„Удоволствията на неизвестността” е названието на инсталация на Лъчезар Бояджиев от 2002 г. Зрителят се изкачва по дървена стълба към нарисувано звездно небе. Когато го достигне, телескопична търба улавя погледа му и го извежда навън, през стените на музея, в реалния живот. В текста си авторът пише: „…летим в неизвестното, очаквайки чудото на откривателството…само, за да открием, че в края на краищата, когато изследваме вселената, всъщност откриваме единствено нещо повече за самите нас…”. Бих поставила тази работа като емблема на музея на съвременното изкуство. Това, което ме интересува, е отварянето, излизането от стигмата на музея като заключено място, чийто живот няма нищо общо с реалността навън. Произведенията като затворници и уредниците като пазачи – това не е представата ми за съвременен музей.

              Той ме интересува единствено като жив организъм, който се намесва на различни нива и помага за общото възприятие на света. Като едновременно с това запазва и известна дистанция и изисква определени усилия при разчитане на връзката музей-действителност.Отвореността засяга много аспекти от работата на музея, но основният е по-често да поглежда навън към случващото се около него. Това на практика означава не само да показва и колекционира работи, които са визуално и концептуално адекватни на днешния ден, но и да се държи като съзнателен участник в гражданския процес. Готовите формули по отношение на съвременните музеи днес не работят. Музейните макдоналдси изживяват времето си.Днешните пътуващи хора се отегчават от „задължителните” имена в експозиционната практика на музеите. Всеки съвременен музей трябва да носи своята специфика спрямо географията, икономиката и политиката на конкретното място (не коментирам тук отношението към културната традиция това е по-сложна тема). Музеят на съвременното изкуство в София, България, днес, трябва да се съобразява с всичко това. Да бъде изключително гъвкав, за да се превърне не в регистратор, а в мотиватор на процесите както в областта на изкуството, така и на обществото като цяло.

Тук, където:

– не се прави разлика между модерно и съвременно изкуство, този музей трябва да я формулира;

– съвременното изкуство през последните 25 години не е сериозно класифицирано и изучавано,този музей трябва да създаде архив и да събере неговата история;– 99% от музеите не колекционират съвременно изкуство, този музей трябва да компенсира огромната празнина;

– художниците са изпаднали социално и материално, този музей трябва да продуцира създаването на нови работи; да работи заедно с тях;

– образователната система за художници е изключително традиционна, този музей трябва да поеме ролята на образователна институция и да инициира програми, които да подпомагат този процес;

– няма обучение за куратори и такава профеия не присъства в Националната класификация на професиите и длъжностите в България, този музей трябва да стимулира практикуването й и да се бори за узаконяването ѝ;

– обществото не знае с какво се занимават музейните работници, този музей трябва да даде пълна прозрачност на тази дейност и да я демистифицира (върху тази идея е базиран проектът на Никола Михов „Софийска градска художествена галерия – отвътре”, 2009 г., който показва какво се случва в „сакралните” пространства на музея);

– няма комерсиални галерии за съвременно изкуство, а алтернативните пространства се броят на пръсти, този музей трябва да включи и това в програмата си – да се държи и като галерия с цялата й динамика и ритъм, различен от музейния;

– много малко се забелязват усилията на неправителствените институции и частните галерии в областта на културата, нито има разбиране, че те са съществена част от общия процес, този музей трябва да работи с всички, да създава мрежи и да консолидира енергиите;

– новите технологии са химера в голяма част от музеите, този музей трябва да ги прилага във всички посоки;

– музеите се управляват почти еднолично,този музей трябва да въведе практиката на международните бордове;

– в музеите няма мениджърски отдели, този музей трябва да работи в посока на намиране и усвояване на нови източници на финансиране;

– знанието за изкуството е почти нулево, този музей трябва да развива образователна дейност,да накара зрителите да разпознаят съвременното изкуство като жизненоважно за изграждане на критериите за свобода;

– между музеи и публика няма връзка, този музей трябва да намери начин да „слуша” гласовете на зрителите като разработва и прилага различни стратегии за това;

– музеите нямат книжарници, кафенета, гардеробни и нормални тоалетни, този музей трябва да предлага модерна, уютна обстановка в местата за почивка и четене и да привлича хората да се срещат в него;

– музеите страдат от перманентна „пролетна умора”, музеят за съвременно изкуство трябва да бъде свеж и жизнен;

– музеите са места, в които познанието не се дискутира или оспорва, а се намира в безопасност, този музей трябва да подлага всичко на съмнение,да оспорва;

– дейността на музеите е съсредоточена изцяло зад стените на сградите, които обитават, този музей трябва да излиза концептуално, но и физически навън – да се появява в различни очаквани и неочаквани точки от града като заявява присъствие и позиция;

– музеите са преди всичко складове на обекти, този музей трябва да създаде нови правила, при които водеща е идеята, както по отношение на подбора на тези обекти и работата с тях, така и на цялостното проявление на институцията в обществения живот.