СОФИЯ ПО ЧЕТИРИ
Ще опиша София през четири нагона или четири модуса на живеенето в нея: на самотника, на групата, на влюбения и на единака.
София е град, в който трябва да се ходи насам-натам, да се отбива ту тук, ту там, да се блуждае и готовността да се озовеш не където си тръгнал да е винаги налична. Добре е в София да си едновременно сам, в група, влюбен, единак. Добре е денонощието ти да е поне четворно. Това е град на отклоняващи се маршрути. Те се навиват върху пластовете извървени преди. Кога точно? След по-дългите ми или по-кратки отсъствия този град има навика да ме изненадва като друг. И ето ме в него като чужденка. Тези нови, неразгадаеми лица – на едно място ли са деца, или на друго време? Да навигирам през тази непозната познатост, през тази неедновременна сегашност, през това препъващо се бързане, като при все това успявам да свърша дневната си работа – ето я моята софийска спортна страст. За да се обича София, същественото е да се ходи много пеша и да не се четат вестници.
София на самотника. Улици и кафенета
Единайсет, дванайсет, тринайсет. София се пълни с все повече момчета. Мотаят се пред входа на училището. Играят футбол в задния двор. Вървят. Спират се. Случва се и да ме спират. Дъхът ми спира, но не пропускам нито един детайл. Имат огледални слънчеви очила, бежови кадифени джинси, червени чорапи. Това е модерно. Улиците понякога осъмват целите покрити в златни листа, друг път лилавите неонови надписи по булевардите се оглеждат в кишата. През запотените стъкла на тролеите уличните лампи са като спирални галактики. Витоша ту влиза в града, ту се оттегля отвъд пространството. Улиците се удължават, тъй като училището ми е вече друго, след това се удължават още повече, тъй като домът ми е вече друг. На Плиска се срещам с едната си приятелка, вървим две спирки, срещаме третата приятелка, вървим още. Но най-често вървя сама. На отвратително тежката чанта, пълна с книжовните и музикални мъки и възторзи на тази сбъркана възраст, съм закачила кожена емблема, неизвестно на какво. Върху неразбираемите й символи е изписано с химикал: „Утехата да бъдеш сам и ужасът да бъдеш девствен.” Верлен, цитиран през Лилиев. Вървя с Верлен и Лилиев по софийските улици с цялата си неприложима страст. София е отлично място за вървене. Самотникът винаги може да си върви ей-така, все едно че отива някъде. Безплатно е, не е нужно да води със себе си куче. Климатът е милостив. Поглежда към другите ходещи и те го поглеждат – с това вече самотният почти съществува. Автомобилните пари се редуват с рошавата вакханалия на неподдържани градинки. Може да седне на някоя пейка. Това у никого не вдъхва подозрения. Ако е студено, може да изпуши цигара в някой незаключен вход. Минават, поглеждат го. Обикновено без коментар. Стари софиянци. Не се бъркат. Зад всички прозорци бушува непознат живот, по който копнея. Как да имаш една любов, след като искаш цял град?
Да не забравяме и това – София позволява в рамките на един ден да осъществиш денивелация от 2 290 метра. Самотникът се качва на Щастливеца (който е неговата емблема и който, уви, днес ни посреща в руини) и с още малко усилия – на Черни връх. Черно щастие. Ту слънцето е с него, ту вятърът и мъглата. В ясни дни градът му предлага изчистените си очертания. В мътни – усеща се субзвуковото му буботене. Пиеш чай. Дишаш. В лекото свистене на ветреца чуваш собствения си дъх – достатъчно крехък, за да събуди милостта ти. И да те върне пак в града.
