Георги Арнаудов /или фланьорът на звуци/

Улиците са като реки.
Реки, течащи в различни посоки, вливащи се една в друга, подаващи си най-често, преливащи едни в други – повече или по-малко – хора и машини.
Хората са като рибите. Движат се безразборно наляво-надясно, напред-назад; правят различни движения, спират, тръгват, влизат или излизат в различни отверстия, в които се продават или купуват разни неща. Возят се на разни машини – сами, на малки или на големи групи…

С машините е по-трудно. Те трябва да спазват определени течения. Трябва да се движат по точно указаните пътеки и понякога с определена трудност се провират, където може или където не трябва. В случаите, когато са с големината на кашалоти или с размери по-големи от мястото, където спи или се мие собственикът им, те засядат между камъните или между други, спящи в момента техни събратя.

Звукът на вървящите хора е познат. Уличната глъч е позната още от древните морета и реки и само различията на речта в различните региони носи различен привкус на общия звук. Вървейки, те говорят или мълчат, разменят мисли за нещата, често си подвикват, но най-често просто издават звуци…
С шума на моторите на колите положението е същото. Той е подобен навсякъде и различията в изпяваните от машината звуци са в резултат на широчината на ручеите, потоците, реките или океаните, по които плуват. Странно е, че за разлика от маниерите и поведението на машините в чуждите морета и реки (там, където звукът се издава на воля в най-просторни води и пространства; там, където не би пречил на корабоплаването или на движението), притежателите на нашенските машини се напъват да дават газ и да издават най-много звук на най-тясното.

По бреговете се чуват различни неща.
Преди шумът на малката улица, на която съм роден и където живеех, се заключаваше в ежедневното минаване на колата, събираща изхвърлените работи, и звуците, които се издаваха около един нов Москвич 403, чийто собственик го чистеше и поправяше всеки ден след работа – и така цяла седмица, за да можеше да излезне за няколкочасова разходка с жена си и тъща си в неделя предиобед. Впрочем запалването на мотора, въртенето на манивелата му и тръгването на машината беше ново звуково събитие и децата се събираха, а бабите слушаха от прозорците. Другите звуци на уличката бяха подвикванията от съседния диспансер или един глас отсреща, който пееше фалшиво целия репертоар на Лили И. Те бяха така спорадични, че аз толкова се обезпокоих за насложилата се досадна тишина, че започнах да уча да свиря на пиано различни етюди и сонати, а после, когато пресвирих всичките ноти в къщата, започнах и да си измислям свои. И така досега.
Свиренето ми тогава се чуваше чак до площад „Македония”. Толкова беше тихо. Сега това надали се чува и до отсрещния прозорец. Освен ако не го правя в три през нощта.

Сутрин бреговете на града се събуждат със звука на кучетата, после се чуват машините, птиците, а към това се прибавя глъчта от хамали, които се карат с трамваите, а най-накрая идват тълпите на хората – будни, но сънени, още притихнали в края на своите сънища.
После внезапно звукът се събужда – отначало изпълващ всички корита със своята нервност, на различни големи и малки вълни, а после бавно вплитайки ритъма свой във водите на деня.

Улиците са като реки, по техните брегове се чуват различни неща, а в последно време седнали по брега хора пеят или свирят различни, красиви неща.
Някъде на границата между долното и средното течение на “Витошка”, близо до мястото, където „Неофит Рилски” се влива в нея от двете страни, през седмицата, в различни часове на деня, на двата бряга могат да бъдат чути разни неща.
Една цигуларка свири с мощен апломб в неуморно, прилежно старание – вечно Вивалди, а понякога даже и Моцарт.
Кларнетист с микрофон и колона свири джаз с упование, а понякога даже и Шуберт.
Китаристи на няколко метра, без да знаят нещо за другия, свирят Бах. Или пеят.
По на север малко момиче, отново с цигулка, свири етюди, а където в метрото извира реката, на входа, понякога с акордеон, дайре и тромпет трима слепци си спомнят за стария град.

Дълги години в другия приток, на изток, в тъжния бряг на градинката „Такев” имаше двойка, момче и момиче. Той непрестанно свиреше Йепес – Jeux interdits, тя танцуваше леко, с усмивка, подавайки своята шапка. Днеска там, на брега, се продават разни неща, а на същото място сляп музикант си напява.
Трима други, там на юг – на брега на „Раковска”, гдето свършва „Славейков”, с акордеон, дайре и китара, пеят бодро и ясно тъжните песни на своята младост.
Ако тръгнете пак по тази река, която се вие из целия град, и кривнете в посока на север, към Градското езеро, ще чуете, че там винаги весело свирят. На единия ъгъл, с тромпет, акордеон, маракас и тарамбука, трима веселяци напомнят за Куба. Малко по вляво китарист свири – пак Бах! – а пред Театъра музика винаги има. Джаз или духов оркестър, а тази неделя даже някой беше пуснал танга и дванадесет двойки танцуваха с радост.
Ако пак по реката вървите, но пък на юг се отбиете, в Другото езеро също се свири. Някога, на цигулка един драматичен актьор, пръв започна отново да свири – в наши дни след Средната стража свири вече отсреща, при чехите в клуба.
По пътя – гайда.
В други две езера, пак на север, където пазят книгите – акордеон, флигорна и дете с тарамбука свиреха джаз. По на дясно пък, пак с микрофон и колона, свиреше китарист. Разбира се, отново Бах.
В най-голямото езеро, горе, на север, свирят с китари, с пиано, с микрофон, саксофон и колона.
Пак в Града, където водите извират, при Централните Хали често пее жена. С гръб на изток, гледайки винаги в запад. Пее опери. Пее през ден – само в четните дни, в другите, там на същото място е мъж – тоз път обърнат на изток. Пее опери. Вероятно тъй си говорят в този безкраен спектакъл. Досега не съм ги засичал заедно.

Бреговете по улиците и езерата са безбродни и не съм попадал на случай някой да свири или пее и едновременно да се кара за клиенти като продавачките по улиците или шофьорите на маршрутките.
Всъщност и тези кавги си имат свой звуков аромат. Едните избухват по ъглите на бреговете, а другите в надпреварата на машините – по течението на реките.
И докато глъчта между седящите на столчета по „Заимов” или на „Петте кьошета” продавачки на гевреци, лапад, плодове или прясно мляко е с прекъсваща се чувствителност и неочаквани избухвания, крясъци и тишини, то потокът от мъжките ругатни в надпреварващите се по и срещу течението машини е неспирен… Обикновенно тези безкрайни речитативи са на фона на музика, изсвирена от малки кутии.
Вечер, след Първата стража по бреговете привидно всичко заспива.
Тогава хората се гмуркат в различни, скътани по дъното места и отново слушат музика. Там рибите пеят и свирят. Сами или заедно. Издават тихи, едва доловими от кожата на телата звуци, най-често джаз или блус и шумни, натрапчиви, набиващи се в костите на тялото и раздвижващи пясъка по дъното ритми – латино, рок или фолк.
Такива места са различни.
По-тихите хората изпадат в покой. По един или двама. Те слушат спокойно в нощта…
По-шумните, те са заети с огромна сериозност във важни дела. Телата и лицата им са сериозно заети с изключително важните действия на измислянето на танците, музиката и живота….
Така е по бреговете от утро до утро.
Звуците в сънищата ми са различни. Вероятно се движа в същия град, но той е друг. Някаква въображаема смесица от това, което виждам в деня, и от това, което бих искал да виждам. Един въображаем град с подобна топология и посоки, но положен на други брегове с океани….
Но това е друга история…..

Когато вали, по бреговете на града музиката секва и пее само дъждът.