Трудно е да се каже кое опиянява повече – хубавото вино, което отвежда до истината, или добрата философска мисъл, която запалва искрата на дългия разговор. Fama est! Това е мълвата за семинарите на Философски факултет на Софийския университет през 80-те години. Ехо от миналото, което отеква в книгата на Миглена Николчина „Изгубените еднорози на революцията”, а също и в статията на Мария Калинова и Камелия Спасова „Ars Theoria. Митът за възстановения симпозиум”. Те препращат директно към митичното – времето, в което хоризонтът, делящ сънищата от реалността е тънка незабележима линия, а възможното и невъзможното обитават една и съща земя. Семинарите и кръжоците имат своя отзвук в настоящето, достигащи сякаш от дълбините на пещера. Пещера, която успява да предаде ехото на семинарите през времето и да вплете гласовете, носени от него в настоящето, оглеждащи се в различни текстове. Статиите и книгите за семинарите често започват с мото – нечия мисъл върху философстването по време на тези симпозиуми или цитат от античен диалог. Това създава усещането, че кръжоците са се случили толкова отдавна – във времената на Платон и Аристотел, сред събеседници, при които и думите, и виното са се леели с еднаква мяра.

Платоновите диалози се оказват най-подходящи за осъществяването на препратката към Марксовия семинар, създаден 1978, преминал в семинара на Гюлечица, проведен за първи път 1983 година. От друга страна, лекциите, които чете Богдан Богданов пред филолози и философи, и Платоновият семинар, воден от Цочо Бояджиев, ясно насочват мисълта към античността – младенческите дни на философията. Тогава, когато философията е поезия, разговор, дебат. Времето, в което тя не е дисциплинирана от писаното слово, а свободна да създава свои митове и метафори, с потенцията да ги преоформя и изменя. Семинарите, случили се преди повече от четвърт век, и днес притежават своята аура. Ехото им достига до нас като един преразказан диалог, в който очевидците си спомнят опиянението от дебата, а слушателите предават историята за философския „Пир” на 80-те.

***

„…- Аполодоре – ми каза той, – съвсем наскоро те търсих да те разпитам за угощението, дето са се били събрали Агатон, Сократ, Алкивиад и останалите присъстващи и какво са говорили за любовта. […]

– Твоят човек, изглежда, не ти е разказал съвсем нищо точно, щом смяташ, че

тази сбирка, за която ме питаш, е станала наскоро, та и аз да съм бил там! […]

– Не се подигравай – ми отвърна той, – ами ми кажи кога стана това събиране.

– По времето, когато сме били още деца – му рекох, – когато Агатон получил първа награда за първата си трагедия […]

– В такъв случай много отдавна, както изглежда – рече той. – Но кой ти разказа? Да не би лично Сократ?….”

„Пирът” Платон

***

Симпозиумът

Пирът на Платон, той е само за поканените, само за присъстващите. Всички други разбират за него от разказите и спомените. Пирът е интелектуалното угoщение в търсене на истината, на красотата и свободата. Еросът към всичко, което е, само тогава в онзи сбъднат миг на думите.  Тази среща, тази спивка не се отнася до пиенето като самоцел, а  до пиенето със другите. Συμ–πόσιον е в едно – и гощавката, и сътрапезниците, и „залата за пиршества”  [i]  . Симпозиум носи в себе си и значението на онези, които владеят поетическото изкуство – смукващите, пиещите, поглъщащите. Тях – идеите, мислите, тезите. Тези спивки, сдумки, са така привлекателни и запомнящи се в края 70-те и 80-те години на миналия век. Кръжокът по четене на Кант, Марксовият семинар, преминал в семинара на Гюлечица, Платоновият семинар, семинарът в Елена, а по-късно и кръгът „Синтез”, се оформят като своеобразни говорилни, поставящи нови философски и литературоведки въпроси. Трансцедентни пространства, в които мисленето и живеенето са синоними, а  светът на идеите става реално инкорпорирана част от хронотопа на тези празненства.

Както вече беше споменато, препратката към диалозите на Платон е лесно осъществима „заради 1) устното, 2) диалога, 3) живеенето-в-истина, 4) езика, който е онзи ръб на бокала, в който философско-терминологичното се явява през златожълтата образност на художественото [където литературата и философията се сливат в едно], 5) симпозиумът” [ii] . Изглежда Платоновият “Пир” се е превърнал в най-отчетливата метафора на тези срещи, наред с диалозите „Федър” и „Тимей”, „Митът за сенките и пещерата”. От една страна поради задължителната заедност на преживяването, а от друга заради ероса към дългото говорене.

