня на фона на спадналия брой жертви на автопроизшествия.
Под тази повърхност обаче осъзнахме и въпросите, които са общи за всички, не само в нашия национален контекст. В каква степен извънредността на една ситуация изисква въвеждане на режим на извънредно положение? В каква степен извънредното положение може и трябва да се подчинява на правила и дали те могат да бъдат предвидени? Ако има граници и принципи, кои са онези, които едно извънредно положение не бива да пристъпва? Какво е допустимо и оправдано да се случи с разделението на властите при извънредно положение? Какво разбираме под допустимост и недопустимост, целесъобразност и пропорционалност в ограничението на основни права? Какво е (личната) сигурност – принцип или право? Какъв е балансът между свобода и сигурност в ситуация на пандемия? Кой може да решава в конфликта между свобода и живот? Какво е отношението между представите ни за достоен и за добър живот?
Самата ситуация наложи, но и стимулира екипа на Културния център да експериментира с начините и формите за представянето на размишленията и становищата на представители от най-различни области по темата „извънредно положение“.
На първо място, в рамките на три седмици бяха проведени „на живо“ в интернет три дискусии – на 15.04, на 22.04. и на 01.05.2020 г., опитващи се да хвърлят светлина съответно върху съдържанието и актуалното схващане за извънредното положение като правно-политически институт, допустимостта и границите на ограничаване на основните права и ролята на медиите в режим на въведено извънредно положение. Участниците в дискусиите получиха възможност да представят изказванията си и под формата на резюмета, систематизиращи тезите им. Същевременно трите дискусии бяха съхранени в оригиналния си вид на сайта на Културния център.
Вторият кръг от участници трябваше да рамкира сцената на своеобразен форум, на който да се представят гледните точки, от една страна, на учени от областта на точните и хуманитарните науки, на науките, свързани с психичното здраве, както и на тези, които носят отговорността университетското образование да продължи да функционира в условията на физическа недостъпност до учебната и изследователска, изпитна и приемаща нови студенти инфраструктура на висшите учебни заведения. От друга страна, се прие за важно да се събeрат и гласове на хора на изкуството, тъй като извънредното положение не само ги затруднява в упражняването на художествената им дейност, но много често ги стимулира да дадат отговори за промяната на „човешката ситуация“, за преживяването на „гранични ситуации“, каквито науките не могат. Техните приноси са под формата на транскрибирани интервюта, базирани на общи въпроси, оригиналните записи на които също са достъпни на сайта на Културния център.
На трето място, дадохме думата на модераторите на трите дискусии, които при реализацията на проекта разполагаха с възможност за плодотворни сравнения, за заостряне на изразените становища и за рефлексия върху тях. Наред с това поканихме юристи, запознати с проблемите около извънредното положение в контекста на актуални международни дебати и най-вече от гледната точка на институции, призвани да вземат решение на момента.
На този фон включихме в превод текстове на интелектуалци – Джорджо Агамбен и Матиас Лемке, за които темата за извънредното положение е от специален и траен интерес, както и реакции на едни от най-влиятелните политически философи на съвремието ни – Юрген Хабермас, Клаус Гюнтер и Майкъл Сандел, които алармираха за възникването на специфични морални дилеми и на необходимост от преосмисляне на разбиранията ни за социална справедливост.
Този проект нямаше да се осъществи, ако Александър Кьосев не разполагаше с вътрешната убеденост, че добрите идеи са добри, когато имат публична инсценировка (дори тя да не премине в практическа реализация), и с тази удивителна способност да прави екипи, на чиято работоспособност и отговорност може да се разчита. Моника Вакарелова и Ана Благоева успяха да координират – технически и лично – изявите на разноликата общност, така че те да изглеждат като взаимодействие. Това сътрудничество, в момент на изолация, даде (предполагам, не само на мен) възможност да мислим заедно, да продължим да дебатираме съгласно стандартите за научност, да не забравяме за ролята, която всички ние имаме като граждани.
