От тази гледна точка “комунизъм” е по-ясно. Още повече, че така няма да объркваме публиката, която няма никакъв жизнен опит от живота в Източния блок. Защото като кажем “социализъм” и започнем да описваме различните нива на чудовищност (или нормалност) в него, западняците биха вдигнали учудено вежди: социализъм, че какво толкова страшно може да има в един социализъм?! Та, с цел избягване на недоразумения ми се струва, че думата “комунизъм” е по-точна. Впрочем дистинкцията “социализъм – комунизъм” беше упорито прокарвана именно от идеолозите на марксизма-ленинизма. Тогава знаехме, че комунизмът е бъдещето, висшата фаза, докато социализмът е настоящето, реалността. Някои дори днес се опитват да разделят “мечтата” от практиката. Време е обаче да приемем, че комунизмът не е красива мечта, комунизмът вече се случи, и то за няколко поколения в Източния блок.

Сега за литературата, изобразяваща социалистическата епоха. Първото наблюдение е, че количествено тази литература е изключително малко. Една купчинка от 5-6 книжки, хайде нека да са 10. Ще говоря само за романи, не за мемоари и украсени автобиографии. Струва ми се, че една от причините за тази дезинтересираност беше посочена от Едвин Сугарев в неговото изложение – липсата на памет, нещо повече, невъзможността за памет за преживяното в онази епоха. Преди всичко обаче се налага едно уточнение. От литературата не можем да очакваме да показва Истината. От литературата бихме могли да очакваме да придаде дълбочина и сложност на вече намиращи се в обръщение образи и сюжети, дори дебати относно миналото, като ги прокара на едно друго равнище и след това отново върне тези образи, сюжети и дебати в публичната сфера. Т.е. от литературата в най-добрия случай може да се очаква да добави принадена стойност към циркулиращите образи и тези в осмислянето на тоталитарното минало.

Това обаче не се случи и романите, за които съм избрал да говоря, не само че не обогатиха дебата за комунизма, но и не провокираха дори литературна дискусия, всъщност даже така и не привлякоха вниманието към себе си. Става дума за следните книги:

Димитър Шумналиев, “Соцроман” (2007)

Красимир Дамянов, “Дневникът на една пеперуда” (2009)

Христо Карастоянов, “Смъртта е за предпочитане” (2003)

Както се вижда, това са все романи от новото хилядолетие. Към тях трябва да добавим поне още две заглавия – “Синеокият слепец” (1998) на Димитър Бочев и, разбира се, романът-предтеча, който стана най-популярен и съответно зададе цял модел на писане за соца – “Германия, мръсна приказка” (1992) на Виктор Пасков.

Бързам да кажа, че романът, който въобще не се вписва в общата картина, за която ще говоря, е този на Христо Карастоянов. Той изисква отделно разглеждане, като смея дори да кажа, че е най-добрият от петте. Да започнем обаче с романите, появили се най-скоро. “Дневникът на една пеперуда” на Красимир Дамянов и “Соцроман” на Димитър Шумналиев показват доста голямо сходство в наративните си стратегии. И тези сходства директно ги обвързват със “Синеокият слепец” и “Германия, мръсна приказка”. Сходствата мога да групирам в две посоки.

Първото, което се набива в очи в тези четири романа, е пределният автобиографизъм. Разказва се от първо лице, разказвачът носи името на автора, а съдържанието недвусмислено препраща към моменти от биографията на автора или поне ни убеждава, че става дума за автентични, преживени истории. Това прави тези романи близки до мемоарите и автобиографиите, както и до спомените за социализма, които колекционери събират в проекти като “Аз живях социализма” – и тази особеност ми се струва изключително важна. От самото начало се бяга от надпоставената гледна точка. Към миналото сякаш може да се пристъпи единствено през призмата на личната гледна точка. Оттук и имплицитният релативизъм на моралните категории – това е моята истина, за другите не знам. Разбира се, в първоличното повествование няма нищо лошо само по себе си. А и всеки има право да избира похватите си, стила си, избора на стратегии за конструиране на свят. За мен обаче това тотално “мемоаризиране” на литературата е подозрително. То като че ли говори за невъзможността да се мисли комунизма в някаква едра, обобщаваща рамка – морална или философска. Разполагаме единствено с частната истина на живелия социализма. Който от своя страна е склонен към самоирония и няма претенции да изказва Истината – това достойнство поне не можем да отречем на тези текстове.

