Нужни са понятия-мостове между интелектуалната сфера и масовата публичност.
Кръгла маса „Отвъд омразата, отвъд носталгията. Погледът на учените”. Уводни думи на модератора
В кръглата маса участваха проф. Павел Шпевак /Познан/, проф. Ян Сокол /Прага/, д-р Хубертус Кнабе /Берлин/ – публикуваме техните текстове в рубриката „Пирон на броя”, заедно с текстовете на българските участници доц. Петя Кабакчиева, доц. Георги Лозанов, ст.н.с. Едвин Сугарев, доц. Бойко Пенчев и Яна Генова, публикувани в рубриката „Гостуват ни”.
Допълнително в рубриката публикуваме и материала “Предварителни думи”, подготвен от Иван Еленков.
Задачата на настоящата кръгла маса е да даде сравнителна перспектива върху дебатите за социализма, протекли в различни постсоциалистически страни. Разбира се, едва ли ще можем да изпълним докрай подобно амбициозно начинание, но според мен достатъчно е и да го започнем в българската публичност. Защото в европейски контекст то се случва отдавна: за пример ще дам само характерния документ „Пражката декларация върху европейската съвест и комунизма”, обявена на 3 юни 2008 от Сената на Чешката република и подписана от евродепутати, политици и интелектуалци в целия континент. /прилагаме текста на декларацията на английски в настоящата рубрика на „Пирон”/.
* * *
Първи беше яростният журналистически дебат в началото на 90-те години, протекъл главно по страниците на сините вестници „Демокрация”, „21 Век”, „Свободен народ”, донякъде „Култура” и „Литературен вестник”. Погледнато обобщено, той се оказа практически контрапродуктивен – защото демонизира еднозначно комунизма, поставяйки драматичен фокус единствено върху жертвите, героите и престъпленията. Поколенията на прехода си спомнят тогавашните вестникарски карти на България, осеяни с черепи, спомнят си и парадоксалната реакция срещу тях – обвиненията в „пещерен антикомунизъм”. Аз лично все още не знам какво значи това; какво примитивно и пещерно може да има във възмущенията срещу лагери, убийства и терор? Може би силната реакция срещу яростната и безапелационна присъда се дължеше на нейната закъснялост и моралистична едномерност – тя не оставяше никакво пространство за огромен брой хора, живели по това време, които не са възприемали своя свят като демоничен. Прави или не, тези хора не са искали да им подменят живота, ретроспективно и бяха готови да воюват за неговата „нормалност”. Със сигурност имаше още една причина – рухването на комунизма беше мирно /в България улеснено от самата българска номенклатура/; за разлика от събитията след Втората световна война, след Студената война не последва Нюрнбергски процес и категорична политика към декомунизация /подобна на официалната денацификация, болезнен процес, осъществен принудително от съюзниците по административен начин/ – нямаше ясен консенсус за всеобщо заклеймяване на престъпленията, което да ги направи невъзможни за оспорване. Резултатът беше една объркана публична ситуация – онези, които бяха участвали в престъпленията, техните жертви, и онези, които си бяха затваряли очите или съществували просто някак „покрай” тях, можеха да участват в публичните спорове на равни основания – да имат еднакво право на глас и мнение. Неясната кавга между тези непреработени и пристрастни перспективи релативизираше и объркваше онова, което се беше случило в Ловеч и Белене. Към това се добавяше и активната политика на наследниците на БКП и ДС, които искаха да представят близкото минало като „време, в което са направени грешки, но е постигнато много”, политиките на съвременния политически PR, който търсеше „позитивни послания” и пр.
Така или иначе, за твърде късо време българската публичност се умори от кресливостта на първоначалните непродуктивни и объркани дебати, а на младежта, която гледаше напред и не беше наясно за какво именно иде реч, те станаха досадни като съветски филми за Отечествената война. Хаосът и криминалостта, мизерията и безработицата на прехода скоро породиха и аргументи от типа „А нима сега е по-добре?”, печално известни и масови понастоящем. Появиха се и първите лястовички на соц-носталгията на едно поколение, загубило своето обществено място и авторитет.
