Почти всяка неделя отивахме с трамвай на Витоша – сестра ми, майка ми, баща ми и аз. На „Света Неделя” (на този площад също му казваха “Свети Крал” не знам защо) имаше огромна покрита спирка, като гара, цялата остъклена, вътре с перила, между които се виеше опашката от пътници. И отвън имаше перила. Опашката понякога ставаше много дълга. Заради нас със сестра ми се качвахме винаги на третия, последния вагон, най-малкия, защото само на него всички прозорци лятно време ги махаха, вятърът духаше отвсякъде и ние искахме да сме в него. Понякога третият вагон беше инакъв специален, летен, целия дървен без рамки за прозорци даже – скамейки по цялата ширина на вагона и дървени стъпала по цялата му дължина и до всяка пейка се качваш направо – вагонът няма нито една врата, няма стени. За да не паднеш, между облегалките на скамейките от двете страни се закопчаваха едни синджири. Ето го нарисуван. Всички семейства с деца тичаха към този вагон.

Мотрисите на трамвай №5 бяха много дълги и много високи – три-четири стъпала трябваше да изкачваме. Отвън те ми изглеждаха сериозни, заплашителни, тежки. А вътре всичко беше от лъскаво дърво и лъхаше на здравина. Докато малкото вагонче отзад си подскачаше весело и дрънчеше. Във всеки вагон имаше кондуктор с чанта от дебела кожа през рамо. Качването ставаше само от задната врата. Кондукторът продаваше билети с различни цени и различни цветове. Със специални клещи дупчеше продадените билети на местата за продупчване на датата и часа. И с напевна интонация извикваше името на спирката, на която спираме, и на спирката, която следва. И от многото повтаряния и понеже им е омръзнало, всички кондуктори странно извиваха гласове.

Трамваите бяха зелени, с плъзгащи се входни врати, които се затваряха и отваряха ръчно, и пред вратите имаше стъпала, а отстрани – две отвесни месингови дръжки. Често се пътуваше с отворени врати. За момчетата беше позорно, ако не умееха да се качват и слизат във време на движение. И аз умеех. Е, не при най-голяма скорост, разбира се. Хващаш се за дръжките тичаш известно време с трамвая и тогава скачаш върху стъпалото. А като слизаш в движение известно време трябва да тичаш с трамвая и тогава да се пуснеш. Някои можеха да слизат в движение, без да се хващат за дръжките. И аз можех, но само при бавна скорост. Имаше момчета, които се возеха отзад, стъпили на единствения буфер, хванати за външните рамки на прозорците.

Имаше и които се возеха отвън на стъпалата на затворените две врати от лявата страна (защото вагоните имаха по четири врати). За да пътуват без билети. И аз се престрашавах понякога. Тогава трябваше да си силно притиснат до вратата, за да не те удари идващия насреща трамвай. А имаше и които се возеха между вагоните. Аз – никога.
Понякога навалицата беше огромна, трамваите бяха претъпкани и по стъпалата висяха гроздове от хора, хванати за месинговите дръжки. И аз съм се возил така на един крак, стиснал с две ръце едната дръжка.

Мога да ви кажа къде минаваха някога някои трамваи.

Трамвай №5 идваше от „Княжево”, на площад „Македония” завиваше наляво по „Ботев”, после завиваше надясно по „Стамболийски”, продължаваше до „Света Неделя”, завиваше надясно, там спираше, за да вземе пътниците за към „Княжево”, после по булевард „Царица Йоанна”, после надясно по „Алабин” стигаше до площад „Македония” и продължаваше през Руски паметник към „Княжево”.

Тройката идваше от „Подуене” по „Дондуков” до „Св. Неделя”, завиваше наляво (черквата й се падаше от лявата страна), после надясно по „Стамболийски” (някога „Клементина”) стигаше до „Ботев”, завиваше надясно по „Ботев”, после наляво по „Пиротска” продължаваше до Захарна фабрика.

Идващ от „Св. Неделя” по „Дондуков” и по една сега несъществуваща улица „Търговска”, пред Националната банка минаваше трамвай №2 и завиваше покрай банката по посока към улица „Граф Игнатиев”. И там завиваше наляво по нея. И – нататък към площад „Журналист”, а от там едно малко трамвайче возеше напред и назад през гората до и от Семинарията.

О, две малки трамвайчета – само мотриски – пътуваха и между „Павлово” и Бояна върху единичен релсов път, т.е. само две релси и по средата на пътя релсите ставаха за късо време четири – колкото трамвайчетата там да се разминат.

Да, всъщност ние в неделя се качвахме на петицата, слизахме на „Павлово”, взимахме малкото трамвайче до Бояна и от там се качвахме пеша до Копитото, откъдето се виждаше цяла София и цялото софийско поле и Стара планина в далечната…

А един-единствен път тръгнахме в събота и се сбъдна нещо, което баща ми отдавна ни беше обещал: наехме две стаички в хижа Тинтява – една за родителите и една за децата. И влизаме, за да се настаним, и, о, чудо! – леглата бяха на два етажа! И на мен се падна горното легло!…

И смаян, гледах от горе как мигат в тъмнината безбройните светлини на големия град.