ОБЩИ ПОСОКИ
Три книги – “Следеният човек” на Владимир Бранев, “Дзифт” на Владислав Тодоров, “Партиен дом” на Георги Тенев, пазещи вярност към еднакво разбираеми, споделени посоки. Времето на книгата и духът на времето са вплетени заедно в позиция на рефлексия. Текстове, които идват с естествения ход на историята като необходимост, като вече извикани. Повествования, които встъпват в момента, в който е важно да се произведе разказ за комунизма, белязан от лично съпричастие. Заедно с това книгите са и разкази “на прага” – тази необходимост за осмисляне на миналото (през него и сегашното) е колкото належаща, толкова и мимолетна, тя ще изчезне заедно с разказа, малко след него.
И трите книги са рожба на една диалектика, която едновременно ги прави актуални, но застрашава и да ги заличи. Те са истории, които твърде много разчитат на паметта, те я приспособяват към фикцията, монументализират я и едновременно с това я разграждат като памет, която посочва отсъстващото (комунистическо) Реално, превърнало се във фикция. Реалното е твърде фрустрационно при Тенев, преодолявано чрез вглъбяването и детайлизирането при Бранев, освободено през идиосинкразното продължение на градския фолклор на комунизма при Тодоров. “Дзифт”, “Партиен дом” и “Следеният човек” са разкази, които хвърлят сянка – четящият би могъл през тях да актуализира (отново като рефлексия) собственото си желание и способност да разпознае света, миналото, сегашното, Реалното.
Без да се центрира единствено неотменна социалност в текстовете, можем да отпратим писаното от Бранев, Тенев и Тодоров съвсем естествено към тезата на Адорно за преодоляване на миналото като възможност за критично мислене спрямо него (нещо, което във времето, когато се появява – в Германия през 60-те, стои по подобен начин – като отчитане на непосредствен разрив с времето на хитлеризма, с миналото). Настояще и минало, които са отделени, но с преход (пропускливост) помежду си, са разнищени и в трите български примера – героите (със съзнанието за усложненост на концепта на персонажа в “Следеният човек”) на Бранев, Тенев и Тодоров влизат в текста в едно историческо време и “излизат” в друго. Погледът е обърнат назад – сегашното произвежда разказ за миналото. Настоящето е заразило предходното, видоизменило го е, акцентът пада върху личния разказ, който дава нюанс. Личното преобръща обективното време, прекатурва колата на обобщената логика и се вписва през разцепването. Героите имат нужда да споделят своята история и като работа на изтласкването – едно загубено, но изплувало минало Аз трябва да бъде осмислено докрай чрез разказа (при Тенев и Бранев). При Владислав Тодоров нещата са по-различни. Интересно е в този аспект как литературната работа играе ролята на контрапункт – различният модус на разказване (също и като modus vivendi – на героя, на текста) в “Дзифт”, защото и там личната история дава своите показания, следва обратна логика – комунизмът е настоящето, компресирано до един единствен ден на “непосредствено живеене” след излизането от затвора.