Поначало цялата тази действителност, която продължава да извира от архивите на Държавна сигурност (ДС), непрекъснато произвежда една особена реторика на подозрителността и тази реторика на подозрителността, колкото и да е парадоксално, заразява днес по някакъв начин и всички нас, които четем текстовете, свързани с всичко това, което се съдържа в архивите на ДС и е натрупано през годините. Аз много лесно си обяснявам този психологически механизъм, който може да свърже имената на Кундера, на Гюнтер Грас и Веселин Бранев и да ги обяви и тримата все пак за съмнителни хора, защото те просто се докосват до целите тези масиви, тези корпуси от текстове, които са свързани именно с тази действителност, действителността, непрекъснато възпроизвеждаща реториката на подозрителността, разпространявайки просто нейните механизми, нейните реторически хватки. В този смисъл аз искам да кажа още в началото, че тази книга –“Следеният човек” на Веселен Бранев, беше силно проблематизарана от едно разкритие, което неотдавна някак си ни шокира. Разкритието, че двама от най-значителните български писатели, става въпрос за Вера Мутафчиева и Георги Данаилов, които освен това ни даваха великолепни образци на автобиографическа проза, са били свързани именно като агенти с цялата тази действителност, която по такъв начин остави отпечатък върху нашия живот. Всичко това по някакъв начин ни кара днес много внимателно да четем, много по-внимателно да четем именно автобиографическите текстове, защото нито в книгите на Вера Мутафчиева, нито в книгите на Георги Данаилов няма и намек за това, че те са били специализирани, така да се каже, в контактите си с българите в чужбина. И тук вече най-голямата загадка е, че в нови демократични условия и двамата станаха председатели на комитета за българите в чужбина, т. е. има значи някакъв таен върховен кадровик в държавата, който казва: “Тези хора имат добра специализация в тази насока. Защо да не ги направим в днешно време ръководители на тази институция?”. Тоест оказва се, че опитът, така да се каже, натрупан като агенти на ДС именно в тази тематична насока, е техен актив и в новите демократични условия. Ето всичко това ни кара наистина да сме подозрителни и аз, между впрочем, също през цялото това време ще си призная, че докато четох “Следеният човек” също си казвах: “А тук няма ли нещо недоизказано, тук няма ли нещо, което всъщност някак си не се разказва докрай?”.

Същевременно обаче книгата “Следеният човек” е преизпълнена с разкази, вие чухте две от прекрасните новели преди малко. Наистина трябва да поздравим Руси Чанев за прекрасното изпълнение, но и евентуално Кьосев и Чанев, ако са направили те подбора на тези откъси. Те наистина по прекрасен начин представиха книгата. Макар че не разказаха именно точно за това, което е нейната същност – за начина, по който реалната действителност се съотнася с разказите, натрупани в ДС, защото това наистина са едни биографически разкази, които прекрасно са използвани, прекрасно са преразказани, оспорени и т. н. в книгата на Веселин Бранев, но те са уродливи биографически разкази. Този биографически разказ, който се трупа за следения човек, е фантастичен, гротесков. Той действително е един свят, който би учудил всеки, посегнал евентуално към своето собствено досие, за да види по какъв начин неговите житейски стъпки, неговите житейски осъществявания са се трупали, са се отлагали, така да се каже, в това криво огледало, каквото представлява всъщност досието на всеки от нас, който има досие.

