Социалното знание като ‘символен капитал’ и неговото бъдеще отвъд неолибералните културно-икономически императиви
Резюме, ключови думи и биография:
Какъв е статусът на учения (преподавателя) в деонтичната му функция да про-извежда знание, като обучител, поощряващ израстването на учащите и същевременно съхраняващ достойнството на съсловието? Успява ли неолибералната парадигма чрез термини от пазара на труда, касаещи основно ефикасността, да мисли за образованието и науката като допринасящи за повишаване уменията и компетентностите на участниците в този процес? Достатъчно е да се прочете доклада на Световната търговска организация за икономическото развитие, предлагането и търсенето в сферата на услугите, за да можем да предвидим образователната политика в близко бъдеще. Министерствата на образованието по цял свят прилагат препоръките за реформи, изработени от юристи, социолози, икономисти – веднага щом неолибералните модели за управление и капитализация на знанието бъдат приведени във форма по юридически път, те се пускат в обръщение. Доколко обаче могат да бъдат приети безкритично?1
Ключови думи: образование, социални науки, неолиберални политики, академизъм, криза и реформи
Гл. ас. д-р Десислава Дамянова, катедра „История на философията”, ФФ, СУ „Св. Климент Охридски”. Занимава се с изследване на Източната цивилизация и култура, философия на религията, глобализация и мултикултурализъм, междукултурен диалог, конфесионална идентичност, и др. Докторантура към катедра „История на философията”, ФФ, СУ „Св. Климент Охридски”, 2006-2009. Докторска дисертация – „Концепцията за човека в ранния даоизъм (по Джуандзъ)”, СНС по Философия, ВАК, 2009; Научен ръководител: проф. д-р Иван Камбуров. Докторантура към секция „Социални теории, стратегии и прогнози”, ИИОЗ – БАН, 2011-2013 на тема „Източната политика на Ватикана и нейното влияние върху развитието на католицизма в България” (предстои апробация)
ОБЛАСТИ НА ПРОФЕСИОНАЛЕН ИНТЕРЕС: Източна цивилизация и култура, философия на религията, глобализация и мултикултурализъм, междукултурен диалог, конфесионална идентичност, и др. Участието й в международни и национални конференции и публикациите й в последните години са тематично ориентирани към Източната философия; обществата, основани на знанието, културната антропология и изследванията на религията с акцент върху даоизма и католицизма.
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….
Социалното знание като ‘символен капитал’ и неговото бъдеще отвъд неолибералните културно-икономически императиви
„Дали мрежата от световни университети, в която отделните академични ‘точки’ нямат споделена ценностна база и са толкова хетерогенни, неуниверсални, че трудно схващат специфичните си проблеми, дали тези трудно сравними институции, поместени в разнородни обстоятелства и в разно-скоростни модернизационни процеси – дали цялата тази асиметрична мрежа, която сме свикнали да наричаме akademia, въпреки че е съставена от твърде различни университетски светове, дали тя може да бъде адекватният агент на бъдещия глобален информационен обмен /защото това е днешното име на универсалността/? Как ще съ-съществуват и как ще се легитимират тези разнородни корпоративни острови сред информационното море, в което навигират индивидуалните Internet-сърфисти? Море, в което – поне така изглежда сега, да бъдем оптимисти поне за малко – виртуалният човек се освобождава най-накрая от своята локалност и от бремето на идентичностите, и което може би ще се превърне в нова публичност, в ново образование, в различна селекция на културното наследство, в друг тип социализация?” Ал. Кьосев, „Университетът между фактите и нормите”2.
Според Аристотел знанието предполага както умение да се учи, така и да се преподава: „Всички хора по природа се стремят към познание3. Белег за това е обичта им към сетивата: защото хората ги обичат заради самите тях и независимо от употребата им. Сред сетивата най-много се цени зрението – защото не само когато се готвим да извършим нещо, но дори и да не ни предстои да правим каквото и да било, пак избираме зрението пред всички останали сетива. Причината е, че именно това сетиво в най-голяма степен ни дава възможност да познаваме, и ни позволява да установим най-голям брой различия.” [Метафизика І:1]. По-нататък в текста се казва, че удоволствието от усещанията, които не носят пряка полза, стои в основата на познанието заради самото знание без практически цели. Така се развива влечението към теоретичното и съзерцателно начало, наместо само и единствено към praxis-а.