 

 

Пировото време.

Пирът в Платоновия диалог е вечерно време, тогава, когато душата е най-чувствителна, а очите трудно различават сенките от обектите. Това е вечерта в търсене на ейдосите, които могат да бъдат открити само с очите на разума. Очите, които виждат отвъд видимото и общоприетото, дирейки различни истини и сюжети. Нощта тук е онова пълно безвремие, описано от Цочо Бояджиев в „Нощта през Средновековието”, в което всяко действие е „ненавременно и неуместно”  [iii]  . Това траене в тъмнина може да се разгледа в смисъла на вакуум, който трябва да се отпусне, за да се изпълни с нови смисли. Във времето, в което всички спят, се случва бунтът срещу статуквото, който е основен двигател на търсенето и себеизразяването. По този начин Платоновият симпозиум се „оглежда” в семинарите от 80-те години, които придобиват облика на сдумки и спивки.

Този „ръб на бокала”, чрез който философските идеи преливат в литературата и обратното, предизвиква поставянето на различни тези и въпроси. Многообразието от гледни точки може да се постигне единствено и само чрез четенето. Литературното нечистоплътие, породено от страстта към нови имагинерни светове. Автори като Стайнбек, Фиджералд, Хемингуей, Томас Елиът, Фокнър, Кафка и Достоевски имат за цел да попълнят онези липси на литературни образи, които се различават от Елин-пелиновите и Вазовите герои. Така, още преди влизането си в университета бъдещите сътрапезници на пира предпочитат тези автори, т.к. за тях дори е било „важно да са трудове, които не влизат в програмата. Това беше съвсем нормално. Това беше елитна гимназия, а учениците на такава гимназия имат подобна склонност” (Кольо Коев).

Тази елитарност постепенно ще се пренесе и върху самите семинари, правейки ги за „отбрани люде”, достъпът до които е чрез покани. Поради тази причина „се е извършвал един специфичен „подбор“ и навремето много се страдаше, ако не можеш да се добереш. Имаше хора, които спяха в коридорите или някъде наоколо и идваха само за заседанията…” (Стоян Асенов).

Постепенно бунтът от тийнейджърските години, обвързан с музиката и облеклото, прехожда и в университетската среда. Uriah Heep, Led Zeppelin, Black Sabbath, Deep Purple, Beatles, Rolling Stones са звукът на свободата, тези, които тайно биват слушани – „Имах един приятел, който живееше в моя вход и се занимаваше с правене на усилватели. Той хващаше всякакви видове станции с едни разпънати кабели между блоковете. При него се събирахме и слушахме всички нови групи и нови албуми.” (Стоян Асенов). Жаждата за тези рок банди в университета преминава в тяхното възпроизвеждане –  незабравимите „китарни купони” и философски дебати.

Университетът задава едно по-широко пространство за авторефлексивност и себеизразяване, смелост, постигната в резултат на оформилите се вече модели на мислене. „…в нашия факултет наистина имаше един съвсем либерален климат, създаден от Добрин Спасов и Исак Паси, да кажем” (Деян Деянов). Постепенно тази неустрашимост се унаследява от кръжоците и семинарите. Посредством тях ще се създаде една интелектуална утопия за Запада, в която музиката, литературата и бохемството ще чертаят едно паралелно и различно обживяно време, а семинарите от 80-те години ще придадат плътност и форма на тази представа.

Стремежът към различността и бунта реферират към руския филм „Стиляги”. Филмът пресъздава 50-те години в Русия, когато завърналият се от Америка бивш стиляга Фьодор казва на своя приятел Мелс, че в Америка няма стиляги. Реакцията на неговия събеседник е показателна: „Но нас ни има!”. Семинарите, посочени от Миглена Николчина, могат да се разгледат като подобна интелектуална утопия за Запада. Т.к. „Семинарът ще осигури рамка за изследването на една фантазия – фантазията за Запада като интелектуална (а не консуматорска) утопия – и ролята, която тази утопия играе в противопоставянето на комунистическия режим”  [iv]  . Така кръжоците се превръщат в пространства, в които философските тези се сблъскват и обсъждат на различни нива. Те се явяват като ново, по своята същност метафизично място, което е υ-τόπος – утопично – без реално географско местонахождение. На територията на Небивалата земя се изгражда това компенсаторно пространство, в което философската мисъл се случва отвъд границите на статуквото. Семинарите притежават специфична празничност, те обединяват и дебата, и гуляя. „Тогава имаше няколко култови места за нас – например 62-ри кабинет, където Марксовият семинар се събираше. Там се правеха купони, запивки, свалки. През деня работеха секретарки. 41-ва аудитория също беше култова. Много се радвам, че съм водил семинари в нея. Там четяха тези, които ние най-много обичахме.” (Деян Деянов).

