Гълъбът е „странна птица”! Някои негови неприятели твърдят, че се крие под стрехите нарочно, за да те цвъкне и да разнесе смъртоносните си зарази. Както при Жонатан Ноел, героят на П. Зюскинд от „Гълъбът”, той май поражда отвращение, дори нещо повече. Един мой приятел, който изпитва ужасен страх от гълъбите, казва, че те били ходещи черни дупки.
Но за мен дори и да са черни дупки, те поглъщат само синьото на небето и толкоз!

В София почти навсякъде има гълъби – от градинките до таваните на панелките, но на много малко места хората ги отглеждат. Има няколко такива софийски места на гълъбите – птичият пазар, градинката на дъновистите, една къща по бул. „Мария Луиза” и… ромските квартали. Ако отидеш на птичия пазар, ще видиш всякакви пернати – от патици до чинки, а гълъбите са толкова много видове, че дори никога не си предполагал за тях. На местата, в които те се отглеждат, обикновено имат софийски, преметач, добруджански, ростовски и бял. Породата за мен няма особено значение!

В градинката на дъновистите, близо до Руското посолство, има около четиридесетина „общи” гълъба. Казвам общи, защото всеки може да ги храни и да се грижи за тях. Точно срещу входа има малко магазинче за хранителни стоки, в което продават жито. Може гълъбите да са на отсрещния край на градинката, но чуят ли отварянето на пликчето, те нападат онова, което им дават, като топъл хляб. Има няколко по-смели, които се хранят направо от ръката ти или пък кацат на главата ти, а другите кълват от земята неуморно.

Винаги съм се чудела – не се ли уморяват от непрестанното удряне с човка в земята? Не ги ли заболява главата? Или може би това движение се е превърнало в тик, защото дори и да не са гладни продължават да кълват? Или пък чуват някаква непрестанна музика и просто куфеят? Чудя се и мисля, че последното е най-вярно, защото когато им хвърлиш един-два пакета с жито, те се наяждат, но продължават да ядат невидими зрънца, тактувайки с глава. Но вече започват да издават един доволно-любовен звук – гур-гр-гур. Трудно е да се опише, но и ти започваш да доволстваш! Това е тактът на музиката им, но вече заслужено споделен.

Гълъбите от къщата на бул. „Мария Луиза” пак могат да бъдат наречени „общи”, но този път не по „манджа”, а по небе. Въпросната къща се намира точно срещу общината и има една кръгла кула на върха. До кулата има балкон. Вечер към 5-6 часа собственикът им ги пуска и те изхвърчат от балкона. Започват да „гравитират” около кулата – обикновено описват кръгове около нея. Небето над София. За собственика се носят какви ли не митове, но за мен те нямат никакво значение, защото винаги си представям героя от „Дух куче” на Джим Джармуш – на покрива на сградата е кацнала малка къщурка с гълъбарник, гълъбите са пощенски и разнасят невидими съобщения из града. А той е като мечка – живее в усамотение, отдаден на своята мисия, а единственият негов приятел е французинът сладоледаджия Реймънд, с когото си общуват доста странно, но и доста ефикасно.

Последното убежище на гълъбите, както вече казах, са ромските квартали. Тук ще опиша само едно от техните места и пътя до него – то е в квартал „Филиповци”. (Но не е само то – все пак е нужно да се каже, че гълъбите са много често срещан любимец на ромите и, както около кулата на бул. „Мария Луиза”, те описват кръгове, по които можещ да познаеш къде са ромските квартали.)

Стигането до „Филиповци” никак не е лесно, защото кварталът е в края на града. Но пък си заслужава! Трябва да хванеш метрото от центъра до спирка „Сливница”. Когато слезеш, трябва да хванеш рейс 81 към центъра на „Филиповци”. Рейсът минава през квартал „Люлин”, който напълно задоволява бляна на социализма за типови железобетонни конструкции или както си ги наричаме, панелки. Те се редуват с пейзажи от голи полета с развяващи се найлонови пликове по тях. Еднотипността на блоковете отдавна вече е преодоляна от разнообразието на олющените фасади, топлоизолациите на отделни апартаменти и прането по балконите.

Рейсът излиза от „Люлин”, като рязко пресича Околовръстното и завива към „Филиповци”. Слизаш веднага след завоя. Междувременно виждаш ромската махала с едноетажните неизмазани къщи, построени понякога от подръчни материали, все още недовършени или пък дори без покриви. Пристройките, прашните улички, боклуците, стелещи се като мъгла до квартала… и разбира се, гълъбите.

Още от рейса можеш да видиш и гълъбарниците. Ако е хубаво времето, гълъбите летят спокойно в небето. Когато се уморят, кацат по жиците. Гълъбарниците могат да бъдат разпознати много лесно – не само по гълъбите, а по перките, приличащи на кръстове, насочени към небето. Собствениците слагат тези приспособления, за да кацат техните гълъби по тях.

След като слезеш от рейса, трябва да се върнеш малко по същия път и да хванеш по първата успоредна уличка на шосето.
Първият гълъбарник е на бай Митко. Всъщност мястото отпред е оранжево кафене, в което можеш да изпиеш една лимонада или пък кафе с дебел каймак под звуците не на радиото, а на канарчетата – Гошо и Тошо. Можеш да погледнеш от дясната страна на кафенето – там е гълъбарникът – помещение около 3 на 2 метра, заградено с мрежи. На покрива са поставени две сковани от дърво перки. Гълъбите кацат не само по тези приспособления, а и по кабелите и кутиите на столичното електроснабдяване. (Впрочем, за ромите се носят слухове, че не си плащат сметките, но ето, сам виждаш, че това е невъзможно.)

Собственикът развъжда над сто гълъба. А с тях понякога участва в състезания. В гълъбарника има доста породи гълъби, освен най-разпространените като шуменски, пъстър софийски, бухар, айвар. Най-ценени са белите гълъби. Една двойка струва около 500 лв. Бай Митко ще ти разкаже, че всички гълъби се делят на два вида – високолетежни и нисколетежни. Той няма нисколетежни гълъби, част от които са пощенските, но с охота разказва за тях – „ако пуснеш пощенски гълъб от Варна, той със сигурност ще се прибере в гълъбарника”. Високолетежните гълъби се губят често. Затова излюпените в гълъбарника на бай Митко носят пръстени с телефонния му номер и името му. Бай Митко може да ти покаже яйцата и новоизлюпените. Малките приличат на лешояди, защото човките им са точно толкова големи, колкото и на възрастните. Те се раждат почти голи с лек жълт пух. След няколко дни порастват двойно и по крилата им избиват пера, приличащи на бодили.

Гълъбарството хич не е лесно. То е скъпо, изисква много грижи. На гълъбите трябва да се чисти редовно и стените трябва да се варосват по няколко пъти в месеца. За сметка на това според собствениците им е прекрасно да видиш как малките се превръщат в големи гълъби, как се оперват и как се научават да летят.
Бай Митко се занимава от 7 годишен с гълъби. Той е наследил страстта си по тях от баща си, който също от малък се е грижел за гълъби. Въобще през социализма в ромските махали много от младите са отглеждали гълъби като хоби. Та дори сега можеш да срещнеш малко момченце, което събира пари не за количка или телефон, а за да си купи бял гълъб от…
Както съм се размечтала, не е ли време да ида пак до птичия пазар?