Защото настоящата пандемия от коронавирус застрашава не само здравето ни, не само разделението на властите и основните права, не само икономиката и системите на социална сигурност, не само науката, образованието и медийната среда. Перспективата за бъдеще в режим на социална дистанция и на повсеместна електронна комуникация тласка политическите общности към национално оцеляване и заличава у гражданите усета за солидарност.
Стилиян Йотов
Passions and Reflections in Times of State of Emergency
In her Evil in Modern Thought (2002), Susan Neiman claims that the eighteenth century used the word ‘Lisbon’ in a way similar to our current use of the word ‘Auschwitz.’ These are events that cut into the course of history, blow up our perceptions of the world, and shake the foundations of our moral consciousness. They open an abyss under our feet, with horror looming in a way beyond words and evil growing to inhuman dimensions. Yet ‘Lisbon’ was a natural disaster while Auschwitz was an entirely human doing. Kant and Goethe, who experienced both the earthquake of 1755 and the French Revolution of 1789, faced a similar split. In their time, these were the world events that changed the very way people thought of their existence and make sense of their lives.
It is part of the human condition to live the life of extreme and vulnerable beings, always under the danger of cosmic and natural disasters, of the depletion of basic resources, of the return of forgotten or the outburst of unknown diseases, of human actions and pursuits of happiness, the consequences of which are either intractable or only manageable in the short term or for someone’s benefit.
In later times, especially in the twentieth century, global scope and moral significance were achieved by revolutions and wars, by economic and refugee crises. At the same time, we have witnessed peaceful revolutions and a new type of conflict, merging the remote virtuality of supertechnology with the proximity of living bombs. Chernobyl 1986 has become an emblem of the boomerang effect achieved by the cavalier demystifying of nature. Yet natural disasters have retained their quality of being unprovoked by human intervention, of always having an element of unpredictability, and of being insurmountable, even when they are predictable. They have, by and large, remained local.
With its speed, scale and nature, the 2020 COVID-19 pandemic is on its way to redrawing the typology of world events. It is neither a product of a human laboratory nor a manifestation of a natural element. As if embodying some sinister “fifth element”, it has turned into a disaster in the organic texture of human life. In front of her gaping jaws, the apex of creation are forced to become aware they are crowned to death, that they are no longer homo viator (or human only when on the road), that their homes should be revamped from fortresses to prisons, their public spaces into labyrinths, their debates into a cacophony of sounds, their news into intrusive and escalating repetitions, that their fragile hopes of civic solidarity have morphed into a source of an imminent threat, and their loved ones into potential victims.
For quite a few the current pandemic is a social fiction, filling the hollowed place of former mythologies and ideologies. If you ask them, one regular epidemic out of many has been multiplied through traditional media outlets and the resonance in the new social networks, which have long been dominated by the spirit of popular culture. The familiar cycle of the cultural industry is mired in a vicious circle in which populist policies, mass scare stage acts in the media and the panic of the collective unconscious create an imaginary product with self-perpetuating added value. Governments have found themselves in the role of the wizard’s apprentice, pulling the emergency brake of rescue measures that have unpredictable and devastating consequences for the real economy. But in the depths of these explanations, we can find a kind of Nietzschean biological survival model, in which social reality always remains opaque. All means seem justified because the will to power takes precedence over the will to know, truth and falsehood are being used outside morality. At the same time, history brings not only benefit but also harm to life.
What means of resistance are available to a humanity thus besieged? Armies are useless because the “enemy” is invisible even without bothering to hide; no weapon can take it at gunpoint, and the brotherhood in arms only provides it with an incubator. All the forms of civic mobilisation with which we heal the wounds inflicted on us by natural disasters are just as useless. Science, this highest privilege of humans as cerebral beings, is powerless to offer solutions – for the time being at least. its best representatives refrain from talking not only about reasons but even about patterns of spreading. Their predictions cannot ward off the possibility of any species coming to its end, whatever its origin. Even the best-organised healthcare systems have suffered shortages of most needed equipment and, above all, of sufficient medical staff which, even if not immunised, should at least have access to reliable PPE in case they share the fate of their patients.