Неслучайно това са романи на автори от горе-долу едно поколение, родените през 40-те, хората вече достатъчно зрели през 60-те, помнещи Пражката пролет, помнещи, разбира се, Международния младежки фестивал в София по това време (любими теми в литературното репрезентиране на комунизма – появяват се и при Виктор Пасков, и при Димитър Шумналиев). Тези зрели хора обаче като че ли ни оставят затворени в рамките на собственото си его. Избраното от тях първолично повествование превръща всички останали герои в неясни обекти. Сякаш комунизмът е бил това – няма друг извън мен, съответно няма друга история, освен моята.

Другият много характерен момент в тези романи – и това е свързано с тяхната автобиографична стратегия – е ключовото, натрапчиво присъствие на сексуалния живот на главния герой. Революцията от 68-а се случва в тези романи само и единствено като сексуална. Разбира се, този код и ход отново беше зададен от Виктор Пасков в “Германия, мръсна приказка”. Точно този похват обаче много бързо се сериализира, тривиализира и стигна до автоматизъм, включително при самия Пасков, което виждаме в последния му роман “Аутопсия на една любов”. За мен е особено интересно това свеждане на комунизма кажи-речи изцяло до сексуалния живот, до еротиката, до безбройните авантюри и завоевания. Което впрочем води до една доста голяма монотонност на повествованието, което сякаш се чуди какво повече да направи, накъде да тръгне, та в “Соцроман” се появява и криминален сюжет и т. н. Разбира се, външният свят, социалният свят присъства в тази литература,. В “Соцроман” например се цитират множество автентични журналистически материали, партийни документи и т.н., но всичко това е сякаш второстепенно, самата Перестройка се случва някак като фон на любовните терзания на разказвача, който не пести лиричните и физиологични излияния, но оставя напълно ням по адрес на политическата и морална проблематика на онова, което се случва около него и с него. Разбира се, това вероятно е съзнателен похват – да се остави “действителността” да говори сама, но читателят остава с впечатлението, че всичко извън интимния живот на героя е лъжа без значение, която не заслужава особено вдълбочаване.

Като посочвам тези открояващи се прилики между романите на Дамянов, Шумналиев, Бочев и Пасков, аз не казвам, че тези романи са непременно лоши. (Впрочем те са и доста различни в някои отношения – и като техника, и като послание. Шумналиев например непрестанно евфемизира, когато говори за полови актове и органи, за разлика от Бочев). Но в този натрапчив биографизъм, в това вкопчване в азовото, и най-важното – в телесното, аз виждам едно косвено потвърждение на казаното от Александър Кьосев за опита от комунизма като липса и невъзможност на жизнен проект. Няма жизнен проект, има само неустоими мъжкари. Разбира се, физиологичното често пъти е захаросвано с романтически излияния, но това не променя общата картина.

Защо тази първолична проза е толкова мачистка и порнографска? Най-лесният отговор е, че тези писатели са имали доста богата лична история и държат да я запазят за вечността; вторият вариант би бил да ги обвиним в комплексарщина и пълно фантазьорство, но ми се струва, че тези сходства заслужават по-сложна интерпретация. Вероятно тук работят несъзнателни мотивации, чиито корени трябва да търсим отново в тази невъзможност на паметта, за която говори преди мен Едвин Сугарев. Просто мисля, че е нужна още аналитична работа в тази посока, но моите предварителни наблюдения са, че сякаш малко или много литературата ни бяга от това осмисляне на комунизма, което ни събира тук и сега.