В този контекст започна публикуването /но така и не стана ясно дали започна и четенето/ на огромна споменна и мемоарна литература – на оправдаващи живота и позициите си партийни дейци, на „гордеещи се” тайни агенти, на просто разказващи за преживяванията и гледните си точки писатели, интелектуалци, дисиденти, емигранти, културтрегери; дори и на алтернативни стопански дейци, опитали се да направят „японско чудо” от живковска България. За някои от мемоаристите по-късно стана ясно, че са спестили разказа за двойното дъно на своя живот като сътрудници на ДС. И макар че между тези творби на паметта, откровеността и измамата има разтърсващи текстове, не можем да не видим, че има също откровени апологии на времето и на собствените властови позиции: така че мемоаристиката едва ли помогна за ясно осмисляне на близкото минало.
Макар това да не влиза в моята тема, ограничена върху публичните дискусии, все пак ще спомена, че парламентарните дебати в законодателния орган на България не доведоха до нищо по-добро. Законопроектите и дискусиите в зала се концентрираха главно върху разните варианти на закона за отваряне/ неотваряне на досиета: както е известно, те продължават и досега. За разлика от други постсоциалистически страни, в България цялостен проектозакон за лустрация във всички обществени сфери не беше предложен, а частичните му варианти в разни сфери просъществуваха за кратко или направо бяха осуетени от Конституционния съд. Приетият закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен всъщност нямаше правни последици1. Единствените функциониращи закони, които имаха някакво отношение към възмездието и компенсацията на пострадалите, бяха тези за реституцията и законът за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица /ограничен само до тези, които са били в политическа нелегалност/. Тези законодателни намеси в деликатната материя на възмездието понякога имаха дори негативно влияние върху българската публичност /за пример може да се вземе презрителното прозвище „реститутка”, внушаващо асоциации съвсем далечни на възстановяването на справедливото право за собственост/.
Междувременно, някъде от средата на 90-те години, започнаха първите сериозни изследвания върху онази епоха – политологически, исторически, социологически, културологични и антропологични. Участваха университетски катедри, лаборатории и семинари, звена на БАН и различни неправителствени изследователски центрове, имаше инициативи на научни списания. В изследователски фокус попадаха разнообразни теми: конкретни исторически фигури, Отечествения фронт, възлови съдебни процеси, колективизацията, насилието в селото, Държавна сигурност, социалистическата икономика, „българският чадър”, учебниците и пренаписването на историята, но също и по-обща проблематика – символното конструиране и деконструиране на социализма, историческата социология на колективна памет, мрежовия характер на социалистическото общество, и социоанализите на дара… Към социологическите и исторически разработки трябва да се добавят и литературно-историческите и изкуствоведски изследвания: върху понятието „социалистически реализъм”, литературата и утопията, проучвания върху начина, по който творческите съюзи и организации са били превзети „отвътре”, изследвания върху това как видни партийни функционери изработват официално-комунистическия модел на българското културно наследство, върху „разведряването”, актьорското майсторство по време на социализма или дори върху връзката между структура на стиха и политическа система.
Всички изследователи бяха силно затруднени от полузатворените за дълго време български архиви. В периода 1990 – 2008 достъпът до тях се разширяваше постепенно и трудно – както по политически, така и по ведомствени причини. Освен разнообразните политически и законодателни пречки, ограниченият кръг експерти архивисти /нови не бяха обучени и назначени/ технически не беше в състояние да обработи бързо огромните масиви от архивните единици. Затова от 1990 г. до сега архивите на БКП се отваряха стъпка по стъпка, един след друг ставаха достъпни различни обществени сектори, а до архивите на МВР и Държавна сигурност достъпът и до днес е така затруднен, че всъщност представлява огромен практически проблем.