„Отрицаващата мъдрост” (терминът е на Дерида) не дефинира стриктно определена политика на отговорността, а само очертава предварителните условия за една нова бдителност, която да вземе под внимание модерното преразглеждане на една по-стара телеологическа проблематика. Какво би правил университетът без своето традиционно целеполагане, без строгите условия, овъзможностяващи собственото му единство и абсолютна автономия? В продължение на повече от единадесет века, откакто се е зародил в средновековна Европа, той се разглежда от обществото като един вид допълнителен социален корпус – призван да пази ревниво своята територия и същевременно да се разраства, проектирайки се извън себе си, т.е. функциите му включват както еманципация, така и контрол и експанзия. Посредством този двойствен базис, Университетът репрезентира знаниевите модели в социума и като такъв се явява „микросценография” на обществените нагласи, конфликти и противоречия, а също на класическия стремеж към органична цялост в едно „тотално тяло”. [Derrida, 1983: 19]4.
Модерният университет се основава на идеята за търсенето на истината като единство от знание и свобода, т.е. той се базира на фундаменталния принцип на разума. Либералните модели, вменяващи на всекиго задължението за максимално успешна реализация, легитимират по нов начин автономията и академичната свобода. Те вече не могат да бъдат разглеждани като въплъщение на рационалните основания и ‘места на истината’, а следва да се ръководят от принципа на ‘етичния индивидуализъм’. Академичната професия и университетската институция стават част от културата на независимостта, противопоставена на културата на конформизма и на тоталитарната култура на колективно оповестяваните истини.
Когато поставяме проблема за бъдещето на социалното познание, ние имплицитно въвеждаме поредица от теоретични операции с времето, насочени към изграждането на прогностичен модел. Извън ситуацията на криза рядко си задаваме въпроса за легитимността на установения порядък. Усещането за кризисност, което провокира критическия опит, сигнализира за разрив в темпоралния континуитет или за криза на колективното себеразбиране, зависещо от непрекъснатостта на определени практики. Академичната критика предполага както повече или по-малко дистанцираната модерна презумпция за ангажимента, така и тяснопрофесионалната заинтересованост на съграждащите перспективата на социалното знание. Дали и доколко университетите могат да представят институционалната рамка и актьорите за значима обществена промяна?
Днес масово се утвърждават стандартите, зададени от бързоразрастващите се американски мултидисциплинарни университети със занижени критерии за прием и непрекъснато покачващи се такси. Няколко структурно-организационни компонента спомагат за привлекателността на тези университети за студентите: концентрация на потоците на познание и информация, глобалната роля на английския език, международно признание за качество (рейтинг) според производителността на изследователите. Съгласно Европейското пространство за висше образование от Болонската програма и Лисабонският договор за развитието на изследователския сектор (2000)5 страните-членки на Европейския съюз следва да възпроизвеждат ценностите и принципите на американските университети. Тази тенденция изглежда необратима дори на Стария континент и започва да се разпространява във все по-нови области за сметка на местната специфика на висшето образование.6.
В среда, в която базови структури на социалното възпроизводство са силно деформирани, научните звена и ВУЗ-овете рискуват да останат институции, чиято автономия е обезценена, а същинската им роля – подменена. Тревожно е, че на фона на този процес с остра социална значимост се анализират само кадрови, финансови, мениджърски и демографски проблеми, а се подминава дълбоката подвъпросност на ценностните основания и на теоретичните задачи на Academia. Ако академичната практика е силно затруднена, ако предаването и носителството на знания е лишено от всякаква стойност, а културната и публичната комуникация – силно нарушена, цялата системата е обречена на демотивация и инерция. Обновяването на социалното знание е възможно само при наличието на силна публична сфера и активна гражданска позиция. Ще преразгледаме критично неолибералната парадигма на образователното формиране като част от дебата за мястото на академичната общност в структурата на съвременното общество, както и за фундаменталните цели и преките приложни функции на морално ангажираната наука.
