Напоследък бълграското кино предизвиква у зрителя желание за прилагането на цифровата терапия на д-р Пеполен. На излизане от киносалона често единственият възможен коментар за филма е „99, 82, 76…” „Всяко следващо число трябва да е по-малко от предишното”, а пътят към пълното овладяване на емоциите задължително минава през Лондон и българската мисия там.

Режисьорът на Мисия Лондон Димитър Митовски определя филма си като „ексцентрична комедия” – епитетът й приляга, защото точно характеризира смесицата между неочакваните обрати в стил Гай Ричи и натуралистичния български хумор. Филмът е съвместна продукция на България, Македония, Унгария, Швеция и Великобритания, като резултатът е един преобладаващо български продукт, пренасящ „непреходните ценности на българския гений” в един нов контекст. Сценарият е дело на съвместната работа на Митовски, Деляна Манева и автора на книгата „Мисия Лондон” Алек Попов. Творчеството му често се сочи за съвременна реплика на Алековите творби, като в конкретния случай вече бай-ганювщината е на дипломатическо ниво. Книгата е написана с чувство за хумор, но и с чувство за потребностите на масовия вкус. Това съчетание приляга и на филма – самият режисьор го определя като „комерсиален”, като подчертава, че тази дума не носи само негативен смисъл. Често при екранизацията на роман филмът по отношение на книгата се превръща в уродливо отроче – у него има нещо от родителите, но толкова изкривено и изопачено, че те самите трудно се познават в него. При успешните екранизации, каквато смятам, че е Мисия Лондон, отношението на филма към романа е като това на невярна любовница, която ту се връща към своя любим, ту бяга от него непредвидимо. Съвместната работа между режисьор и писател дава възможност на Алек Попов да експериментира със собствената си творба, като на места я променя радикално, от което сценарият не губи. Напротив – филмът е много по-свеж от книгата, а образите, макар и не така плътни като в романа, са доста по-симпатични на зрителя. Юлиан Вергов сякаш се е срастнал с ролята на дипломата-сухар и невротик, а колегата му от Народния театър Ани Пападопулу на пилона е не по-малко добра отколкото като принцеса Даяна. Любо Нейков в ролята на готвача в българската мисия е най-чаровният образ във филма, като предизвиква у публиката смесица от смях и съжаление. Деворина Селянска, амбициозната Първа дама, е перфектно изиграна от Ернестина Шинова. Не липсва и участие от английска страна в лицето на Алън Форд, познат ни от „Гепи” на Гай Ричи и на Томас Арана, който е чест гост на страната ни по повод различни филмови проекти в последните години. Алън Форд е шефът, а Арана е ексцентричният мениджър на Famous Connections – агенция, която предлага двойници на известни личности, които задоволяват екзотичните желания на богати клиенти.

Филмът улавя есенцията на българския живот не само в чужбина, но и у нас – далавери, политика, контрабанда, много смях и ментета – дори английската кралица, щом е за българска употреба, е менте. За да цари пълен еквилибриум във филма след като се е снимал политик (бившият депутат от Атака Павел Чернев се превъплъщава в руския гангсер Батьката) трябва да присъства и фолк звезда (Андреа е в ролята на руски килър), която (може би и символично) застрелва първия. Така картината на обществения живот у нас е пълна. Чалгата във филма, слава Богу, е само в няколко секундното появяване на русокосата певица. По време на филма звучат „Блър” с “Charmless man”, Sex Pistols, Дейвид Бауи, „Една българска роза”, „Песен за цар Иван Шишман”. Любо Нейков до последно убеждавал Коцето Калки, че песента му „Векът на любовта” ще влезе в саундтрака, но участието на Коцето, а и на останалите певци във филма не е свързано с музикалните им възможности. Стоматологът-актьор Калки е в ролята на смахнатия художник-пироман, един от най-комичните образи във филма, който за малко да подпали фалшивата английска кралица и опропастява приема в посолството. Калки е и този, от когото тръгва шествието на култовата реплика “Nice, ha?”, която още от пускането на трейлъра се повтаря като мантра дори сред тези, които не са гледали филма.

Едно безспорно качество на филма прави силно впечатление на съвестния зрител на български филми. В Мисия Лондон има единство на звук и картина, което доскоро беше мираж за нашата кинематография. Chimney pot е студиото, в което основно е реализиран филмът. Студиото се намира в Швеция и в него са заснети клипове на световни звезди като Мадона, Бионсе, Рамщайн, а Лейди Гага дори получава награда от MTV за клипа към песента Paparazzi, направен там. Операторът на Мисия Лондон е друго чуждестранно участие в проекта – Ненад Бороевич – македонец, студент в НАТФИЗ, главният виновник за отличната визия на филма.

Новост за най-новото ни кино е плавният диалог, в който липсват тягостни паузи. За сметка на това на моменти актьорите говорят неубедително и сякаш изстрелват на един дъх заучените фрази. С английския се справят прилично, предвид честата му употреба във филма. Точно тя прави езика в Мисия Лондон много жив и актуален. Речта в този вид е валидна не само на Лондон, Великобритания, но и за София, България. Псувните, които се леят от екрана, също не са някакъв местен феномен на чуждестранните мисии, напротив – както и цигарите, попържните също са внос с марка BG.

За Митовски Мисия Лондон е пълнометражен дебют. Преди това той снима късометражни филми и рекламни клипове, като опитът му в рекламния бизнес обяснява и настоятелното присъствие на определени продукти във филма. Явно творческата биография на режисьора не му позволява да скъса със света на рекламата, за което говори натрапчивото „продуктово позициониране”, както е актуално да се нарича този вид скрита реклама. Но ако това е цената, която трябва да се плати, за да излезе продукт като Мисия Лондон на пазара, то си струва да преглътнем досадното експониране на марките.

Гледането на Мисия Лондон е едно приятно изживяване, достъпно за широката публика. Още през първата седмица филмът счупва рекордите по посещаемост, постигнати от Аватар преди няколко месеца. С това филмът на Митовски доказва, че е отговор на жаждата за родно кино от страна на публиката. Активното рекламиране на филма също допринася за успеха му, но най-силната реклама са доволните зрители. Дългото очакване на български филм, насочен към масовата публиката, а не само към елитарен затворен кръг, изостря сетивата на зрителя и го прави по-претенциозен спрямо нашенското кино, затова високата гледаемост на филма е още по-голям комплимент за екипа му. Доколко филмът е понятен отвъд българската граница, тепърва ще се разбере, но засега Мисия Лондон издържа проверката на местна почва. Местният хумор на моменти се превръща в непреводима игра на думи, която е трудна за възприемане от зрител, незапознат с политическата обстановка в България. Този, който не е и чувал за страната ни, ще добие прадстава от филма – представа, колкото скандална и злепоставяща, толкова и реална. Защото българинът в собствената си страна е същият, какъвто е и в лондонската мисия, затова на човек не му остава друго освен да започне да брои в обратен ред „97, 82, 77, 60…”. А когато и цифровата терапия на д-р Пеполен не е в състояние да помогне, то не е зле да се замислим, че в киносалона на Мисия Лондон се смеем на собствените си недостатъци, със съзнанието, че да се надсмиваш над себе си е рядко умение. А може би смехът е необходимата крачка, за да преминем от вечното „Хубава работа, ама българска” към по-достойното „Хубава работа, и е българска”, което несъмнено важи за Мисия Лондон.