Все пак значителна архивна работа беше свършена и много интересни изследвания бяха публикувани. Най-значимо дело откъм публикации е това на Института за близкото минало, който в периода 2005 – 2009 публикува десетина важни конкретни книги за социалните мрежи по време на социализма, за културния фронт, за структурите на властта и държавна сигурност, за възродителния процес и пр.
В този контекст трябва да се посочи особеното място, което имат изследвания по антропология на социализма, групите по изучаване на колективната памет, устна история, история на всекидневието и консумацията, биографичните изследвания. Някои от тях представляваха български варианти на т.нар. „ревизионистична парадигма” и имаха за цел да произведат картината на един труден за подвеждане под общи идеални модели разнообразен живот в различните периоди на комунизма, в които не просто властта и идеологията налагат отгоре правила на някаква маса, а имаше внимание към активността на антропологическо ниво: във фокус беше как различни агенти отвоюват разни полета на „нормалност” от властта и идеологията, как това се случва и по различен начин, с различни форми на активност, съпротива или компромиси, за различни групи на обществото, в различни контексти. Тази сложна, исторически мобилна и диверсифицирана картина трябваше да се противопостави на плоската картина, в която „тоталитарното общество” се описва с няколко обобщени и опростени характеристики, подменящи плътността на реалния живот в него. Подобен подход имаше много предимства, а също и сериозни методологически и етически проблеми /те заслужават да бъдат обсъдени в друг специализиран научен дебат, не тук/.Но мнозина се опасяваха – и аз се присъединявам към тях – в какъв конкретен български контекст попада той. Защото, може би противно на намеренията на самите изследователи, потъването в „плътното” и сравнително „нормално” всекидневие, твърде добре кореспондираше със соц-носталгията и набиращата скорост тенденция към нормализация на комунизма, които завладяха масовата публичност в периода 2002 – 2008 г /подкрепяни от съответната политическа линия и от медийно-пазарна комерсиализация на символите и спомените на комунизма/.
Паралелно с научните изследвания се случиха и много други неща – различни активистки, пазарни, он-лайн инициативи, които имаха връзка с комунизма по един или друг начин. Заслужават споменаване социално-активистки проекти като „Аз живях социализма”, иронични репрезентации като „Инвентарната книга на социализма”, разбира се, и настоящият фестивал. В последните няколко години се появиха изложби за социализма и важни художествени произведения, посветени на близкото минало – тук ще спомена само романът на Георги Тенев „Партиен дом”, романът на Владислав Тодоров /по-късно филмиран/ „Дзифт”, мемоарите на Жерминал Чивиков и Любомир Канов, спомените „Следеният човек” на Веселин Бранев /които бяха фокус на самостоятелно събитие на фестивала – виж материалите от литературното четене в рубриката на „Пирон”/ и още много други…
***
Онова, което според мен не се случи, беше връзката между научна, художествена и масова публичност, превръщането на научните резултати, на интересните активистки проекти и художествени репрезентации в истински публичен факт. Продължава да предстои превеждането на научните и художествени постижения на масов език. Едно сравнение веднага би изтъкнало съществените разлики с процесите по денацификация след Втората световна война. Административните мерки на съюзниците, юридическите присъди, а най-вече протекли с около двайсет години закъснение интелектуални дебати оставят на човечеството ключово наследство – разработени понятия за фашизма. Ще изброя само най-очевидните – Холокост, престъпление срещу човечеството, самото понятие „тоталитаризъм”, прочутата метафора на Хана Аренд „баналността на злото”, по-детайлните не ни интересуват тук. Тези понятия отдавна са успели да станат инструменти на масовото мислене за фашизма, нацизма и държавния расизъм, превърнали са се в достъпни, но обработени и свръхкондензирани мисловни техники за проникване в зловещите парадокси на онази епоха: някои от тях дори са кодифицирани като юридически понятия /какъвто е случаят с понятието „престъпление срещу човечеството”, въведено от съда в Нюрнберг/.