Неолибералният метанаратив почива върху своего рода пазарен фундаментализъм и служи като ориентир за действията на мегакорпорациите, прибавяйки своята символна власт към отношенията на икономическа принуда: разпореждащите се с финансовите ресурси вземат своите решения относно назначенията, заетостта и заплащането. На микросоциално ниво подобно символно овластяване на техниките за рационално господство налага експлоатация, конкуренция и несигурност. Всичко това води до разрушаването на извоюваните по-рано социални гаранции и подкопава вече изградените стандарти на общностна солидарност – подновява се социалната джунгла, войната на всеки срещу всички, която се води на всяко едно равнище от йерархията. На макроравнище в един стихийно глобализиращ се свят, в който вече няма ‘центрове’ и ‘периферии’, традиционният (държавен) университет рискува да остане институция с регионално-престижни функции и празни претенции за ‘универсалност’.
Неолибералните регулативни механизми се основават на нередуцируемите, на пръв поглед автономни избори, които всеки може да прави единствено за себе си, воден от понятието за личен интерес. Субектът на тази заинтересованост очертава границите на либералното управление – множествеността на актьорите, преследващи собствените си предпочитания поражда ефекти, действащи като „невидима ръка”. Те са движени от различни интереси и не съществуват изолирано, а в постоянна комуникация, макар и ситуацията им да е изменчива, несигурна и непознаваема. Либералното управление извлича властови ефекти, като превръща свободата на homo oeconomicus 7 в ресурс за производството на истина и относителна стабилност благодарение на принципната предвидимост на рационалните му действия. Тъй като е ситуативно конституиран като субект на интерес, това дава достатъчна гаранция, че той ще действа като такъв, т.е. ще преследва своите търсения, превръщайки ги в „пазарни истини”, свързващи го с други субекти на интерес.8. Нуждата от баланс между сигурност и свобода дефинира рисковете като обекти за овладяване, контролиране, превенция и следователно – управление9. Така всички допринасят за поддържането на несигурността посредством медийни внушения и символни принуди – най-малкото, което можем да направим в тази ситуация, е да разкрием нелегитимността на подобни знаниеви режими и властови модели.
Според Пиер Бурдийо [Бурдийо, 1988: 5-14] не бихме могли да разберем модерните общества, ако не проумеем начина, по който образованието е неразривно преплетено с най-общите аспекти на социалната структура. За него социологията на знанието не е второстепенна дисциплина, а представлява ядрото на социалните науки. Тя изследва формалните критерии за принадлежност към научната общност и ‘тънкостите’ в полето на образователните институции, където се изявява типизираният персонаж, наречен от него “homo academicus”. Символичните актове на институционална идентификация могат да бъдат анализирани чрез проследяване кариерата на социалните изследователи, на младите учени и на университетски преподаватели у нас в условията на нарастваща глобална конкуренция и дефицит на локални ресурси. 10.
Процесът на академична ‘социализация’ включва изграждането както на културен, така и на политически капитал, т.е. придобиването на професионални компетенции е съпроводено със създаването на външни, извънакадемични връзки със среди, в които бива култивиран и инвестиран символен капитал. Научните кръгове в хуманитарната област (и не само там) реализират специфични форми на хабитус,11 които разграничават, инкултурират и репродуцират определени академични практики. Така се оформят сложни пропускателни механизми (филтри), които отсяват борещите се за институционално признание с цял ред социални, образователни и административни изисквания. Съвременният доминантен дискурс е поставен под знака на свободата, а в действителност при него всеки е под постоянната заплаха от загуба на позицията, която заема понастоящем в социалната стратификация, а впоследствие и на средства за съществуване. Като контрапункт на неолибералната политика Бурдийо издига схващането, че социалната реалност фактически представлява инкорпорираната особена гледна точка на господстващите, която е била представена като всеобщо валидна. С демаскирането на неолиберализма като поредната идеология, рухва митът, че живеем след ‘края на идеологиите’, където уж всичко се случва според обективните тенденции на пазарните отношения.
Днес по цял свят тече голям дебат относно политиките на научните изследвания, ролята на университета като цяло и в неговата специфична мисия – централна или маргинална, прогресивна или декадентска, сътрудничеща или независима от други образователни и изследователски звена. На арената на висшето образование се разгръща битката между одържавените режими власт-знание (по Фуко) и мултинационалните технико-икономически глобални мрежи, която да определи насоката на познавателните модели. Въведеният още от Чарлз Пърс критерий за приложност води до стремежа към утилизация на фундаменталните изследвания, които по призвание не напредват към конкретна емпирична цел, а единствената им грижа е знанието, истината като чиста рационалност или диалогична аргументативност. 12.