И тук аз веднага ще кажа за някои малки мои несъгласия, за някои малки мои колебания. Например аз имам колебания относно интерпретацията, която е дадена в книгата на процеса във връзка с участието на българи експерти, които е трябвало да установят кой е престъпникът, когато говорим за Катин, когато говорим за избитите полски офицери. Аз мисля, че тук някак си цялата тази история, в която всъщност и бащата на автобиографично повествуващия автор е основен участник, защото той е съдия в този отделен процес в рамките на т.нар. Народен съд, аз лично смятам, че тези занижени присъди не са негова заслуга, че тези занижени присъди просто са програмирани от КГБ, така да се каже, защото самият процес има показен смисъл. През България, така да се каже, да се изложи пред съюзниците, те все още са съюзници тогава, пред съюзниците, пред Великобритания най-вече, защото тя има връзка с полското задгранично правителство и защото полското задгранично правителство непрекъснато поставя този въпрос и т.н. Тоест тук имаме според мен един лек момент на идеализация на бащината фигура, имаме лек момент на оневиняване, който може би е съвсем естествен и който, между впрочем, и на други места в книгата някак си съществува. Съществува и тази особена съсловност, която беше посочена в един фрагмент от рецензията, която Александър Кьосев ни прочете. Наистина има една гледна точка на столичното момче, на столичния човек с едно леко снизхождение и презрение към човека от провинцията. Има една съсловност и на този, който в последна сметка е принадлежал към привилегированите и от новата власт привилегировани слоеве. Но всичко това в хода на повествованието някак си се тушира, сякаш изчезва, сякаш се разтваря. Гледната точка се усложнява и аз бих казал, че тя наистина не е застинала, тази гледна точка към всичко това, което ни се описва. Аз например не съм съгласен и с начина, по който са описани две от фигурите на офицерите, защото и аз съм общувал с тези фигури. Единият е знаменитият Найден Петров, който беше върховен шеф на тези, които наблюдаваха интелигентите, всички различни интелигентски слоеве. И за мене е един отвратителен човек, който тук обаче е представен като по-скоро полупозитивна фигура. Емил Пенчев, който лично мен ме е тормозил и към когото аз имам крайно негативно отношение до такава степен, че някак си този и до ден днешен продължава да стои в съзнанието ми като черния човек. Той ми олицетворяваше черния човек. А Найден Петров беше един сноб, присъстваше на всички възможни премиери, на всички откривания на изложби, опитваше да говори за Шопен, за Жорж Санд и т.н. И в някакъв смисъл беше една на пръв поглед по-приемлива фигура, въпреки че така, както Веселин Бранев ни тълкува неговите резолюции, които добавят, така да се каже, нови задачи за агентите, той никак не е, разбира се, една симпатична фигура, в никакъв случай. Могат да се добавят, разбира се, и други несъгласия, но наистина по-важно е да кажем, че тази книга възкресява една отминала действителност по удивителен начин. Аз искам първо да акцентирам върху това, Кьосев е почти на ръба да ме прекъсне, искам да кажа, че тази книга възкресява по удивителен начин една София развиваща се, променяща се, променяща социалните си стилове в разстояние на тридесет – четиридесет и повече години. Наистина удивително живее в тази книга образът на нашия град. Разбира се, и другите светове, отвъдните светове, включително и тези светове, които са посетени нелегално със семейство, за да бъдат показани на малкото момченце. Това удивително пътуване от Скопие нагоре към Мюнхен и към Виена. Наистина просто изключителен епизод, което ни е оставено като загадка – пътуването може би е уловено, а може би не е уловено от ДС, може би е простено и т. н., някак си това не е казано съвсем дефинитивно.

Удивителни са и портретите, които ни дава Веселин Бранев, на редица от велможите на литературата. Наистина са удивителни – като се започне от услужливия и готов да напише за два часа поръчково стихотворение Слав Христов Караславов до примерно портретите на Дико Фучеджиев и на някои други. На Дико Фучеджиев е доста благоприятен. На Петър Крайнов, с когото аз доста дълго време общувах и взе та ме засегна, но той го вижда от кинаджийска гледна точка, някак си той в литературата е бил по-меко присъстващ, така да се каже, персонаж и прочие. Тоест има едно огромно богатство от персонажи, от атмосфери, от различни езици и действително невероятно е умението на Веселин Бранев да ни преведе, да ни преразкаже, да ни претълкува цялата тази действителност, да ни разкрие детайлите в откъсите от досието, които непрекъснато са възпроизведени от тази книга. В тази книга има и една такава особена, бих казал, оптика. Това е оптиката, която е зададена през стила на досието – оптика на непрекъснато разкриваща се, сякаш непозната действителност. Така да се каже, едно особено очудняване, ако преведа знаменития термин “отстранение”. Едно особено разкриване на нещо, което всъщност е моят собствен живот, но той е очуднен. Той е видян именно и през начина, по който са го виждали агентите, доносниците, доверените лица и цялата тази банда.

Всичко това просто дава, както казах, оптиката на творбата. Тази творба би могла да има и друга оптика. Тя би могла да покаже всъщност агентите на ДС като навлеците в едно относително нормално битие, така да се каже, във всекидневна стоическа нормалност, която се разгръща, а те да бъдат чуждите тела. Но това е друга оптика, това би била друга книга. Въпросът е, че този подход, който е избран, се следва и реализира много последователно и тук аз връщам микрофона, въпреки че бих могъл много неща да добавя, на вече гледащия по-свирепо Ал. Кьосев.