ИГРА И РИТЪМ В „ГРАДИНИТЕ НА МИРО”
Двете серии – “Чудеса и акростишни вариации в градината на Миро“ и „ESCULTOR” имат една и съща отправна точка – играта. Наблюдаващият е въвлечен в динамична сюрреалистична надпревара на мисли със сънища и думи. Конкретните форми са се превърнали в цветни петна, над които „плуват” магически графични знаци и смесвайки се с поетичните строфи, сътворяват един вълшебен образ. Виденията на Миро са неочаквани, лишени от конвенционалност и допускат множество интерпретации. Те сякаш са готови да изскочат от рамката, да затанцуват или полетят в пространството.
В първата серия, която дава едновременно име на изложбата и ключ към „игрите”, създадени от Миро, са заложени две негови съкровени влечения – поезията и градинарството. Испанският модернист е дотолкова увлечен по своето хоби, че дори за известен период от живота си работи като градинар. За Миро градинарството е занимание, което възпитава последователност и търпение. Може би именно тези две неща – търпението и последователността, са основните съставки на онова магично усещане, наричано стил в изкуството. Или както Алберто Джакомети заявява с основание, „Миро е до такава степен художник, че му е достатъчно да остави три петна върху платното, за да го превърне в картина“.
Поезията в причудливите градини играе важна роля за изграждането на ритъм, за организирането на отделните елементи в целокупна структура. За да „играе” заедно с художника, реципиентът трябва да разчита кодове, да разплита сложни възли от думи и образи. Според „правилата на играта” акростишията в образите се разчитат, като се следва черната линия, която е основна в творбите. Прочитът на всяка композиция е вертикален и предполага някаква загадка. Интерпретацията изглежда предварително изгубена игра в надпреварата с едно художническо съзнание, което не познава граници и правила. Дори специалистите са стигнали до извода, че само художникът е този, който може да разгадае скрития във всяка творба смисъл. Тогава не е ли погрешен и безсмислен всеки следващ ход в мислите на въвлечения в тази безумна, сюрреалистична цветна игра-видение? И не е ли въвличащият виновен в своебразна художествена авторитарност? Или това е поредната мистификация, сътворена от онези, които обожават играта с реалността, пречупват форми, смесват сън и реалност, психоанализа и живопис?
Може би именно невъзможността за разгадаване на акростиховете е онова, което предизвиква „искрите на душата”1.
Серията „ESCULTOR” ( „СКУЛПТОР” ) впримчва в друга игра. Тя също е абстрактна, непозната и не по-малко интригуваща съзнанието. И тук е заложена идеята за езикови машинации, за видоизменяне на текст и образ и се усеща очарованието от автоматичното писане. Основата на всяка от композициите е същата черна линия, която приканва този път към повече и по-свободни асоциации. Намекът за писмен знак на непознат език, за енигматичен йероглиф, носещ свое послание, намира свой еквивалент в краткото „отвъд”. Цветовете пак оформят своя собствена вселена, сякаш неподвластна на обикновени думи като „преди”, „сега”, „след”, а ярките багри отново внасят характерното за Миро напрегнатото чувство за визуален ритъм и стремително действие.
Ако има картина, през която може да се мисли цялото творчество на Хуан Миро, колкото и условно и погрешно би могло да е подобно твърдение, това е творбата му „Снимка – това е цветът на сънищата ми”, рисувана през 1925 г.2 Тя демонстрира разликата между два свята – светът на рационално-конвенционалното и светът на сънищата. Отново налице е явлението, станало характерно за творчеството на испанеца, „картина стих”. Специфичното е, че текстът в конкретния случай има съществено значение, явявайки се основна част от посланието. Калиграфски изписаната дума „снимка” (photo) е комбинирана с фразата „Това е цветът на моите сънища” (ceci est la coleur de mes reves). Надписът в долния ляв ъгъл на картината отпраща и към една друга творба, превърнала се в емблема на сюрреализма, а именно фразата „Това не е лула” под нарисувана от Магрит лула. Думите и нещата, сътворени от майсторите на естетически мистификации, каквито безспорно са сюрреалистите, винаги търсят трета, далечна алтернатива. Защото между действителността и рисуваните образи има разлика.
Фразата е илюстрирана с облак – пухкав и бял, досущ като в цветните сънища, които те достигат, когато имаш нужда от тях. Облакът и прилежно изписаното „снимка” са двата обекта, които влизат в остро и неразрешимо противоречие и поставят цял набор въпроси. Могат ли сънищата да бъдат снимани? Могат ли да бъдат запаметени и изживени наяве? Какъв цвят имат сънищата? Сякаш всички по детски невинни и несъвършени картини на Миро търсят цветовете на сънищата. Отказът от обуздаване на въображението, от поставяне на граници, се превръща във фундаментален творчески закон в работата на каталунския вълшебник.
Макар и да преминава през различни периоди и да експериментира с разнородни техники, най-известен Миро остава със своите графични произведения. В тях образите са необикновени, сюрреалистични, фантастични, съставени от множество геометрични фигури и почти винаги са продиктувани от чудноватите и поетични импулси на модерния живот. Впрочем Жорж Брак е този, който провокира Миро да се изрази чрез литографията: „Захванете се с лито. Много е достъпна. Нарисувайте една от вашите рисунки на специална хартия, след това просто ще я отпечатаме и ще видите, резултатът ще е много добър”. Оттук започва успешното му колабориране с френското литографско „Ателие Мурло“, в което през ХХ в. модернистите Пикасо, Леже, Джакомети и Брак изпробват нови графични техники.
Изпробват, или по-добре казано – разиграват. Защото „да играем!” ни приканва всяко от изображенията на Миро. Да търсим нови светове, още по-нереални, населявани от причудливи същества, понесли на гърба си тежестта на всичко предстоящо. Играта е безспирният порив на неговото въображение, което има свой ритъм от зооморфни образи, букви и пламъци от цветове, изпепеляващи баналността и ежедневието. Лудешки ритъм на форми, шарки, фигури и знаци,, създаден, за да възпее ирационалното, непознатото, мечтаното и сънувано.
Защото само тук, на територията на безцветния фон може да се случи всичко – да се оцвети съновидението, да се маскира действителното с шарен реквизит, да се превърне животът в игра, изкуството в живот.