Според Кант, Ницше, Хайдегер, Дерида13 и много други чистото ядро на академичната автономия се явява философският факултет като въплъщаващ в своята същност самото понятие ‘универсум’. Теоретико-политическата йерархизация на знанието в Аристотеловата Метафизика е оглавена от познанието, търсено не заради утилитарни функции, а като ценност само по себе си. Носителите на това знание за принципите и основанията в Платоновата Държава са и водачи в архитектониката на социалната система, защото за разлика от преките изпълнители, носят пълното съзнание (оттук и отговорност) за своите решения, чието вземане не изисква само практически умения. Капацитетът да обучаваш, ръководиш и наставляваш (съветваш) стои в основата на организационната дейност на емпиричните специалисти. Професионалният учител не приема заповеди отвън, защото според Стагирита владее ‘принципа на принципите’ и утвърждава ценността на липсата на директна оползотворяемост в онези региони на мисълта и действието (топоси на чистото знание), в които по определение прагматиката е недопустима14.
Хабермас отхвърля функционалистката теза, че университетът, подобно други институции, е само една от свръхдиференцираните обществени подсистеми, която се саморегулира чрез информационни потоци, пари и управленски механизми. За разлика от системните теоретици, той смята, че университетът продължава да е вкоренен в жизнения свят на човека чрез базисните си функции – социализация на обучаващите се, предаване на културните традиции и критическо обновление. Със своя преобладаващо дискусионен етос, единствено Academia може да създаде модели на публично гражданско поведение и доколкото тази нейна роля не е изцяло прекъсната или деформирана, идеята за Университета все още не е напълно дискредитирана и обезличена. Възможно ли е глобализацията на висшето образование да бъде сведена само до индивидуалната рационалност или до икономическите и социални структури, като условие за нейната приложимост, или се има предвид нещо повече от движение на хора, идеи и капитали?
Дали в отсъствието на интегриращи нормативни идеи водещата мисия на университета е да произвежда професионални компетенции, които нерядко са външни на духа на Academia? Нима в самото му функциониране е заложено само да репродуцира институционализирани знания и да подготвя ‘школувани’ преподаватели, приложни учени и професионалисти за пазара на труда? Кои форми на професионализация и специализация се явяват вътрешноприсъща ценност на Университета, доколкото ориентираната към практически задачи социална работа в и извън академичните кръгове не е непременно обвързана с пазарната стойност? Академизмът не може да бъде регулиран единствено съобразно икономическите търсения и нужди, нито пък да бъде движен от техническия идеал за компетентност – това са задачите на една традиционна политика на възпроизвеждане на знанието, принадлежащи към социалната йерархия и властовите технологии. Ако подценим този момент поради недоглеждане, при дадени обстоятелства университетът може да бъде впрегнат да служи на определени политики отвъд чисто академическата отговорност и професионалното обучение.
Научното поле би следвало да си е осигурило висока степен на автономия, в чиито граници протичат особени форми на комуникация като публична дискусия, рационална надпревара, критически диалог, които се подчиняват на иманентни методологически принципи и закони, определящи критериите за стойност в даден момент. Същевременно социалният изследовател се оказва включен в едно пространство на съревнователно дебатиране и ако си постави за цел проучването на самото това „поле на борба за истината”, би могъл да възникне въпросът дали мотивацията му е да „защити и подобри функционирането на социалните светове, където се упражняват рационалните принципи” [Бурдийо, 1993: 37], или да се облагодетелства от натрупването и контрола на знанието.
Постмодерната ситуация описва университета и модерната наука като институции, които делегитимират себе си, доколкото се базират върху онова, което по самата си природа би следвало да отричат. Принципите на познание при тях са конституирани чрез отхвърляне на повествователното знание (наратив) и заменянето му с процедурите на научното изследване, рационалността и доказателството. Анализът на Лиотар показва, че модерният университетски Логос се основава на също така модерен Митос – негов фундамент е големият разказ за университета като институционално място за самодвижението на тотализиращия абсолютен Дух (чистата наука). Той осигурява връзка между вселената на теоретическия и практическия разум – оттук и централното място на философския факултет в този ‘универсум’, тъй като философията е тази, която осигурява единство и тоталност на всички частни факултети и науки.