Устремът към трудно достъпната западна литература, хард рок звученето, Платоновите диалози и авторите от изгубеното поколение постепенно започват да кореспондират по между си. Ако в първата половина на XX век Америка вижда във Фиджералд, Хемингуей и Елиът изгубеното поколение, поради изоставените морални добродетели, аналогично такова поколение би следвало да е това на Платон, предвид обвиненията към Сократ за развращаване на младежта. В това преплитане между изгубеното поколение, което е присъщо на модерността и онова, което е отхвърлено през античността. Следва семинарите да изграждат ново изгубено поколение – на докторантите и студентите по време на социализма, посредством философско-литературните интереси и бохемските нагласи. Поради тази причина кръжоците напомнят античен пир, а пирът притежава съвременна насоченост. Разговорите са безкрайни, а темите опияняващи. „Гюлечица беше място на безкрайното говорене. В началните етапи говоренето започваше от сутринта и свършваше късно през нощта […]. Гюлечица беше, и е, място на „многото думи”. На продължителното, безкрайно говорене, на Ероса на дългото говорене, нещо платоническо в собствения смисъл на думата.” (Стоян Асенов).

Нощта по време на семинарите не е отредена за спокоен сън. Това е времето, в което философските спорове преминават в неформална обстановка. Тук също, както при Платоновия пир, дебатират само будните. Към подобен сюжет препраща и Миглена Николчина в „Изгубените еднорози на революцията”, описвайки как двама студенти, останали до късно през нощта, събуждат свой колега марксист, с въпроса – „Кое е първичното? Материята или съзнанието?”. Според Николчина, именно този въпрос „несъзнателно разиграва един от непреодолимите парадокси на функционирането на марксизма като официална идеология: материята може би е първична, но питането за тази първичност изисква бдителност на съзнанието, което трябва винаги да е будно – дори когато спи.”

Дългите разговори по време на семинара в Гюлечица прекрачват границите на будното състояние и преминават в съня. Това е моментът на дълбокото сънуване с широко отворени очи. Тогава, когато всички спят, пируващите – философстващите са будни. Будността тук е инакомислието, протестът срещу дрямката, бездействието, безропотното следване на идеологическите парадигми. „От една страна, това беше движение срещу стерилната идеологическа среда, в която всички живееха, и където имаше една истина, която никой не може да критикува и да оспорва” (Стоян Асенов). Сънуването в пира е пътуване към истината – свободата на мисълта и словото, посредством Ерос. Това не са категориите от Платоновите диалози. Пирът по време на семинара притежава своя естетика. Красотата на този симпозиум е рефлексивността, доведена до крайност, пародията, случайността, агресията, в смисъла на разрушаване на познатите граници и очертаване на нови. Истината се открива в снемането на властовите авторитети, важна е личността, заявяването на Аза. Свободата – тя се случва в пира, като производна от това ново схващане за красота и истина.

„Еросът е в онова, което се излъчва в диалога, в онова, което става там”  [v]  .  Поради своята природа на Способа и Бедността, Ерос е ненаситен, вечно търсещ светове, които никога не е зървал, но тъй силно желае да притежава. Те биват обрисувани с думи, а думите се просмукват в пируващите. „Така ми се струваше Гюлечица тогава – механизъм по внедряване на думите в тялото на човека.” (Стоян Асенов). Живеенето и философстването стават взаимно заменими, но те могат да се случат само в симпозиума, след който остава „чисто физическото усещане, че клетките ми са пълни с думи (и разбира се, с алкохол, защото доста се пиеше).” (Стоян Асенов). Алкохолът, също като будуването е носител на чувството за непреклонност и съпротива. Пиенето се явява „тип поведение отвъд спретнатия пионерско-комсомолско-партиен начин на съществуване…” (Стоян Асенов). Сформиралите се бохемски нагласи стават част ежедневието на философстващите: „Тогава смятахме, че това е част от общата репресия – да не можеш да пиеш, когато поискаш. И не толкова, че ни се пиеше следобед, по-скоро ни се допиваше заради това, че не може”  [vi]  . Желанието да будуват на инат, да пият на инат, да мислят на инат – това поставя гощаващите се на една и съща маса.

