„…Ще бъдат изградени инсталации в различни сфери на танцовото изкуство…” – За творческия порив на Министерството на културата и за засилващата се роля на независимия културен сектор в България”

        В началото на февруари тази година българското Министерство на културата (МК) забърка една фестивална каша, в която се оказаха замесени Главна дирекция „Образование и култура” на Европейската комисия, Оперативна програма „Регионално развитие” (и съответно Министерството на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ), Министерството на икономиката, енергетиката и туризма (МИЕТ), Столична община и още 6 други общини в България, консултантски, рекламни и ПР фирми, както и – най-важното – близо 90 малки и големи културни организации от 10 български града.

Когато страстите се успокоиха и всичко утихна, дойде време за равносметка. Моите лични изводи от бързо разразилата се фестивална буря са:През 2012 г. в България вече има силен културен сектор, който има капацитет да се самоорганизира и в кратки срокове да защити аргументирано позициите си.

Министерство на културата – въпреки множеството добри специалисти, които работят там – няма необходимата воля и експертиза, за да бъде основният застъпник на културния сектор (в неговата цялост и разнообразие) пред останалите министерства и публични институции.

МРРБ и МИЕТ са отворени към експертизата, акумулирана в независимия културен сектор, и са готови да се вслушват във всякакви разумни аргументи и предложения. Само трябва да намерим формата, в която този диалог да се случва постоянно и ефективно.

Общините в България са много по-близко до реалните проблеми на културните организации. В конкретната ситуация Столична община имаше последователна и ясна позиция, която беше в синхрон с исканията на културния сектор. В по-голяма или по-малка степен това беше вярно и за останалите въвлечени общини.

Двете „европейски” теми – финансирането за култура от структурните фондове на ЕС и изборът на български град за Европейска столица на културата – ще продължават да пораждат въпроси и напрежения поради липсата на информация и експертиза на различни нива.

Културният сектор продължава да бъде в догонваща и защитна позиция спрямо дългосрочните планове и действия на публичните власти. Тъкмо сме спрели едно безумство и вече се е появило следващото. А ние продължаваме да не разбираме, че атакуваме следствията, а не се борим против причините.

Но нека да започнем отначало.

На 7 февруари 2012 г. Министерство на културата обяви обществена поръчка за провеждане на 12 нови фестивали в София, Варна, Пловдив, Русе, Бургас, Стара Загора и Велико Търново. Срокът за подаване на документи беше 1 месец, а сумата на поръчката – малко повече от 2,5 милиона лева, осигурени от Европейския фонд за регионално развитие чрез българската Оперативна програма „Регионално развитие”. Самата обществена поръчка беше част от по-голям проект по специална схема на ОПРР за развитие на устойчив туризъм, като основната идея беше, че фестивалите могат да помогнат за развитието на устойчив културен туризъм.

Информацията за обществената поръчка се разпространи в социалните мрежи и предизвика подигравателни коментари върху описанието на т.нар. „Фестивал на Модерното изкуство” и „Фестивал на улиците на изкуствата в София”, в чиито описания се появяваха изрази като „…ще бъдат изградени инсталации в различни сфери на танцовото изкуство…”, „Ще бъдат представени водни инсталации на видеостена…”, „Илюстрации на книги за икони от цветя”, „Хорово четене на книги и на поезия, по подобие на класическите гръцки представления, само че от деца” и т.н., и т.н.

Коментарите бяха доста язвителни, но реакцията вероятно щеше да остане на нивото на всекидневното недоволство и омерзение от случващото се наоколо. Случайно или не обаче, този път ситуацията се разви по друг начин. Първоначално във Facebook, а после и по електронна поща започна да се сформира група от артисти и културни организации, които решиха, че активно ще се възпротивят на обявената от МК обществена поръчка.

На 16 февруари МК и МРРБ получиха официално писмо, в което бяха предупредени, че една разрастваща се група от близо 50 фестивала и културни организации имат силни притеснения към въпросната обществена поръчка и предлагат тя да бъда спряна и да започне обществено обсъждане по темата.

Последваха серия от прессъобщения на Министерството на културата, срещи на културните организации с различни институции, декларация (подписана от близо 90 организации), две насрещни пресконференции и множество медийни публикации и изяви, които в крайна сметка доведоха до решението на Министерството да спре обществената поръчка на 28 февруари с аргумента, че “Така обявена, процедурата води до нарушаване на принципите на реална конкуренция – изборът на конкретни градове, в които ще бъдат организирани събитията, създава предпоставка за реално поставяне в неравностойно положение на избраните градове спрямо всички останали градове, потенциални кандидати за европейска столица на културата на територията на Република България.“

Така за по-малко от 2 седмици културните организации постигнаха първата си цел – спиране на обществената поръчка в първоначалния й вид.

Следващата стъпка беше да разберем какво ще се случи с цялостния проект, който седи зад конкретната обществена поръчка – защото вече бяхме разбрали, че тя е само върхът на айсберга и че съществените проблеми са заложени в общия проект за 6 млн. лева.

Последваха срещи в МИЕТ (на 2 март), в МРРБ (на 5 март) и една широка дискусия в Министерството на културата на 7 март, на която, за съжаление, отново стана ясно, че Министерството не е компетентно по темата и не може да се ориентира в забърканата ситуация, в която само се е поставило. Днес, повече от месец след тази последна среща, Министерството на културата все още не е заявило официално какво ще прави със спорния проект. Неофициално вече се знае, че проектът няма да бъде реализиран, а парите ще се пренасочат към училищата по изкуствата, които са на подчинение на МК.