Still, the political system has remained the focus of hope for humans as social and political animals. On the one hand, the transformation of a (potential) danger into an (imminent, serious or grave) threat will remain a blank spot for both theory and practice. This is why the law, no matter how sophisticated it might be, bows before situations that it calls by an unusual name, “extreme necessity”. On the other hand, however, civilisations have long sustained the idea of “emergency” regimes – and have applied them as well. Under these regimes, simple rules are bent under the pressure of disaster, but the aim is to have order, and rule-abiding life restored. Thus, in the current global crisis, various countries and alliances have resorted to the emergency arsenal. Their goal was to strengthen the security of their citizens, to make up for the gaps in scientific knowledge, to replete resource shortages in the fields of technology, to slow down the overload of health systems and to postpone situations where doctors would have to triage patients.
Thus, the state of emergency within the legal order reflects the recognition of the possibility that the actual living conditions may turn out to be so weird and even abnormal that it becomes necessary and inevitable to amend the regime of legal regulation. And amended it will be, but to what extent, in what areas, and for how long? Or all this might be irrelevant: instead of replacing the rules, the state of emergency might require the waiving of rules, i.e. fast, makeshift actions designed to answer the call of imminent danger. However, is a Rechtsstaat allowed to meet these challenges while disrespecting its principles?
Indeed, in 2020, quite a few countries have already had experience in emergency enforcement in their need to respond to domestic unrest, government overthrows or war. Some had experienced large-scale disasters and even local epidemics, and if they didn’t, other countries did have the means to respond with proven effectiveness. Yet, from a legal point of view, the coronavirus had to some extent its precursor in the masked face of international terrorism. In the aftermath of terrorist attacks – carried out by non-state or network-like organisations, without a clear political message or demand, mostly targeting randomly selected groups of civilians and with their effect overexposed by today’s media – the affected countries resorted to extraordinary security measures. Security itself was now discussed not as a value or constitutional principle, but as a fundamental right. The existing checks and balances pivoted off balance into something like executive democracy. The concept of “constitutional dictatorship” was resurrected to a new life.
In the context of the pandemic, the masks of the enemy popped on our own faces even when we spend time with our loved ones. The entrenched sensation of an imminent and vague threat perpetuated the state of emergency and turned it into everyday life. Thus, the coronavirus “invisible threat” has morphed into a radical “world event”: while dealing with it the Rechtsstaat might find itself sliding down a drain into the heterogeneity of its principles.
Is Rechtsstaat strong enough and does it have the means to prevent the anomaly from leeching into its fabric and colonising it?
This was the question I detected in the idea of my colleague and friend Alexander Kyosev when he suggested that we use the resources of Sofia University’s Cultural Centre to find fellow thinkers in an attempt to zero in on the current developments. We also wanted to figure out what is right, what is wrong or hazardous if a democratic and social state governed by the rule of law declared a state of emergency. True, the Bulgarian version of the crisis presented itself with a tinge of hilariousness to us. No extremes were reached locally, e.g. rattling off a regime of governance by fiat, or requesting derogations from fundamental rights from the European institutions. The new self-imposed restrictions in parliament did not depart very far from the usual ones. The restrictions in the judiciary seemed (at least in words) imperative, reasonable and short-lived. Many legal experts indeed warned of unforeseen consequences that could lead to denial of justice. The government itself set up an operational headquarters with unclear competencies but did not hide behind it.
Moreover, it took timely decisions and put in place effective policies curbing the spread of the coronavirus while avoiding too many closures in industry and service withdrawals, extending social compensations, and preventing ruinous payoffs. Compared to other countries, our social package was obviously on the lean side; its availability to small businesses was problematic or even humiliating at times, which wasn’t much of a surprise. “We have been through a great deal and will outlive this one, too” could be the slogan of the year. Innovative resources were mobilised, especially in the areas of healthcare and education. No measures were allowed to violate equal access to education or pandemic-related health care. Indeed, preventive testing planned surgeries, and regular consultations with physicians have stalled. Still, their negative effect has faded in the context of general health statistics, somewhat set off by the declining number of car accident victims.