С кафенетата не бяха добре нещата тогава. Бяха малко и все гнезда на упадъчност. „Бамбука” го бяха затворили, само бях слушала легенди за него. Днес там има банка. „Феята” е от двайсет години в руини. „Ялта”… хм … Освен тези свърталища на нетрудови елементи, имаше ги сладкарниците с пасти и боза. „Роза”, например. Целомъдрена скука. В непосредствено съседство с американското посолство. Там се събирахме трите приятелки да си пишем домашните. Едвам когато влязох за пръв път в кафенето на Университетския клуб за естетическо възпитание („Кева”), разбрах, че съм намерила своето място. Можеш да седиш цял ден с или без кафета, да четеш, да зяпаш, дори да спиш. Полу под земята. Undergrоund. Пушеше се. Влизаше се в дискусии с непознати. Но нямаше проблем и да си мълчиш сам. Имаше хора, които въобще там си прекарваха. Самодейците от трите университетски театрални трупи, които обитаваха същото пространство за репетиции и представления, вписваха уникалните си профили в това кръстовище на алтернативност и академизъм. Имаше една двойка между тях – помня ги като амалгама, без паметта ми да различава чий беше характерният орлов нос, чия – подстриганата на „паница” коса и чие – дългото, веещо се като плащ манто. Като изскочили от готически разказ. Бях влюбена в любовта им. Бях влюбена и в един от режисьорите на тези трупи, благодарение на които Мрожек и Гротовски изскочиха от страниците на ЛИК и стъпиха на българска сцена. Влюбена отдалече, както подобава на самотника, и без връзка с други експерименти по проблемите на утехата и ужаса. Това ще да е продължило около година. След това „Кева” го закриха, пушенето го забраниха, свободата тръгна да си търси други топоси, а пространството на Кева премина през серия от рефункционализирания. Едно парче от него е днес залата на Университетския театър. Правилно! Но ще добавя и това – при целия взрив на всякакви кафенета през последвалите епохи – от капанчетата на открито с кафе в пластмасови чаши до днешната инвазия на кафене-вериги – и при всичките ми странствания отсам и отвъд океана никога вече не намерих подобно място. Би трябвало да има такова – в Червената къща, например – но юпи деловитостта надделява. Другаде алтернативността надделява. Може би онова място е било време. Може би е било моето време за такова място, а може и да е било времето на една епоха.
София на групата. Библиотека, кръчма, семинар. И пак вървене
Групата е отличен начин да се обитава София. За групата е важно да се разбере, че не е обвързана нито от кредо, нито от правилник, а е ей-така. Радост от заедността. Като дете, което вижда, че приятелите му са вече на люлките и краката му едвам смогват да настигнат сърцето му. Социалност, която намества цикленето на обществото. Еротика без ангажимент и вина. Когато си в група, Витоша добива възпетия от поетите теменужен цвят и звездите пробиват купола на градските изпарения. Дори зад нея да има някаква тема (да кажем групата кучкари от Западен парк) или структура (да кажем, клуб по научна фантастика или йога), групата се получава само ако прелее извън темата или структурата в тази радост. Мястото е важно. Например, групата на четящите в Четвърта читалня на Народната библиотека. Трупане на книги по масите, четене, пиене на кафета (отново) с разговори в кафенето на библиотеката, разговори във фоайето или на пейките пред библиотеката, най-сетне естествено преливане на неизмеримото количество въпроси, които трябва да се обсъдят, в „Грозд” (някога) или „Кривото” зад Университета (днес), след което абсолютно се налага тези важни въпроси да се дообсъдят, поради което нещата прерастват в купон. За преливането на подобни групи в семинари през 1980те години – или обратно – съм разказала другаде. Същественото е да се подчертае, че това се случва и сега.
Някои хора си имат група за цял живот. Всяка събота в десет часа, зиме и лете, философът и поет Цочо Бояджиев се среща на Плиска със свои приятели и приятелки, повечето от студентските години. Някои идват винаги, когато не са заминали някъде. Други – отвреме-навреме. Всеки е добре дошъл (поне аз така съм се чувствала в инцидентните си присъединявания). След като се съберат, тръгват пеша през гората, покрай пилона, обсерваторията, езерцето с лилиите и така до долната част на Борисовата градина. По пътя си разказват вицове и преживелици. Вицовете и преживелиците – не знам как е възможно – са винаги нови. Когато стигнат някъде под стадиона на ЦСКА, отсядат в едно капанче – редовно се загубвам, докато го търся, при все че живея наблизо – и си поръчват кебапчета, пържени картофи и бира. И пак вицове, и пак преживелици. Не темите на разговорите при тези перипатетически разходки са философското в тези срещи, а техният модус – приятелството и смеха като тайни на добрия живот. Дисциплината на една ведрина, която не се постига без диалогично усилие – тук може би цитирам „Неписаното учение на Платон” от Цочо Бояджиев повече или по-малко дословно – с другите. Куражът на духовното веселие – което в разрез със забавленията, превърнати в наш дълг от пазара, в разрез също и с хоровото мрънкане, което вестниците превърнаха в норма на днешния ден – не се крие, а се обръща лице в лице с истината.
Повечето групи обаче се формират и разпадат по-бързо и от браковете. Може би по-трудно се и попада на точната. Тъй като вълнението е техният принцип, нищо не може да ги удържи, ако това вълнение се изхаби. Всъщност мнозина навигират през различни групи и ако не намерят подходящи, опитват се да ги правят (пример: Александър Кьосев). Такива хора са солта на София. Групите поемат двойки, но се чувстват по-добре с индивиди. Двойката внася напрежение в многовалентността, която групата изисква. Въобще София не насърчава двойковостта, макар и да не я отрича.
