На 20 и 21.01.2012 г. на сцената на Народния театър „Иван Вазов” гостува ирландската театрална трупа „Фишамбъл ”. София е една от дестинациите в международното турне на моноспектакъла „Тишина ” на Пат Киневан, който след бурния си успех на редица театрални сцени в цяла Ирландия, Париж и на Фестивала на изкуствата Голуей печели две големи награди на Международния фестивал за авангарден театър в Единбург през 2011 г. – Първа награда и наградата „Херълд Ейнджъл”. Това не е дебют на българската театрална сцена нито за актьора, нито за трупата – през 2010 г. „Фишамбъл” представи моноспектакъла „Забравени” отново на Киневан, а през 2008 г. беше поставена пиесата на Шон Маклоклин „Ной и цветето от кулата”.
„Тишина” е разказ за живота на един обикновен ирландец от малък град – Тино МакГолдриг, който израства с майка, любяща и чувствителна, колкото камък, с брат, който има съвсем незавидната участ да бъде хомосексуалист през 80-те години на миналото столетие, когато това все още се счита за срамна девиация и е сурово заклеймявано от общественото мнение, и с баба, живееща със спомените си от миналото и омагьосана от Рудолф Валентино. Оста на разказа се върти основно около отношенията на Тино с неговия брат Пиърс, който не може да понесе факта на своята хомосексуалност – за него извор само на жестоки обиди и социален остракизъм, и който поради тази причина прави многократни опити за самоубийство, увенчали се накрая с успех. Чувството за вина за това, че не е успял да защити брат си, преследва Тино през целия му живот, който макар и в началото да изглежда, че се урежда нормално – той се жени за детската си любов и му се ражда син, завършва точно толкова трагично, колкото и животът на брат му. Той губи едно по едно всичко – пропива се и остава без работа в резултат на което жена му го гони и го отделя завинаги от сина му, а накрая губи и единственото останало му – разсъдъка си. Така започва скитническото битие на героя. И продължава, докато една вечер пред него не се изпречва болезнено и безмилостно въпросът за смисъла на продължаването на неговото съществуване. Тъй като очевидно няма такъв, Тино се самоубива и го погребват до Пиърс, когото така или иначе не успява да прежали цял живот. Разликата е, че Пиърс поне успява да завещае сърцето си на някой по-силен от него, способен да се справи с предизвикателствата на живота, пред които самият той страхливо се предава. Спектакълът завършва така, както започва – с покрития с погребален саван Тино Макголдриг и тишината.Историята на героя ни е поднесена с много вдъхновение, както и с подобаващо количество хумор, често преминаващ в горчива ирония. Не са рядкост и критиките към съществуващия социален порядък, които, макар и направени от един уж всепризнато побъркан човек, все пак оставят у зрителя неприятното усещане за реалността на една несправедливо устроена система, в която всички ние сме включени, искаме или не. Пат Киневан се справя с ролята отлично и през цялото време успява добре да балансира между смешната и тъжната страна в историята на своя герой. Великолепните му импровизации, които непрекъснато въвличат публиката в действието, активната му комуникация с нея, както и автентичният английски език с ирландския акцент на актьора допълват доброто му изпълнение и представляват доказателство в защита на факта, че Киневан е сред най-популярните ирландски театрални актьори през последните 20 години. В изблиците на загубилия разсъдъка си Тино той съумява да покаже нивото и класата на актьорската игра, които ни беше демонстрирал при предишното си гостуване в България преди две години с моноспектакъла „Забравени”.
Режисьорът Джим Кълътън също показва висока класа и не ни позволява да забравим дълбокото впечатление, което остави у нас другият му спектакъл, игран на родна сцена отново от „Фишамбъл” – „Ной и цветето от кулата”, през 2008 г. в Ловеч.
Като цяло действието се развива на не особено осветена и буквално гола сцена. Осветлението се засилва само в сюблимните моменти на разказа, за да открои прозренията на Тино. Музиката е умишлено подбрана така, че да създава усещането за началото на XX в. и сякаш така деликатно сугестира парадокса, за който разказва пиесата: в края на 80-те години на XX в. едно момче само отнема живота си, защото е хомосексуалист – една ситуация, по-скоро характерна за началото на столетието, а само десет години по-късно хомосексуализмът вече не просто не е нещо, от което трябва да се срамуваш, а e станал предмет на гордо афиширане.
Театър „Фишамбъл” се е специализирал в поставянето на нови текстове в продължение на 23 години. В резултат на това е получил много награди от престижни театрални форуми и институции и този факт сякаш от само себе си говори в защита на качествата на пиесата. Като цяло моноспектакълът „Тишина” е интригуващ с това, че успява да поднесе на публиката една в същността си обикновена човешка история по вълнуващ и същевременно ненатрапчив начин, който не оставя у зрителите усещането, че са гледали поредната банална и лесно предвидима мелодрама. По-скоро след края на представлението напускаме театралната зала, заредени със солиден материал за размисъл върху загадката на човешката екзистенция и за това доколко тя е трагична по своята природа и доколко ние със създадените от самите нас социални структури и с табутата, които си налагаме, допринасяме за тази трагичност.