Твърдя, че каквито и изследвания, проекти и художествени произведения да се появили вече в България, такива споделени понятийни инструменти липсват в момента в българската, а може би въобще и в постсоциалистическата публичност. Между масовата публична сфера и специализираните изследвания, или художествени прозрения има пропаст, масмедиите продължават да бъдат владени от умората, скуката и подценяващата ирония, които навява мизерното „близко минало”; за комунизма продължава да се мисли с инерционни клишета с различен политически заряд или просто се препоръчва „да се затвори страницата”, сякаш е възможен животът в бъдещето без социално преработване на миналото. Политическите, морални и всекидневни проблеми на комунизма се подменят от наивно-носталгични чувства към собствената младост, юношество или дори детство – противно на европейските тенденции към реално публична и интелектуална работа върху тази епоха /включително в смисъла на Фройдовото Trauerarbeit, преработване на травмата/. Вероятно най-характерна за тези тенденции беше абсолютно некритичната, носталгично-нормализираща медийна кампания на БНТ през последната година – честването, което този телевизионен канал направи на годишнината си и на собственото си „славно” социалистическо минало – като просто „цитира”, без какъвто и да е коментар, разни „култови” телевизионни предавания и „звезди” от онова време.
Така че задачата за изработване на мостове – на едновременно публични, но и интелектуално валидни понятия, с които да се мисли българският и международен комунизъм, предстои. Тя не отменя нуждата да се организират и направят достъпни всички архиви, нито необходимостта да се събират устни спомени, докато участниците в това време са все още живи. Но и тя самата не може да бъде отменена от тези, технически по същество, научни дейности. Както събирането на факти не може да отмени нуждата да се научиш да мислиш.
Тези понятия, искам специално да подчертая това, трябва да позволяват нещо повече от консенсусна и масова реакция. Необходими са ни такива публични инструменти, които да стимулират масово замисляне, минимум от масова способност да се мисли и преработва миналото, справяне от непреработените емоционални буци, които то е оставило в настоящето. В този смисъл искам да отговоря и на възраженията, които чух за заглавието на нашия фестивал – да подчертая, че той се казва не „Без омраза, без носталгия”, а именно „Отвъд омразата, отвъд носталгията” – т.е. той не отрича неизбежното емоционално и лично отношение към трудното минало на реалния комунизъм, а подчертава усилието те да не замъгляват мисълта, способна да отиде отвъд масовите клишета и страсти. Което самата Хана Аренд описва по следния начин:
С разгрома на нацистка Германия бе затворена една от многото страници на историята. В този миг за пръв път стана възможно човек да огледа съвременните събития с безпристрастието на историк и политолог, да се опита да вникне в онова, което се бе случило, и да се опита да го изрази – все още не sine ira et studio (без гняв и пристрастия), а с мъката и болката на преживяното, пораждащи известна склонност към прискърбие, но и без предишната безмълвна ярост и безсилен ужас. Ако не друго, това беше първата възможност човек да си зададе и да разгърне въпросите, с които моето поколение бе принудено да живее през по-голямата част от съзнателния си живот. Какво се случи? Защо? Как можа да се случи? (( Аренд, Хана. Тоталитаризмът. прев. от английски Ирина Васева. Изд. „Панорама”. София, 1993., стр. 5. ))
***
По-долу искам да предложа на кръглата маса няколко опита в това отношение – това са предложения за подобни, едновременно публични, но и интелектуално артикулирани понятия. С тях са свързани и моите тези, по които каня участниците да помислят.