И все пак – близо 90 организации от сферата на съвременния танц, театъра, филмовото изкуство (включително анимацията), визуалните изкуства, класическата и рок музиката, дизайна и архитектурата действаха заедно. Защо?!

Най-вече, защото Министерството на културата грубо навлезе в сфера, която (вече) не познава достатъчно добре.

По данни на Националния статистически институт през 1991 г. в частния сектор са били заети едва 10,1% от работната сила. В края на 2011 г. в частния сектор са заети 75,7% от работещите. През 1991 г. в България няма фестивали, които да са финансирани с частни средства. През 2011 г. няма нито един фестивал, който да е финансиран изцяло от Министерство на културата.

И това важи не само за фестивалите, които преживяват бурен разцвет навсякъде в Европа през последните 20 години. (През 1988 г. в Хелзинки има 6 фестивала. Днес те са над 80.) Просто за 20 години в България се изгради независим културен сектор, който има своите успехи и своето самочувствие, макар да страда от хронично недофинансиране и отчайваща липса на устойчивост. За същите 20 години Министерството на културата се промени твърде малко.

Идеята за създаване – през 2012 г. – на 12 нови държавни фестивала, чиято програма, места за провеждане и т.н. са измислени от чиновниците в МК, е показателна сама по себе си. Дванадесет фестивала, чиято концепция и име са собственост на администрацията, но се очаква да бъдат реализирани (еднократно) от наети външни изпълнители, а финансирането им през следващите години остава неясно и проблематично.

Министерството на културата беше толкова силно обсебено от желанието си да „усвоява” европейски средства, че беше готово да направи всичко, включително да създаде нови държавни фестивали, без да прецени как това ще се отрази на съществуващата „фестивална екосистема”, включително като публики, привличане на спонсорски средства и т.н., и т.н.

Нещо повече, Министерството на културата беше предвидило средно по 150-200 хиляди лева за един фестивал (общо 2,5 млн. лева за 12-те фестивала), при положение че цялата сума от МК за фестивали през 2010 г. (по данни на Обсерваторията по икономика на културата) е била под 1 млн. лева.

На фона на финансово изнемогващия културен сектор (и най-вече независимия културен сектор) сумата от 2,5 млн., която се дава за очевидни глупости без визия и без устойчивост изглеждаше като шамар в лицето.

Всичко това – незачитане и непознаване на вече съществуващия сектор, разхищаване на огромни за българския контекст средства плюс понятийния и концептуален миш-маш в описанието на фестивалите – изглежда беше твърде много за преглъщане дори за българския контекст.

Дали бурната реакция на набързо сформираната коалиция от културни организации щеше да е достатъчна за спирането на обществената поръчка? Няма как да разберем.

Истината е, че обществената поръчка беше спряна заради намесването на титлата „Европейска столица на културата”, което беше направено толкова некомпетентно, че предизвика намесата (макар и неформална) на Главна дирекция „Образование и култура” на Европейската комисия.

Удивително е, че година преди обявяването на конкурса за титлата „Европейска столица на културата” в Министерство на културата няма никакво разбиране какво е това съревнование, какво означава равнопоставеност на градовете кандидати, в какво може и в какво не може да се намесва държавата. Идеята правителството да определи 7 града по свое усмотрение и да финансира с европейски средства мащабни културни събития в тях под названието „подготовка за Европейска столици на културата”, като по този начин намалява шансовете на всички други градове, които биха кандидатствали, беше още една демонстрация на некомпетентност, високомерие и пренебрежение към правилата.

Ако трябва да бъдем честни, темата „Европейска столица на културата” е също толкова непозната и за културните организации в България. Какво ще представляват артистичните програми в градове, които са заявили интерес да кандидатстват? Какви артистични, но и политически цели ще бъдат поставени? Как ще се осигури финансиране? Какви са опасностите, свързани с кандидатурата на един град? Всички тези въпроси остават незададени. А предстои определянето на 6-те независими български експерти, които ще участват в журито…

Но – в крайна сметка – Европейската столица ще дойде и ще отмине, а междувременно ще се случат много други неща и голяма част от тях ще са свързани с европейското финансиране за България.

Казусът с фестивалите ясно показа един огромен проблем – държавната администрация не знае как да подготви проекти и да организира обществени поръчки, които да отговарят на спецификата на културните процеси. Обществената поръчка за организиране на фестивали беше замислена сякаш става дума за строеж на мост или магистрала, чийто изпълнител си тръгва и не се интересува какво ще се случва в бъдеще. И още – артистичният риск и експеримент, който е част от всеки културен проект просто не може да се случи в така зададените рамки на европейските проекти.

Трябва да сме наясно, че именно сега се определят правилата и рамките, в които ще трябва да се вписваме през следващите 7 години и от нас зависи дали през следващия програмен период ще има повече пари за култура и дали те ще са правилно разпределени и достъпни за независимия културен сектор.

В крайна сметка тази история завърши позитивно – културните организации демонстрираха единство и сила и се убедиха, че заедно могат да постигат важни победи. Но в дългосрочен план проблемите остават. Културният сектор трябва да намери мястото си в процесите по дългосрочно планиране на развитието на България и трябва да убеди обществото и политиците, че изкуствата не са „черешката на тортата”, а важен елемент от развитието както на отделните граждани, така и на всеки град и регион.