Началото е трудно. Жан не знае нищо освен за Александър Невски. Гери е чел, че в София има работа на Мимар Синан – знаменития турски архитект от 18 в. – всъщност има предвид Баня Баши Джамия. Тръгваме от минералния извор, който по същество е първопричината на града в Софийското поле, и след това водя гостите си в Джамията. Влязохме събути. Да, забележително – каза Гери – едно пространство за всички нас, наистина образец на ислямска демокрация. София е една за всички нас – парирам и ги водя до Синагогата и след това до Света Неделя, демонстрирайки прословутото равенство между религиите в центъра на столицата.

От там екскурзията ни продължава, следвайки една теза за пулсиращите пространства в София. Но преди това трябва да им проведа кратка беседа за моята теория на града, за пространствените модели, чрез които всеки град моделира определени външни гледни точки върху себе си. Накратко, тя изглежда така:

…Всеки град задължително борави с различни мащаби на пространствата си, поддържайки една висока степен на разнообразие на видовете им. Тези мащаби, казваме, следвайки Рем Колхас, могат да се оприличат на размерите на дрехите – S, M и L и т.н. S са късите разстояния. М са средни дистанции като тези между бреговете на река, от които можеш да видиш цели парчета от града, L и ХL – изискват специфични релефни дадености, море, планина. Когато градът не е “природно надарен” – няма река, или планина, той си изобретява заместители, за да подържа различните мащабности на гледните точки върху себе си: за мащаба L, Париж си строи Айфеловата кула, за да инспирира поглед върху себе си отгоре, Ню Йорк формира могъщ силует за погледа от море, силует, който от дистанции М и S не означава нищо.

Освен традиционното S – кварталите около Витошка и Мария Луиза, София притежава превъзходна дистанция L, гарантирана от Витоша.

Понеже няма сериозна река, София в процеса на еволюцията си е създала компенсаторен модел, заместващ липсата на М. Това е един повтарящ се принцип, по който са образувани площадните пространства в града. Те не са затворени празни кутии, имплантирани в градската тъкан като „скверове”, а са неправилни, сякаш неволно създадени конфигурации, застъпващи се едно с друго и образуващи специфични пулсиращи взаимосвързани поредици…

Жан започва да се прозява, значи идва моментът на практическите доказателства за теорията ми. Тръгваме от площада на църквата Света Неделя (Димитър Цолов, Иван Васильов), минаваме Ларгото и влизаме – усещайки сгъстяването и пулсацията – в площада пред БНБ (Димитър Цолов, Иван Васильов) с поглед към двореца и празното място на Мавзолея (Георги Овчаров, Рачо Рибаров, Иван Данчов). Тази част има нещо от Италианския рационализъм и ар деко – отбеляза Жан Нувел, а дворецът ви е едно провинциално френско шато… Неглижирам тези недотам изискани исторически паралели, като насочвам погледа им към конструктивистичния силует на сградата на Московска (Петър Карасимеонов, Кръстан Гечев) – разказвам за влиянието през 20те години от страна на Баухаус и Руския конструктивизъм.

За да продължа темата за спецификите на българската модерност, ги отвеждам за няколко минути към една друга пулсация: оширението на улицата „Граф Игнатиев” – площад „Гарибалди”. Там забивам погледите на гостите си в динамиката на ъгловата сграда (Христо Берберов), на чиято стена прозорците, по инерция задвижени от завоите на стената, изскачат извън контурите й като онзи койот от анимационните филми, който продължава да тича в празното над пропастта, без да забелязва, че под краката му няма нищо.

За първо междучасие ги водя в противоположна посока до началото на улицата „Малко Търново”, и ги спускам до средната площадка на стълбата, на която има два срещуположни бара, където пием кафе, съжалявайки, че още не е пет часа за питие. Вдигнете си главите нагоре, сега, – им казвам на излизане от бара, който нарича себе си Five o’Clock. Гледат послушно нагоре и виждат изрязания силует на едно небе – симулакрум на небето на Манхатън. Не ги спускам по-надолу, щадейки време и сили (Франк е на около 70) и ги връщам обратно на площад „Батенберг”.

Нататък от него, покрай великолепния недоразвален хотел България (Станчо Белковски и Иван Данчов), към следващата площадна пулсация – оширението на Руската църква Св.Николай (А. Н. Преображенски) и зеления джоб пред Кристал, с ресторанта Трите Цици, както му викахме на времето. Оттук качваме по „Раковски” покрай терасите около Руската църква, преливаме се към площада пред Александър Невски (А. Померанцев, А. Смирнов, А. Яковлев ), продължавайки да се вслушваме в ритмите на софийския площаден алгоритъм.

Не се задържаме много на Невски, тъй като ни чака спускане по „Раковски” до второто междучасие – миниатюрното площадче на църквата „Св.Параскева” (Антон Торньов). Тук е много тясно за гигантската романтична матрона, за черупковия купол от бетон, най-големия на Балканите за времето си. Показвам им вътре на неизписаната повърхност на полусферата му магическите силуети на 7 ангела, появили се ненадейно преди петнайсетина години в резултат на покривни течове, и отбелязващи шевовете на някогашните кофражни форми. А отвън разяснявам видовете очи-прозорци на това чудовище, някои оформени с нимбове като икони на светци, също така силуетите на приказните лами и грифони, очертани с метални решетки и вписани в парапетите на сградата. Говоря им за обема на сградата, за вълните на плътта й, които по византийски преливат от четири- към осмо-, към шестнайсето-ъгълници и не се вместват в рамката на площада. Говоря за несръчната интимност, с която присъствието на нещо наистина голямо и значимо те депресира поради нетърпима близост…

Говоря на гостите си, че такива изолирани площадчета са рядкост в София и че са като плодове, откъснати от грозда, и че го демонстрирам в качеството на изключение. А иначе навсякъде в София с упорита последователност работи принципа на слетите пулсиращи площадни пространства. И това не е случайно, защото още в средновековните български градове…
Тук обаче съм прекъснат, защото идва колата да вземе Франк и Жан – леко ошашавени и с надути глави – за летището