Според Лиотар модерният мит за спекулативните приключения на универсализиращия Дух постепенно девалвира в резултат на развитието на техниката и технологиите след Втората световна война. Днес повсеместно се наблюдава образование, подчинено на нуждите на пазара и индустрията; превес на изследователската работа над преподаването, сведено не толкова до научни компетенции, колкото до професионална квалификация; диктат на ширещата се бюрокрация над академичната автономия и др. Администрацията се стреми да превърне университета в лабилна съвкупност от изследователски институти и професионални училища, подчинени на принципа на приложността. Т.е. да отговаря на нуждата от професионализация на клиента-студент и да осигурява образoвани служители и висококвалифицирани кадри за пазара на труда.
В „Принципа на разума: университетът в очите на неговите студенти” Дерида разсъждава за кризата на университетите по доста сходен начин, макар да се откриват и съществени различия с Лиотаровия анализ. Той тръгва от положението, че досега не е известен университет, който да не почива върху рационални фундаменти – академизмът изначално се преплита с принципа на достатъчните основания и оттук – с причините, ценностните оправдания, значението и мисията15. Но как да се обоснове този принцип на основаването: зад университетската рационалност зейва бездната на онова, което е отвъд рациото, без непременно да се изпада в ирационализъм и да се обявяваме срещу разума – проблематичността на академичната институция в крайна сметка се изразява в невъзможността на принципа на основанията да послужи за основание на самия себе си. Според Дерида радикалната рефлексия за съдбата на университета трябва да бъде поверена на продължителите на Кантовата и Хайдегеровата традиция, вместо да се оставя на представители на ‘нерадикалната обективираща рационалност’, която не се пита за фундаменти 16. Той счита, че отговорността и рисковете за един нов проект за мислене в- и отвъд институцията на университета, следва да бъдат възложени на онези, които си дават сметка, че метафизиката и техниката се оказват неразривно свързани.
В „Спора на факултетите” Кант заявява, че университетът трябва да се ръководи от принципа на разума – този принцип включва цяло едно актуално знаниево поле, което да позволи адекватен подход към настоящето в качеството му на тоталност. Наследеният от Лайбниц рационализъм под мотото, че нищо не става без (разумно) основание и че няма следствие без причина, превръща едно учение или преподавана материя в дисциплина, а не просто доктрина. [Кант, 1994: 70]. Днес обаче все по-трудно може да се удържи Кантовото разграничение между ‘техническа’ и ‘архитектоническа’ схема в систематичната организация на познанието, която стои в основата на структурирането на факултетите в модерния университет. Архитектониката, която е изкуството на системата, поддържа функционирането на Разума като пределно общ рационален принцип, заложен в основите й, за да обоснове всеобщото познание като необходимост. За разлика от нея техническата схема, ориентирана към практически цели, е насочена към емпирията и има случаен, а не фундаментален (същностен) характер.
Според Дерида в историята на идеите откриваме удивителните трансформации на logos, ratio, raison, Grund и т.н. По негови наблюдения едва ли понастоящем е възможно да се запази автономията на чистата наука – дори резултатите на пръв поглед дезинтересованото изследване могат да се превърнат в технически продукти: креативните проекти, дори и да не носят преки печалби и бърза възвръщаемост, стоят в основата на редица лингвистични, семиотични, антропологични и пр. аргументи в полза на определен тип прагматично развитие. Той апелира за изграждането на една ‘общност на мисълта’ с нов тип отговорност – границата между фундаментално и емпирически ориентирано знание е несигурна, тъй като досегашните условия за възможността й са се променили. Тази мислеща общност следва да е по-широка от обществото на хуманитарите, на занимаващите се с техника, с природни науки и пр., защото подобни деления са резултат от непоставения под въпрос принцип на класическия рационализъм. Тя трябва да отправи своите питания към Разума, неговата същност и основания (стойност и архе), в опит да извлече съответните импликации от подобна радикализация17.
„Онези, които поемат риска да се противопоставят на това, трябва да бъдат в традицията на разума и университета, но да са готови да радикализират не само неговите собствени питания, но и самите модуси на академическо писане, педагогическите подходи, отношението към езика, към дисциплините и самата институция.” (Derrida, 1983: 17) Трудностите, на които се натъква всеки опит за ‘калкулиране’ на непредвидимите ефекти на кризата днес, показват, че на прага на постдигиталната ера границата между приложно и фундаментално изследване е почти неразличима. И това не е само последствие от ‘безпринципната’ информационна епоха, защото знанието винаги е участвало в игрите на властта. За да бъдеш отговорен, легитимно въвлечен учен, е необходимо непрекъснато да се ангажираш със знанието, което се придобива само в академичната работа, подчинена на правилата на научната общност.