Понятието-шапка, което предлагам, се нарича „престъпления срещу всекидневието”. Общата теза, свързана с него, е, че истинските престъпления на комунизма не трябва да се търсят единствено в лагерите, Гулаг, жертвите, бруталното избиване или затваряне на милиони хора, в прасетата, които са яли човешко месо, в директното насилие и бруталния терор. Нито дори единствено в погрешно модернизираната индустриална, земеделска и транспортна инфраструктура, в социално-инженерното и насилническо местене на населения и в командната икономика на дефицита, в идеологизирането на културния живот и пр. Разбира се, престъпно би било тези възлови грехове на комунизма да бъдат отричани, но аз твърдя, че това време е родило и други – по-невидими и дори още по-масови. Нарекъл съм ги „престъпления срещу всекидневието”, защото те не принадлежат на сферата на извънредното, не се случват непременно пред чертата на смъртта и мъченията. Те са пропити в общата и типична антропологическа база на живеенето, част са от всекидневието и неговата мутирала „нормалност”. Аналогията с „престъпленията срещу човечеството” трябва да говори, че чрез тях се престъпват негласни принципи, културни и морални универсалии, по които е изградено споделеното преживяване на всекидневния свят. Например базови характеристики като откритост, сигурност, доверие и автентичност и пр.
Ще се опитам да конкретизирам своите тези с няколко подпонятия, които детайлизират „престъпленията срещу всекидневието”: така се надявам да придвижа израза „престъпление срещу всекидневието” от ефектна метафора към разработено понятие…
„Живот в лъжата”. Този израз, придобил популярност чрез есето на Вацлав Хавел „Силата на безсилните” /но всъщност породен от цялата дисидентска култура и изразяващ същината на нейния протест/, според мен продължава да бъде валиден и днес. Според мен той може и трябва да бъде разработен до валидно публично понятие за осмисляне на онази епоха. Преди това обаче трябва да се освободи от разпространеното си наивно-клиширано, моралистично тълкуване – че хората през комунистическата епоха директно, брутално и непрекъснато са се лъжели един друг и че са правели това в ясно съзнание и срещу собствената си съвест. Не че не е имало и такива – преки и безсрамни – лъжи, разбира се, но те едва ли са главното. Под „живот в лъжата” трябва да се разбира не директното криене на истината, не бруталните измами, а автоматизираното, масово и анонимно възпроизводство на една всепроникваща идеология, която няма отношение към фактическата истина. Легитимирана като голяма историческо-диалектическа Правда на Историята, надмогваща малките частни „правдички”, тя е принудила всички агенти на всекидневието да се съобразяват с нея и да я възпроизвеждат, демонстрирайки лоялност и страх. Заедно с това е проникнала в сфери, в чиято антропологическа интимност никога преди никоя система от идеи, учение или доктрина не са прониквали – от науката /призвана в модерното общество да произвежда контролиращите истини на знанието-власт/ през частната сфера /брак, любов, секс, отглеждане и възпитание на децата, приятелство, участие в първични общности/, през биографичните структури на индивидуалния живот /житейски проект, кариера, равносметка, памет, биография/ и екзистенциалните граници на живота /раждане, смърт, ритуали по преход/: накратко, идеологията е започнала да подменя базовия за всяко общество дискурс на истината в неговите контролиращи функции. Животът в лъжата е тъкмо това: подмяната на централния за модерните общества дискурс на знанието-власт с дискурса на идеологията, който е станал тотален медиатор, подобен на всекидневния език.
Следенето като Conditio Humana. Всички модерни общества имат тайни служби, но никога тайните служби не са били толкова многобройни, важни и определящи, не са обхващали за толкова дълго време такъв огромен сегмент от населението – както по брой на сътрудници и вербувани агенти доносници, така най-вече и по безброя на следени хора. Никога преди не са били наблюдавани и картотекирани най-невероятни аспекти от всекидневието на обикновени масови същества, никога за това не е било употребявано толкова време, институционална енергия, технология, организация и пари. Тоталитарният комунизъм реализира един множествен и бюрократизиран паноптикум, потенциално прикрепен към всекиго, доживотен, подвижен и невидим. Самият факт, че всеки е или би могъл да бъде изложен на тайно наблюдение, всеки един момент, във всяка една ситуация, удвоява живота с модалността на подозрението. Това има разни последствия. Първо то води до екзистенциален парадокс – всекидневният живот става неавтентичен, придобил е втори таен план. Това е престъпление спрямо неговото централно качество – да бъде прозрачен на себе си, саморазбиращ се, непроблематичен и сигурен /не в картезианския, а витгенщайниянския смисъл на „сигурност”/. Всекидневието е престанало да осигурява на всеки усещане за автентичност на живеенето.
