Миналата година се роди типичната черна котка в тъмна стая – не се състоя дебатът за несъстоялата се у нас 68-а година. Макар че беше воден със страст. Но то и нямаше как да се състои, защото той е само проекция от далеч по-големия несъстоял се дебат – за комунистическото ни минало.

Какво значи един публичен дебат да не се състои? Значи изказаните мнения да нямат способност да си влияят, да не се чуват помежду си, което да прави аргументацията им тавтологична, говоренето да се превръща в автоцитиране, докато публиката загуби интерес и дебатът отпадне от дневния ред на обществото преди да е произвел консенсусни точки или да е предложил устойчив дисенсус по темата.

Комунизмът у нас нито е осъден, нито пък за двайсет години някой с влияние върху общественото мнение изрази готовност да го оправдае, да поеме защитата му. Историческите му критици и моралните му съдници не успяха да формират консенсус около позицията си, но и не генерираха отрицание, което да удържа дебата през фронтовете на дисенсуса. Така отношението към комунистическото минало стана неопределено, меко, пастишно…, загуби моралната си строгост, способността си да свързва злото с преживяни реалии, да идентифицира вини. Това премина поне през три фази на отстъпление:

Най-напред, в началото на прехода бившата партийна номенклатура беше привидяна от почти всички, които не й принадлежаха, като зло. Преходът започна именно като борба срещу нея, като моралната санкцията имаше тенденция да се насочва и към по-ниските партийни етажи, включително и до редови член на БКП. А и не само моралната… Знакови за този период бяха съдебните процеси срещу представители на бившата номенклатура и преди всичко срещу шефа й Тодор Живков. Както и опитите на парламента да приеме поне отделни лустрационни текстове.

Резултатът е известен – делата се превърнаха във фарс, до степен, че подсъдимите започнаха да будят обществена симпатия, самите те да изглеждат жертви. А лустрационен закон беше приет само за науката и приложен към професори, които най-малко се възприемаха като персонификация на комунистическа репресия.

Тези разминавания от само себе си се превърнаха в неизречената реабилитация на номенклатурата и връзките с нея – камо ли пък членуването в БКП, не само че отдавна не будят политическа или гражданска съпротива, но децата й – и в преносен, и в пряк смисъл, управляват страната. Стигна се дотам, че една от най-обсъжданите фрази напоследък, при това с не малка доза одобрение, бе на внука на Тодор Живков и гласеше: „Върнете ми държавата!”. Тя бе произнесена в едно реалити полу на майтап, което идва да покаже, че провалянето на моралния дебат за миналото у нас се случи не съдържателно, а риторически – с постепенното му придвижване по оста сериозно-несериозно, с олекотяването на проблема, дотолкова, че да започне да се носи като балон над публичността.

Втората и третата фаза на отстъплението от дебата обаче се случиха на територии, където изглеждаше, че номерът с олекотяването няма да мине, защото носеха драматизма на конкретните човешки съдби – жертвите, както и персонификациите на насилието върху тях, не можеха да бъдат сбъркани. Става дума, разбира се, за лагерите и досиетата. Но тук мина друг номер – за да стигнат до аудиторията, тези теми изискват дълги медийни разкази, за които като че ли не остана комуникативно място от събитийното свръхпроизводство на прехода. То имаше предимството да се разполага в къси, фрагментарно насложени, черни и жълти разкази, които пълнеха медиите – едните за мутрите, другите за звездите, като политиците по някакъв начин принадлежаха и на двете категории.

Възможността за построяването на голям морален разказ от миналото съвпадна по време с тъй нареченото обръщане на медийната перспектива, започнало от независимата преса. Според него важни за медиата са само темите, които засягат обикновения човек пряко и в момента. Този вид актуалност се лансираше като възстановяване на конституционното право на информация, а всички други послания попадаха под подозрението, че по-откроено или по-скрито манипулират идеологически аудиторията.

Дебатът за миналото фактически стана жертва на профила, който медиите (след първата романтическа вълна) дадоха на прехода – те го разиграха не като преход от тоталитарно към демократично общество, а като преход от идеологическо към консумативно общество. И така оставиха проблема за тоталитарното минало в тоталитарното минало. Нямаха ценностна перспектива, в която да го огледат, а и достатъчно време и пространство, което чисто физически да му предоставят.

Темата за лагерите – с изключение на спорадичните й пропагандни употреби – никога не попадна в центъра на публичността, не поведе медийния ред. А тя, заради мащаба на репресията в опасна историческа близост и заради платената човешка цена, която по-възрастните помнят, не можеше да бъде комуникирана между другото, без умълчаване по съседните теми. Това от само себе си я маргинализира, изговарянето й в такъв режим, всъщност, отрича необходимостта да се говори по нея. Най-изчистената илюстрация на този ефект се съдържа във филма за Белене на Андрей Паунов – „Проблемът за комарите и други истории”. Лагерът, жертвите му и надзирателите му присъстват някъде в мислите и реакциите на героите, но далеч не са по-важни от борбата им с комарите например. За разбирането и оценката на собственото ни минало това присъствие е по-безнадеждно от всяко отсъствие.

Проблемът за лагерите, без други истории, в последна сметка беше оставен единствено на жертвите им, обединени в различни организации на репресираните. От което те самите се маргинализираха напълно, превърнаха се в някакви просяци на справедливост в перифериите на посткомунистическото общество, които няма кой да чуе. Вероятно тази глухота по темата вътре в страната е мотивирала Цветан Тодоров да събере в книга изповеди на лагерници, за да компенсира отвън ценностните и фактологическите дефицити на дебата за българския комунизъм. Заради който именно Тодоров емигрира навремето. Книгата му на свой ред не се превърна в събитие.

Проблемът с ролята на досиетата в дебата за миналото ни е още по-драматичен, защото те, благодарение на политически употреби и злоупотреби и особено след приемането на закона за архивите на бившата ДС, влизаха в центъра на публичността, но колкото:

първо, темата да се банализира, преди да се развие,

второ, да се затрупа обществото със списъци от имена, така че клюкарският интерес към бившите доносници и агенти сред нас (особено публично известните) да бламира аналитичните прочити на архивите;

трето, пределно да се релативизира моралният аспект на принадлежността към ДС чрез игра с различните форми на сътрудничество и по-специално с културно-инфантилната идеализация на ролята на разузнавача;

четвърто, дори да се героизират сътрудниците на ДС като патриоти, служили на родината си, и така след героизирането на мутрите да се създаде вторият псевдогероически разказ на прехода, появил се в ценностната мараня, резултат тъкмо от отказа ни публично да мисли и да оценяваме миналото си.

Виждам – и защото дебатът за миналото така и не можа да се състои във високите етажи на моралния драматизъм, че днес все повече се търси начин той да се реанимира от гледна точка на обикновената човешка история, на предметната среда и на стила на живот през соца, да се извади от фанатизмите и фиксациите и да се успокои в прегръдката на лайфстайла. Сигурно е, че такъв подход ще легне по-добре и в медийната перспектива за прехода от идеологическо към консумативно общество, ще може да опакова миналото като стока на пазара на информацията и забавлението.

Всичко това може да стимулира и да върне интереса към моралния дебат, но това не е моралният дебат за миналото. Той опира не до всекидневието от онова време, а до травматичните точки, в които то се прекъсва, до чудовищното, ако мога, цитирайки, да се изразя така. До насилието тогава и до проекциите му сега. Докато този дебат не се проведе, консумативно общество в България може да има, но представителна демокрация няма как. Тук обаче е пак темата за предстоящите избори…