Интраинституционалните стандарти, реторика, обичаи, модуси на представяне са насочени към авторитета на хомогенния дискурс, преобладаващ в Университета, и респекта към консервативните сили на традицията, които не застрашават базисната аксиоматика и деонтологията на институцията. Академичният свят лесно приспособява контрадискурсите към новите форми на нормативизация, педагогизация, контрол върху академичния обмен и международните програми, „силните” и „слаби” дисциплини, не/печеливщите специалности и пр. Мисията на мислещите (не непременно философите) е да запазят традицията жива и същевременно да направят възможно едно отваряне към бъдещето, откритост отвъд всякаква програмна цел и приложен проект. Изказът, вдъхновен от новите форми на институционализация на знанието, не е обект само на социологията на познанието, когнитивната психология или политологията. Техният концептуален апарат, методология, аксиоматика и пр., базирани на ratio, всъщност заобикалят дълбинните основания на рационалния принцип, който фундира модерния университет, научната нормативност и езика на обективизацията.
Т.нар. „академична ортодоксия” се явява специфична форма на затворена организация, достъпът до която предполага инвестиране на време, средства, умения, знания и др. властови ресурси18. Корпусът от знания бива възпроизвеждан не само чрез системата от образователно-научни степени, а и чрез допълнителна професионална квалификация (специализация), стимулираща или възпрепятстваща структурата от щатни назначения чрез грантове, научни награди, титли, звания и т.н. Факултетите с по-голям политически капитал лансират своите практики като безвъпросно приемливи – техният познавателен ресурс няма нужда от друга аргументация, освен от силата на авторитета и те не желаят да внасят промени в своята структура дори когато реформата изглежда наложителна. Факултетите, разчитащи основно на културен капитал, винаги трябва да установяват рационален базис за обосновка на знанието, което развиват, за да отвоюват своята административна автономия.
Волно или неволно философията се оказва въвлечена в играта на непризнати от самата нея цели, ре-конституиращи властта на определени ‘касти’, класи, корпорации [Derrida, 1983: 18]. Според Дерида, дори и да не слугува на никоя емпирична наука, тя се оказва впримчена в една неумолима политическа топология, което изисква от нея още една стъпка по посока към радикализацията – даже отвъд самата ‘отвъдност’, дълбинност, принципност. Мисленето изисква както принципа на разума, така и неговото надскачане, без да се стреми да елиминира всички възможни несигурности чрез академични програми. В качеството си на първична ан-архия, предотвратяваща всеки риск от възпроизвеждане на йерархията в самия му зародиш, мисленето трансцендира архе-то.
За Дерида предварителната регулация в търсене на резултата от взаимно оспорващите се актове на разбиране и познание би било равносилно на издигане на бариера срещу самото бъдеще – „Решението на мисълта не може да бъде вътре-институционално събитие, академичен момент” [пак там: 19]. Така в опита да отрефлектираме нашето време, същевременно се връщаме назад към самите условия за рефлексия посредством едно ново ‘оптическо’ средство, позволяващо ни да възприемаме самото виждане, т. е. шанса да обозрем в пълната му значимост всяко събитие, което протича вътре в университета, без да отсъждаме предварително дали то принадлежи на историята на институцията, или бележи нейното бъдеще.
