Реквием за един цензор

“Бунт на материята” – толкова стряскащо монументално звучи, че отеква с дни в главата ми. Да се бунтува материята всъщност означава действие доста непонятно днес. Преди почти двадесет години бунтуващата се материя е означавала едно – бунт за свобода. Една странна гротеска – филмът „Бягство от кино „Свобода” на режисьора Войчех Марчевски (Полша, 1990), който беше част от мини-фестивала за социалистическото минало „Отвъд омразата. Отвъд носталгията” (София, 19 – 27 юни), запали интереса ми към този израз. Бунтът на материята в малкото измислено варшавско кино с недвусмисленото име „Свобода” обаче е най-неочакван – това е бунтът на една кинолента.

Времето е комунизъм. Мястото е Полша – Варшава, но много прилича на други подобни градове през същото време. Всъщност този общ период с обща система има съвсем общи принципи, йерархии и идеи за съществуване. Искам да кажа – моделът е един, но изкуството често е било онова, което е излизало от контурите.

Полша е добрият пример. Тук изобщо не става дума за изкуство, а за човешкото недоволство. Бунтът на хората срещу системата напълно я преобръща и оказва огромно влияние на държавите със сходен режим. С други думи, не само срутването на Берлинската стена е символ на промяна. В Полша през 80-те години на миналия век се случва нещо, което никога не се случва в България. Случва се „Солидарност”. Нещо повече – „в Полша никой никога не тъгува за режима”. Това вцепеняващо твърдение съвсем спокойно бе направено на кръглата маса „Отвъд омразата. Отвъд носталгията. Дискусии и образи на социализма двадесет години по-късно” (19 юни 2009, Гьоте институт) от проф. Павел Шпевак. „В Полша – допълни той – никой не се съмнява, че този режим беше престъпление.”

Днес материята не мисли за това как се е бунтувала. Това вече е далеч в миналото. Материята, която всъщност е човек, си спомня за абсурда именно чрез изкуството. „Бягство от кино „Свобода” е филм, който на всяка цена иска да заяви абсурда. Всичко в него крещи, че в тази система няма нищо нормално. Защото тя не позволява на хората да пеят, смята операта за вредна, иска да убие герой, който не желае да умре. Тази система обаче се оказва неспособна да се пребори с изкуството. Единственото, на което е способна, е да изолира хората от него. Филм, който има четиридесет и пет прожекции без нито един зрител – типично решение за справяне с бунтуваща се кинолента.

Зад системата обаче стои регулатор, който се грижи за това – Цензурата. Цензурата е главният герой във филма на Войчех Марчевски. Цензурата, разбира се, си има главен Цензор – бивш писател и критик, настоящ пушач, с тежки проблеми със съвестта. Цензорът получава информация, че един от актьорите във филм, който се прожектира в кино „Свобода”, не желае да умре. Не стига желанието му за достойна смърт, ами екранният образ си позволява да говори с публиката. Малко по малко кино „Свобода” се превръща в единствена възможна територия на свободата, пълна с метафори, илюстриращи абсурда на комунизма. Екранът е светът, в който спокойно се слуша Моцарт и свободно се говори всичко. Интересното е, че нищо не може да спре прожекцията. Тя върви съвсем по график. Намерени са пари, за да няма загуби от липсата на публика, и тази кинолента, със своите герои се оказва бунтът на изкуството. И не е ясно кое е по-абсурдно – това, че се прожектира филм, в който хората общуват, „прекрачвайки извън” екрана, или това, че всички в Полша познават операта и пеят. Те дори имат забележителен талант в тази област, особено някои агенти на ДС и други служители на властта.

Властта обаче е изправена пред множество сложни ситуации. Тя трябва да се справи с американския актьор, който случайно е преместен от една кинолента в бунта на полските актьори – на друга кинолента. Това се случва напълно буквално – необяснимото пускане на две ленти едновременно води до още по-странни обстоятелства – двата филма се смесват и американският герой остава затворен в полската лента. Ужасът от американско влияние завладява Цензурата, но все пак – по същия случаен начин тя успява да постави всеки на мястото му. Само че всички продължават да пеят, а кинообразите продължават да се бунтуват. Филмът, около който се върти сюжетът, е особен. Трудно е да бъде разтълкувана цялата метафорика, която той предлага. Актьорите, които протестират, са всъщност изображения на киноекрана. Но те са реални – общуват с всички в салона. Реалността на екрана няма ясни граници, защото при комунизма реалност няма. Реалност има единствено там, където съществува изкуство. Останалият свят не е реален.

„Бягство от кино „Свобода” е странен опит за диалог. Режимът на комунизма не позволява свободното говорене, не позволява разсъждения, които биха накарали човекът да се пробуди. А тук те извират отвсякъде – от кинообразите, който говорят на публиката за своя протест; от нещастния цензор, бивш творец; от експерта на партията, който плаче пред голямото изкуство и харесва Уди Алън; от асистента, който се научава да казва драматично „шлифер”, ранява ръката си и изкуството проникна в него… В този филм комунизмът изглежда безпомощен, той не може да накара изкуството да замълчи, нито е толкова лесно да отстрани хората, които се събират пред кино „Свобода”, за да избягат от онова, което властта определя като реалност. Кино „Свобода” е нова реалност. То е единствената реалност. Комунизмът, който гради свят без музика, без изкуство, не може да бъде истински. В това няма никакво съмнение.

Истинската действителност всъщност е отвъд екрана, отвъд киното. Тя е високо по покривите на сградите, където хиляди хора стоят унищожени от Цензурата, но все още свободни. На покрива на свободата няма правила. Там хората играят карти, казват нещата, които мислят, усмихват се и ако пожелаят, могат да убият Цензурата.

Ако трябва да се придържаме към сюжета, „Бягство от кино „Свобода” е филм за мъчението на твореца, превърнал се в цензор. Защото филмът е структуриран около образа на Главния цензор. Той отдавна е загубил и семейството си, и достойнството си. Да бъде цензор в продължение на петнадесет години е нещо като диагноза. Защото той разбира безумието на системата, която го атакува и ужасява. Комунизмът обезчовечава хората – човекът не е човек, а материя, народът не е народ, а маса. Илюзорният образ, създаден от изкуството, обаче твърде трудно може да бъде овладян. Единственото решение, което властта може да измисли, за да го спре, е да убие героите, да изгори кинолентата. Акт толкова познат в безсмислието си, толкова ограничен във възможностите си, че не заслужава коментар.

Защото коментарът е просто филмът „Бягство от кино „Свобода”. Коментарът е в диалога между героинята и Цензора, в метафоричната смърт на човека, живеещ в неговото тяло. Онзи, който харесва Моцарт, но го забранява. Онзи, който обича изкуството, но трябва да го унищожи. Един най-обикновен цензор стои вкаменен в киното на свободата, а от екрана звучи „Реквием” на Моцарт. „Реквием” за Цензора.

Нагоре ↑

« »