Второто последствие е скрито в самото записване. Неочевидната истина за индивидуалния всекидневен живот вече не е собственост на индивида – тя се пази в тайни книги, наречени досиета. С това индивидът донякъде губи собственост и суверенност върху собствения си живот. Досиетата са непрозрачни за живеещите, но прозрачни за властта – и в това си качество те до голяма степен практически определят живота на живеещите, без последните непременно да си дават сметка за това, нито да могат да му въздействат. Третата характеристика на тайните животописи ни води и към третото понятие-теза, която искам да развия.
Досиетата, създавани, пазени и систематизирани от тайните служби, водят до това, че индивидът вече е неспособен за био-графизиране, той не владее, не вижда, не строи и не разбира живота си. Удвоени, контролирани и тайно управлявани, социалистическите хора не са в състояние да свържат в смислен проект минало, настояще и бъдеще и така да построят разбираем, споделим с другите живот, който има своя собствена перспектива. Ако класическата поговорка гласи, че животът е това, което ти се случва, докато си кроиш планове за него, то в комунистическия контекст, безличното фаталистично „случва се” трябва да бъде заменено с пасивното „случват ти го” – невидими владетели на твоето битие определят какъв можеш и какъв не можеш да бъдеш, класифицират те, определят равнищата ти на достъп и свобода, ограничават предварително твоите избори, твоите понятия, дори хоризонтите на фантазията ти. „Ако животът е сън” – беше казал един социалистически поет – то „кой сънува моя живот?”. Индивидът не знае какво му се случва, не разбира добре миналото си, не може истински да се опита да планира и суверенно определи бъдещето си: всъщност животът му прилича на опити да „отгатне досието си”, да се конфронтира с тайната истина за себе си и да се приспособи към нея – т.е. да „напасне” биографията си не към собствената си уникалност, а към допустимите категории на идеологията, която му е предопределила роля, неизвестна за самия него.
Късният сблъсък на индивида със собственото му досие /то може да се нарече тайна биография, написана от други на автоматизирания и бюрократично-формализиран език на „живота в лъжата”/ може да бъде фатален. Прочетени след време, досиетата са в състояние ретроспективно да сменят перспективата, смисъла и биографичната картина на цял един живот: те могат да бъдат внезапни зловещи откровения за това кой е в този живот и как той всъщност е протичал, кой си бил ти самият.
Всичко това води до систематичната изолация на индивидите в затворени идеосинкразни светове. Ако индивидът не може нито да построи, нито да изживее, нито да си припомни и разбере своя опит, още по-малко този опит е разбираем и споделим от гледна точка на другите. Под официалния си жизнен път и кариера всеки е имал друг, алтернативен собствен проект /или проекти/, в които донякъде се е нагаждал, донякъде се е съпротивлявал срещу „живота в лъжата”, отвоювайки за себе си и близките си свободни пространства, реализирайки частични, компромисни и неявни цели. Само че поради това, че взаимното комуникативно пространство е владяно от идеологията, няма общ код, с който подобни невидими проекти да бъдат споделени с другите и разбрани от тях. Индивидът се е превърнал в неразбираем хибрид между видими компромиси и невидими собствени цели, мотиви и преживявания, до които другите нямат достъп, а също нямат любопитство и разбиране.