Литература:
Bourdieu, P. Homo Academicus, Stanford, Stanford University Press,1988
Derrida, J. The Principle of Reason: The University in the Eyes of Its Pupils, Diacritics 13 (3), 1983, 2-20 – http://ic.ucsc.edu/~rlipsch/Pol291/Derrida.pdf
Аристотел. Метафизика, прев. (книги І-ІІІ, Х-ХІV) Н. Гочев; (кн. ІV-ІХ) Иван Христов, С., Сонм, 2000
Бояджиева, П. Университет и общество: два социологически случая, София, 1998
Бояджиева, П. (ред.) Университетска автономия и академична отговорност, С., ЛИК, 1999
Бурдийо, П. Казани неща, С., УИ „Св. Климент Охридски”, 1993
Димитров, Г. (ред.) Политики за наука в Софийския Университет, С., УИ „Св. Климент Охридски”, 2009 – (http://www.asiarp.org/docs/Book%20PDF.pdf)
Кант, Имануел, Педагогика. Спорът на факултетите, съст. и прев. В. Канавров, С., Христо Ботев, 1994
Кьосев, Ал. Университетът между фактите и нормите – „Култура”, бр.19, 19.5.00г. – (http://www.kultura.bg/media/my_html/2130/kiosev.htm)
Лиотар, Фр. Постмодерната ситуация, С., НИ, 1996
Университетът: никой не знае защо (авт. колектив) – (http://www.kultura.bg/media/my_html/2159/studmn.htm)
- 2. Според П. Бояджиева университетът като институционална база, принципи на автономия, административно-кадрови ресурси и специфичен етос възниква бавно и трудно – в условията на финансова оскъдица и липса на мотивация развитието на чиста на наука се оказва социално нерелевантно. [Бояджиева, 1998: 187 – 191] Инициативата за назначаването на финансови мениджъри във ВУЗ-овете поставя под въпрос отстояването на академичната свобода в условията на неолибералните управленски стратегии и битката за материално обезпечаване. [↩]
- 1. Ал. Кьосев, „Университетът между фактите и нормите [↩]
- 3. „С ‘познание’ превеждаме to eidenai. Познанието е различно и от опита, както става ясно по-нататък в тази глава, и от науката или знанието – episteme. Познанието е осведоменост и запознатост, която обаче не се обосновава понятийно и доказателствено както знанието-наука и поради това е по-низше от нея, но също така е по-висше от опита като съвкупност от умения и впечатления.” [Аристотел, 2000: 4 – бел. прев.] [↩]
- 4. Органицистичният език е винаги свързан с технико-индустриалния дискурс на модерния университет. Но относителната автономия на техническия апарат – машината, протезисът като академически артефакт, репрезентира обществото, давайки му шанса за рефлексия, което за Дерида предполага и дисоциация. „Времето за рефлексия тук не само означава, че вътрешният ритъм на университетския апарат е сравнително независим от социалното време и от неотменимостта на заповедта, но и му осигурява значителната и безценна свобода на играта.” [пак там] [↩]
- 5. А също и стратегията Европа 2020 за научната и образователна политика на ЕС. [↩]
- 6. [1] „При пазарното ориентиране на образованието, диалектичната връзка между изследване и преподаване (disciplina и doctrina) е прекъсната: производството на лъскави публикации и проекти се превръща в приоритет. Световните класации на университетите са се превърнали именно в арена на остоковени различия. В тази борба класациите удобно представят ‘качеството’ на висшето образование чрез количествени показатели като сляпа рецензия и индекси на цитиране. Водещите частни университети са най-напред в борбата за спонсорство, изследователи и, парадоксално, за студенти в бакалавърска степен. За последните репутацията играе главна роля: образовани в ‘глобално значими’ университети, те вярват, че владеят ‘универсално приложими’ теории.” [Кьосев – http://www.kultura.bg/media/my_html/2130/kiosev.htm] [↩]
- 7. Терминът е на М. Фуко [↩]
- 8. Неуправляемостта на субектите на интерес неизменно поражда потенциална опасност за други подобни субекти, за пазара, за общия интерес и т.н. [↩]
- 9. Либералната свобода на словото е само привидна, доколкото предполага, че всеки глас е възприеман наравно с всякакви други гледни точки и непривилегировани позиции. Неолибералният модел на управление прави послушни наетите на работа (които трябва да пазят работните си места), без изобщо да му се налага да използва за тази цел идеологически или полицейски диктат – достатъчно е да се използват съблазните на пазара. [↩]
- 10. Наложената напоследък актуализация на ‘целите и приоритетите’ на университетите и академиите, която не произтича от самите тях, но все пак е под техен контрол, не може просто да бъде заскобена. Има няколко пункта, към които е приложим анализът на Бурдийо при криза в академичните среди и нарушаване на междуинституционалната комуникационна система – ще ги разгледаме подробно по-нататък. Съгласно неговата теория на дейността, кризисно положение възниква когато очакванията на носителите на залози остават неоправдани и обичайно балансираните отношения излязат извън равновесие. [↩]