София на влюбения. Преподаване, жълти павета и купони
Първият ми семестър като редовен асистент в Софийския университет. Професорката ми Людмила Стефанова настоява да проведа семинар за Провансалската лирика. Декември е, преди Коледа. За Провансалската лирика знам общо взето онова, което Данте и Езра Паунд разказват – т.е. освен вълшебното наименование Перигор (ако това е правилното произношение) знам името на Бертран де Борн, не особено типичен, войнствен и невлюбен трубадур (как да се забрави илюстрацията на Доре, в която Бертран де Борн се скита из адските долини, носейки собствената си глава в ръка като фенер). Така че сядам да чета. Чета, но не помня. Мозъкът ми дава на заето. Една година е минала под знака на конкурси, на битки, на драми… А и какви имена! А и всеки път различно транслитерирани. Джауфре Рюдел. Джираут де Борнел. Сирвента. Тенсона. Комиат.
Решавам да дам шанс на студентите да не дойдат, така че обявявам това упражнение за предколедно, извънредно и едно за всичките групи. По някаква причина мястото е огромната 65та аудитория на Ректората. Очаквам пет-шест натегача. Но – съмнителна награда за добре свършена през семестъра работа – студентите започват да идват и идват, и идват… Идва целият курс. Сто и петдесет души. Никога не съм говорила пред толкова много хора. Точно на тази невъзможна тема!
Въпреки желязно възприетия от Людмила Стефанова принцип никога да не чета и винаги да говоря, тъй като няма смъртен грях по-страшен от това да приспиш аудиторията си, мрънкайки напевно от Катедрата, този път си нося бележчици. Само че нали трябва да запиша на дъската тези надиплени като арабески названия. Прекалено унизително е да се обръщам към дъската с листче в ръка. И така, поглеждам името върху листчето, оставено на катедрата, обръщам се към дъската и – вече не го помня. Обръщам се пак, поглеждам името върху листчето, обръщам се към дъската… не помня.
О Маркабрю, Рюдел, Вентадоур, и ти, графиня де Дие, и ти, Пейре Видал, далечни звукосъчетания на несбъднати любови и свидетели на пропадането на сърцето ми в петите! Никога оттогава не сте ме напускали с уроците си по невъзможно назоваване!
Шепа пухкав сняг ме посреща до един от братята-дарители. Моята любов, сбъдната и близка в този миг, ме чака след преживения ужас. Пъха ръката ми в джоба си, за да я стопли, и двамата хукваме с кикот по пързалката на жълтите павета. Влюбена съм, може би затова не помня. Всяка вечер отваря пред двама ни домове, в които не съм влизала, среща ме с хора, които не съм познавала. От зала в зала, празникът не свършва. Върху града се наслагва още една карта – докосвания, целувки, скандали, непристойни безобразия…
София на единака. Инвентаризация на нощта
Софиянецът, който в пълна мяра овладее горните три модуса, най-често се превръща в единак. Разбира, че докато си е мислил, че той усвоява града, градът го е усвоил него. Това не го смущава, защото се е получило нещо по-добро от онова, което сам би планирал. И му се предава. Вече не може да принадлежи нито на една група, нито на една любов, нито дори на самия себе си, тъй като онова особено раздвоение, което самотата предполага – лице в лице със себе си да се виждаш сам – му е вече недостъпно. Той е не сам, напротив, насред подвижните топологии на групи и двойки той е един – единак. И като такъв градът го поема през многото си врати.
Не, това не е Степният вълк. Единакът смята, че каквото би искал да разбере за себе си, вече го е разбрал. Затова пътешествието му е не навътре, към самооткриване, а навън, по траектории, които самото му движение създава. Сега София му се вижда безкрайна. Ако от едната й страна е Витоша, от другата – както с право твърди Радослав Парушев – е морето, а от вътрешните й дворчета се отварят тунели към паралелни земи, в които сценариите на бъдещето продължават да се пишат. Единакът разполага с време, което е винаги недостатъчно за многото неща, които би искал да направи. Ето защо всеки негов ден започва с тази тежка задача: как да смогна да бъда навсякъде, където бих искал? Нерядко се озовава там, където не си е и помислял. Да се представим, че това е случаят, в който без предварително решение се е оказал на четене на поезия в обсерваторията. Има и музика на млади музиканти, има го и натрапчивият аромат на цъфнали липи. Оттатък гората, където от над осемдесет години пребъдва „Под липите”, от балкончето Дора Габе продължава да се вслушва в нощта. След четенето младите астрономи отварят купола и насочват телескопа към Сатурн. Всъщност въпреки избелялото от светлините на града нощно небе Сатурн е толкова ярък, че пръстените му се виждат едва ли не и с просто око.