Below this surface, however, we have become aware of issues that go beyond our national context and are common to humanity. To what extent does the emergency of a situation require a state of emergency? To what extent can and should a state of emergency be subject to rules, and can they be foreseen? If there are limits and principles, what are the ones that a state of emergency should not trespass? What kind of tinkering with the separation of powers is tolerable and prudent in an emergency? How do we construe restrictions of fundamental rights being within or off-limits, or being necessary and proportional? What is (personal) security – a principle or a human right? What is the right balance between freedom and safety in a pandemic situation? Who can decide in the clash between freedom and life? What is the correlation between our ideas of a dignified life and a good life?
The specifics of the current situation defied the Cultural Centre’s team to try various forms of teasing thoughts and opinions on the topic of the “emergency” out of people hailing from different fields.
First of all, three live discussions were held on the Internet within three weeks, i.e. on 15 April, on 22 April and on 1 May, 2020. The first one tried to shed light on the content and up-to-date interpretations of the state of emergency as a legal and political instrument. The second one was dedicated to the eligibility and limits of fundamental rights restrictions, and the third one focused on the role of the media in a state of emergency. The participants in the discussions were allowed to present their contributions in the form of summaries laying out their ideas. At the same time, the three talks were uploaded in their original form on the website of the Cultural Centre.
The second round of discussions had to frame the stage of a virtual forum, presenting the views of two kinds of participants. The first one was that of academics in the field of science and the humanities. It included people from areas related to mental health. It also included academics and administrators responsible for the continuous functioning of university education in the conditions of physical inaccessibility to schooling, research, examinations and admissions. On the other hand, it was considered essential to reach the voices of artists, as the state of emergency not only stands in the way of practising their art but very often stimulates them to respond to the mutating “human condition” and its borderline experiences in a way that sciences cannot. Their contributions are in the form of transcribed interviews based on uniform questions, with the original recorded interviews also available on the Cultural Centre’s website.
Thirdly, we gave the floor to the moderators of the three discussions, who in the course of the project had the chance to make comparisons, to contrast and reflect on the expressed opinions. We also invited lawyers familiar with the state of emergency issues amid current international debates and, above all, from the perspective of the institutions called upon to make an immediate decision.
We also included translated pieces by Giorgio Agamben and Matthias Lemke, who have a particular interest in the state of emergency matter, and by some of the most influential political philosophers of our time, e.g. Jürgen Habermas, Klaus Günter and Michael Sandel. They alerted us about the emerging of specific moral dilemmas and the need to revisit our understanding of social justice.
This project would not have taken off the ground if Alexander Kiossev did not have the inner belief that good ideas come to any good only when they are staged on the public arena (even if it does not translate into practical implementation), and did not muster an impressive ability to put together teams that can be relied upon when it comes to workloads and responsibility. Monika Vakarelova and Ana Blagoeva managed to coordinate – technically and personally – the voices of this diverse crowd of contributors so that they sounded more interactively. In a moment of isolation, this interaction gave (not just to me, I guess) the opportunity to think together and continue debating in line with academic standards, without forgetting the role we all have as citizens.
The current coronavirus pandemic threatens not only our health, our checks and balances, our fundamental rights, our economies, our social security systems, our science, education and media. The prospect of a future in a mode of social distance and ubiquitous electronic communication herds polities towards national survival and unravels the public’s sense of solidarity.
ЕКИП НА БРОЯ:
Главен редактор: Александър Кьосев
Водещ броя: Стилиян Йотов
Отговорен редактор: Моника Вакарелова
Преводачи: Стилиян Йотов, Александър Кьосев, Нора Голешевска, Людмила Георгиева
Коректор: Антоанела Станева
Изображение на корицата: Александър Вълчев, част от визуалната серия в развитие Бъдещ свят
Дизайн на корицата: Виктор Мухтаров
TEAM OF THE VOLUME:
Editor-in-Chief: Alexander Kiossev
Lead editor: Stiliyan Yotov
Editor: Monika Vakarelova
Translator: Georgi Pashov
Proofreader: Kalina Lazarova
Cover image: Alexander Valchev, part of the visual series in development Future World
Cover design: Victor Mukhtarov
Електронно списание за изкуства и култура „Пирон” е издание на Културния център на СУ „Св. Климент Охридски” / ISSN 2367-7031