- 11. Така се акцентира върху амбивалентното отношение между т.нар. „обективни структури” – социалните полета – и „въплътените структури”, или хабитуса (практическият усет, умението да изпревариш развоя на събитията, вписано като възможност в актуалното състояние на ‘играта’ в терминологията на Бурдийо). Напр. образователните институции са призвани да отдават приоритет на индивидуалните способности пред каквито и да било други привилегии, но конкурсите „обосновават по право различия, които нямат непременно рационалността за основа, а титлите, които санкционират резултата от тях, представляват нещо като гаранции за техническа компетентност на удостоверенията за социална компетентност…”. [Бурдийо, 1993: 17] [↩]
- 12. В средата на миналия век Карл Ясперс предлага проект за академичен универсум на знанията, в който научната автономия да се гарантира от единството на обучение и изследване чрез плуралистично търсене на истината. Късномодерната идея за образователната функция на университета в смисъла на личностно-формираща теория и обучителна практика предизвика възраженията на Ю. Хабермас, който нарича Ясперсовото хумболдианство ‘идеология на университетските мандарини’. Противно на надеждите на мандарините, съвременният университет не е постигнал единството на преподаване и изследване, има проблеми с традиционната си автономия и в него протичат противоположни на Хумболдовата идея процеси – школска педагогизация, разбягване на все по-специализиращи се дисциплини, бюрократизиране на цялата институция. „Сърцевината на университета, науката, отдавна е престанала да бъде онова, за което е мечтал Шлайермахер – незаинтересовано търсене на истината в изследователски дискусионен комунитас”. Легитимирането на университетската автономия чрез принципа на ‘независимо търсене на истината’ е залегнал още в Първия доклад на националната асоциация на университетските професори в САЩ: Относно академическата свобода и професорската длъжност. „Целта е да се види как практическите проблеми на университета по необходимост отзвучават в цял спектър от дискусии – при това не само практически, а и радикално теоретически, които се осмеляват да поставят под въпрос вековни понятия и традиции.” [пак там – http://www.kultura.bg/media/my_html/2130/kiosev.htm] [↩]
- 13. Кант преразглежда предмодерната класификация на науките и се отнася критично към стремежа на модерното естествознание да принизи философския факултет – мястото на чистото рационално познание, където истината може и би следвало да се изрича без цензура или грижа за полезността. Това е топос, в чиято сърцевина е заложена самата академическа автономия. Той счита, че призванието на преподаващия философия е отвъд стриктното професионално обучение в компетенции – архитектоничната схема на чистия разум е над приложното целеполагане на техническата схема. Но дори и подобно „заскобяване” на практическата сфера се оказва условно, доколкото според Хайдегер гръцкият термин theoria указва на най-възвишената форма на praxis-а като модус на energeia. На подобни основания Ницше проблематизира дисциплинарната ‘компартментализация’ на университетското образование, т. е. разделението на научни области при превръщането им в институционализирани звена с професионална насоченост. Той осъжда утилитаристичната и ‘журналистическата’ култура, която се поставя в служба на Държавата. [Derrida, 1983: 18] [↩]
- 14. Аристотел дава за пример египетските жреци-математици. [↩]
- 15. И оттук – с причините, ценностните оправдания, значението и мисията [↩]
- 16. На социолозите и политолозите на знанието им е удобно ‘вътре’ в университетската институция – по тази причина те всъщност са подчинени на стандартите, които се стремят да анализират безпристрастно. [↩]
- 17. Не е ясно доколко едно такова начинание може да обедини обществото на мислещите или да застане в основата на нова институция, а още по-малко да обоснове някаква традиция – наследството, както и самата общност следва да бъдат преосмислени. И то така, че да се демаскира ориентирания към приложни цели Разум; да се открият пътищата, по които практически дезинтересованите изследвания биха могли да бъдат присвоени от някакви програми или реинвестирани в технически проекти. Това предполага и различен подход към обучението на студентите, който да ги направи способни на нов тип анализи, помагащи им да преосмислят тези цели и да могат да ги преоценят, избирайки винаги когато е възможно, насоката на своята подготовка. Тези нови отговорности не могат да бъдат чисто академични, но все пак трябва да се проявява бдителност към евентуалното нахлуване в Academia на определени социополитически влияния при дадени исторически, технико-икономически и институционални условия. [↩]
- 18. Източниците на легитимация в нея са както чисто научни, така и извънакадемични – за Бурдийо факултетите и отделните специалности са обект на стратификация: тяхната ‘тежест’ се определя от социалния, културния и политическия капитал на членовете им. [↩]