Премиерата на втората постановка беше в самия край на миналата година. Рицарят от заглавието е Алеко Константинов, но сюжетът не е биографичен, а танатичен – Щастливеца (в ролята екстатичният Иван Бърнев) се връща от отвъдното в алкохолната халюциноза (каквото е подзаглавието на драматургичния текст) на свой приятел. Не е нужно да се припомня, но все пак, авторът на „Бай Ганьо“ е убит в поръчков атентат, в който изстрелите са били предназначени за Михаил Такев, другия пътник във файтона. За този трагичен случай, в контекста на българската култура, може да се каже това, което Цветаева пише за Пушкин, „когато го раниха в корема, всички ни раниха в корема“. Колко обаче са тези всички в момента?… Така или иначе в алкохолната халюциноза на пиесата се състои съдебен процес, на който убийците на Константинов са обвинени. И именно убитият ги защитава. Той не отвръща на удара. Радикално друго е неговото дълготърпеливо действие.

В донякъде тезисната площадна театралност на постановката се развива и случва сложно преплитане на традиционни български противопоставяния и взаимовръзки между история, изкуство, политика, стереотипи, ценности и обезценностяването им…Случва се и желанието, християнско, но и светско, социално, за една, по Иван Хаджийски, „оптимистична теория за нашия народ“. И не само теория, ами и практика, реално случване, колкото може да е реална една перформативна театрална халюцинация, естествено.

Цялостният жест, гестусът на спектакъла, желае и се надява възпроизводството на безотговорно зло, смърт и отмъщение да бъде преустановено. Черното по диалектически и опрощенчески път да осъществи трудната си метаморфоза в бяло. И халюцинаторният Алеко, оправдавайки убийците си, да промени Ботевия стих в нещо друго, в което свестните у нас да не считат за луди. С което да се кривне радикално от саморазрушението, автосаботажа и самоунижението на българския модел, както го нарича Стратиев, който е „казано просто – обратното на всичко“, родно място и седалище на антиподите. Така че да не се закача, да не увисва мъченически Левски (или Алеко, или Вапцаров, или Павлов, или… името и подробностите могат да се сменят според случая) на оградата и на бесилото отново и отново и да се рециклира и преповтаря мотивът за мъченичеството, смъртта и отново и отново да се върти сериалът за безсмъртния кръг на порочния дисбаланс.

Именно наличността на стена, на преграда, на под, които са прекалено изгнили и не можеш да се облегнеш и да стъпиш на тях, но могат да те задържат, карат те да пропаднеш и спрат като капан (блато, гроб) е и поредното сценографско попадение в работата с театралното пространство на Даниела Олег Ляхова. Към края сцената е доказателство за това, че поне в един смисъл България може да е Швейцария на Балканите – в нея са се появили толкова дупки, колкото в несметно количество швейцарско сирене.

Дали, пита се Алеко на Боян Папазов и Маргарита Младенова, ако се започне един бавен, изпълнен със смирение и състрадание основен ремонт, това ще доведе до промяна, в която броят на рицарите ще се увеличи и те ще са правило, не изключение и така ще намалеят мъченическите ситуации, а туморите на своеобразната местна патология поне ще се трансформират в доброкачествени? Режисьорът, който е награден за своето рицарско упорство, несъмнено отстоява тази възможност по театрален начин, който е завладяващ, овладян и изпълнен с критична емпатия спрямо актуалната социокултурна ситуация. Постановка, която е редно да се види не само защото е все по-рядък в ценността си естетически (и етически факт), а и защото очевидните централни елементи в нея засягат публиката по жизненоважен начин и извън камерната зала. Или поне е редно да я засягат.