Семинарите стават симпозиуми на „бавното мислене”, на мисленето в различни перспективи. Гостите на семинарите се познават. Те формират затворена група, която изразява себе си чрез своята елитарност и философски търсения. Организаторите на кръжоците създават интелектуалните интереси и влечения сред посетителите, но както заявява проф. Каприев „Ние всъщност бяхме маргинали”.  Оформилите се три кръга по време на семинарите в Гюлечица на неомарксисти, хуманитаристи и постмодернисти задават темите на симпозиума, но философският им патос остава споделен единствено в рамките му.

Пространството на кръжоците се превръща в Обетованата земя на независимото мислене. Подбраните гости, отдалечеността от сградата на Университета (каквито са семинарите в Гюлечица и Елена), случването на кръжоци във време, различно от официалното университетско, конструира нагласата за ново пространство на защитеност и изолираност. По този начин „архитектурата отваря зала – това, което прави семинарът, е, че заседава в нея и, нещо повече, пирува в нея.”  [vii]  . Така симпозиумът обхваща всички измерения на своя смисъл – на мястото, на отбраните гости и на изречените думи. Думите, които са излезли на свобода. Тази зала осъществява преобръщането на модела на пещерата, от Платоновия диалог. Това е пещерата, в която оживяват ейдосите, а не онази, която познава само сенките. В нея свободни са философстващите, а оковани остават онези, които са неспособни да търсят истините.

Пирът е и топосът, където „да философстваш свободно означаваше да имаш всякакво разнообразие, да проехтяват всякакви имена, да се сблъскват разни позиции.” (Стоян Асенов). Автоцензурата в мисленето и говоренето постепенно се маргинализира, т.к. и интересът към казаното от страна на властта не е толкова силен, а темите изглеждат достатъчно отдалечени от марксистката философия. Това позволява четенето на Платон, Кант и Хегел, а също и обсъждането на идеите им, които остават чужди за доносниците, намерили място сред поканените.

Фигурата на съгледвача, който във всеки момент може да присъства навсякъде, е предзададена от „властта [която] има своя принцип не толкова в една личност, колкото в някакво обмислено разпределение на телата, повърхностите, светлините, погледите…”[viii]. Това подсилва подсъзнателно чувството за съпротива, бохемския акт на мисленето отвъд граници, облечено в многословието на семинарите. Погледът е всепроникващ, но не и всепроникновен. Желанието да изразиш себе си, въпреки опасенията, че „проехтелите” идеи могат да се окажат опасни, се явява двигателят на пируването.

Философстването – мисълта, преливаща границите на академичната формалност, поема по пътя на бунта. Еросът обвзема дебатиращите, той е винаги между думите и страховете, смелостта и мълчанието. Отворените, макар и спящи очи на погледа, срещу затворените, но будни очи на пируващите, потъват в своеобразния сън на пира. И все пак, ако няма срещу какво да се бунтуват, дали тези очи пак щяха да будуват? Навярно, само Ерос би узнал.

***

На зазоряване „Сократ ги оставил да спят, станал и си тръгнал, а пък Аристодем тръгнал, както винаги, подире му. Сократ отишъл в Ликейона, измил се и прекарал останалата част на деня, както всеки друг път, и надвечер се прибрал вкъщи да спи.”  [ix]

***

Така приключват симпозиумите – сътрапезниците продължават ежедневните си занимания, а денят им завършва с оздравителен сън. Историите за семинарите на Гюлечица преди 1989 година и днес се предават от техните участници, като един разказ, една мълва за среща, случила се толкова отдавна, но оставила отпечатък у всички, които са присъствали на нея. Тук, както и при последователите на Сократ, ас. Стоян Асенов споделя: „…човек не ходеше някъде, защото се интересува толкова от проблематиката. По-скоро човекът, преподавателят, създаваше интереса към проблематиката. Ходеше се там, където може да се научи нещо различно извън идеологемата, независимо какво.” Новите пространства за разговори, фигурата на философа, който вдъхновява и създава свои последователи, напомня антична философска среща. Отгласът от дебатите на античността, препратени към семинарите на 80-те, достигат до днес, отразени като едно далечно ехо. Отзвукът за истинското философстване отвъд границите на регулярната академична полемика, достигнали до свободата на себеизразяването.