Комбинацията между автоматизъм на празната, но всепроникваща идеология и неразбираемостта на собствения жизнен проект води до социалното производство на цинизъм като норма. При разпадане на всички публични кодове, изпразване от смисъл на всички възможни социални поведения /те стават само игри на позволени роли с други мотиви/ се разпадат и всички възможни неегоистични /обществени, алтруистични/ мотиви за поведение. Цинизмът се оказва най-малкият общ знаменател, най-простият код на взаимно разбиране и тълкуване мотивите на другите. Той се разпространява като универсален посредник под изпразнената от смисъл идеология, споделена азбука между взаимно изолираните и неразбираеми идеосинкразни индивидуални позиции. А универсалният цинизъм е фактическата смърт на целия Просвещенски проект – на идеята за универсална история и универсална /политическа и духовна/ еманципация, за които си струва да жертваш егоистичните си интереси и да заживееш като историческо, публично и социално същество с и за другите, участвайки солидарно във въображаеми исторически общности /нации, класи, човечество/. Т.е. „престъпленията срещу всекидневието” се оказват в последна сметка престъпления срещу големите социални проекти и колективната историчност на човешкото съществуване: такива неща като „история”, „общество” и „бъдеше” започват да звучат като кухи, нищо незначещи фрази. Те се разпадат и индивидът заживява отново в близки хоризонти, елементарни мотиви, в първични групи, общности, кланове, секти, мрежи, между които доверие, разбиране и солидарност няма, а циничното свеждане на всичко до интереси и „война на всеки срещу всеки” е единственият споделен код.
***
Ето това са понятията-тези, които предлагам за дискусия на кръглата маса. Според мен те биха могли да свържат научните изследвания и публичната сфера. Далеч съм от мисълта обаче, че със самото им предлагане те вече ще се окажат очакваните мощни публични инструменти, които от само себе си ще заменят клишетата. Става дума за предварителен етап на работата – научно и интелектуално обсъждане на тези предложение, нищо повече.
- Ето какво пише по този повод Калин Манолов в електронния вестник „Политики” на 30.0.2005: „Законът за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, приет през май 2000 г., отпадна чл.6, според който не трябваше да тече погасителна давност за престъпления и нарушения на гражданските права по време на комунистическото управление, дори тези престъпления и нарушения по времето на комунизма да не са били противозаконни. Затова Конституционният съд – политически орган пар екселанс според начина на конструирането си! – 14 години методично отменяше лустрационните текстове в редица закони. Първо, в Закона за банките и кредитното дело от 1992 г., който забраняваше избирането и назначаването в ръководните органи на банките на функционери на комунистическата партия и нейните сателитни организации, както и на служители на бившата Държавна сигурност. После в първия Закон за досиетата от 1997 г., когато конституционните съдии изключиха от обхвата на закона себе си, президента и вицепрезидента, и всички лица, чиито имена и псевдоними фигурират само в картотеката и регистрационния дневник на Държавна сигурност – понеже нямало достатъчно доказателства за сътрудничеството им. През 1998 г. конституционните съдии отмениха и петгодишното ограничение в Закона за администрацията за заемане на ръководни длъжности в нея от бивши комунистически функционери и сътрудници на Държавна сигурност. Накрая, когато обслужващата въпросните функционери и служители функция на Конституционния съд стана прекалено явна, политиците взеха нещата в свои ръце. Преди три години Народното събрание отмени втория Закон за досиетата, разтури Комисията “Андреев” и запечата архива на Държавна сигурност. На практика частична лустрация в България бе извършена само в две области – в науката (чрез “Закона Панев”), и в ръководствата на радиото и телевизията (чрез Закона за радио и телевизия). Първата обаче бе прекратена през 1995 г. преди да изтече законовия срок, а във втория случай проверката на агентурното минало на ТВ и радиобосовете бе премахната със Закона за класифицираната информация. С това като че ли политиците сметнаха процеса на декомунизация в България за приключен. [↩]