Годишните изложби на Център за изкуства „Сорос”: една история в каталози

Отпечатването на каталог на дадена изложба сякаш е една от многото постмодерни обсесии, която ни помага да помним фрагментите. Тази практика се налага в познатия ни вид в началото на 20 век, макар че изданията са доста по схематични от наличните днес, но става особено популярна през 60-те години, с поевтиняването на цветния печат. Но какво всъщност е каталогът? Прилича на ZIP-нат файл, компресирал селектирана информация за художествено събитие. По време на изложбата, каталогът служи като гайд на посетителя, подаващ му необходимата контекстуализираща информация за това, което гледа и в този смисъл му казва как да го вижда. Но сам по себе си каталогът сякаш придобива най-голям стойност след края на събитието, когато отделните произведения, събрани в една изложба, се върнат в колекциите към които принадлежат и остане само той, опосредствания, схематизиран спомен за случилото се.
И докато житейската мисия на каталогът е да архивира спомена за събитието, то задачата на четящият го изследовател, особено години по-късно, би следвало да бъде опита да „разархивира файловете тук”, да ги върне в 3D форма и да долови смислите отвъд линеарната последователност. С тези мисли в главата, започвам да търся из хронологично подредените етажерки в галерията на Института за съвременно изкуство шестте каталога от годишните изложби на Центъра за изкуства „Сорос”, заемащи своето достойно място сред статии от вестници, сборници, издания от бианалета, плакати, снимки, съставляващи изложбата „Нашите 20 години в съвременното изкуство”. Всъщност, изложбата е галерииното продължение на събраната и публикувана онлайн хронология на съвременното българско (неконвенционално) изкуство, покриваща периодите 1982-1995, с автори Яра Бубнова, Мария Василева, Диана Попова, и 1996-2006, съставена от Даниела Радева.
Откривам каталозите с лекота – без този от Третата годишна изложба, който изглежда е откраднат. През 1994 г. една от основните програми на Центъра за изкуства „Сорос”, „Пластични изкуства”, стартира своя годишна визуално-пластична изява под формата на изложба, която се осъществява ежегодно до 1999 г. За този период се случват шест изложби, които мерят пулса и дават лице на случващото се в съвременното изкуство. Това събитие се превръща в значим фактор за развитието на визуалното изкуство, тъй като изпълнява няколко съществени функции: представя на публиката съвременните свободомислещите художници, работещи отвъд „конвенцията”, провокира зрители и артисти да дебатират, чрез изкуството, важни социални проблеми и отношения, а също така се опитва да спомага за професионалното развитие на самите творци като въвежда актуални теми и добри практики от международната сцена.
1. Ноември 1994: „N Форми? Реконструкции и интерпретации”, Първа годишна изложба, галерия „Райко Алексиев”, София. Куратори: Диана Попова, Борис Климентиев, Свилен Стефанов, Николай Бошев. Автори: Група „Добруджа”, Група „Търговище”, Група „Ма”, Димитър Грозданов, Група „Де”, Група „Кукувден”, Сдружение „Изкуството в действие”, Орлин Дворянов, Добрин Пейчев, Група „Градът”, Божидар Бояджиев, Недко Солаков, Свилен Блажев, Сашо Стоицов, Георги Ковачев, Христо Шапкарев, Васко Иванов, Пламен Бонев, Елена Парушева, Александър Дойчинов, Димитрина Дойчинова, Недко Буцев, Група „Ръб”, Елза Артамонцева, Никалай Иванов, Жоро Ружев, Асен Ботев, Цветан Кръстев, Бойко Стефанов, Веселин Димов, Любен Костов, Георги, Лъчезар Бояджиев, Александър Райков, Венцислав Занков, Кирил Прашков, Нина Ковачева, Валентин Стефанов, Правдолюб Иванов, Христо Михайлов, Хубен Черкелов, Косьо Минчев, Генади Гатев, Аделина Попнеделева;
Макар че в заглавието на изложбата се съдържа въпросителен знак, то каталогът ясно показва, че на негово място би следвало да стои удивителен. И именно това е неговата цел – да разкаже и документира пренебрегваното до момента „неконвенционалното изкуство”. С този термин, кураторите означават прояви като „инсталации, хепънинги, обекти, пърформанси, асамблажи”, чиито наченки са се появили в България още през 60-те и 70-те години и присъстващи по-осезаемо на художествената сцена от към края на 80-те години, особено с оформянето на групи като „Градът?”, „Ръб”, „Клуб на (вечно) младия художник”, но останали невидими от гледна точка на доминиращото разбиране за това какво трябва да се случва във визуалните изкуства. Още повече, в предговора се подчертава, че представените форми се мислят за „неконвенционални” от гледна точка на българския контекст, защото в световната практика те отдавна вече не се приемат като „необичайни”. Задачата на изложбата е ясно да заяви, че тези творци съществуват, вече са се доказали с творчеството си и имат какво да кажат. За да положи здрави основи и да легитимира възможността да се говори за особена чувствителност и естетика, определяна като съвременно изкуство, каталогът има по-скоро христоматиен характер, като основният му акцент е не толкова върху самата изложба, колкото върху систематичното представяне на основните процеси, протекли до момента и на авторите, участвали в тях.
2. Декември 1995, „Видео + Хартия = ВидеоХарт”, Втора годишна изложба, Национален археологически музей. Куратор: Камен Балкански. Автори: Таня Абаджиева, Лъчезар Бояджиев, Анна Бояджиева, Венцислав Занков, Пламен Йорданов, Венцеслав Костов, Надежда Ляхова, Косьо Минчев, Милко Павлов, Спартак Паскалевски, Аделина Попнеделева, Слави Славов, Сашо Стоицов, Георги Тушев, Георги Добрев.
Разказът на каталога на „ВидеоХарт” започва библейски с предговора на куратора Камен Балкански, който твърди „първо беше видеото…”. Целта му е да сблъска два материала – крехката хартия и силната „електронна душа” на видеото, защото е убеден, че ще се получи „интересен диалог”, основан на ползотворно съперничество. Има и още една силно мотивираща причина за избора на темата – съществуващата европейска и световна тенденция за „конвенционализиране на медийно-визуалната равнина”, която тихо се долавя в експериментите на някои български художници по това време, но все още не е развита и популяризирана.
Поради актуалността и амбициозността на заложените задачи, за Втората годишна изложба е от значение не само присъствието на творбите, но и съпътстващата програма, която изгражда контекста на събитието. За нея свидетелства и втората част от каталога, графично отличена от първата, където се поместват разкази за навлизането на видео и мултимедийните технологии в изкуства в други европейски държави: Хуго ван Валкенбърг представя „Кратка история на мултимедийното изкуство в Холандия”, следва лекция и публична дискусия на Джон Уайвър за традицията на видеоизкуството във Великобритания; Размисли на Еди Бърг за развитието на електронните изкуства във Великобритания; Представяне на холандското видеоизкуство; „Господ живее на Витоша”, работен семинар воден от художниците Рон Слуик и Ренийр Курперсхук, Холандия, в аудиовизуалния център към НАТФИЗ; Публичната дискусия с Мелентие Пандиловски, който настоява „днешното изкуство да срещне днешната култура”, да отрази нейната естетика и задължително да се разбере, че овладяването на технологиите съществен елемент от съвремието;
3. Ноември-декември 1996, „Свидетелства. Реалната различност”, Трета годишна изложба, 1996, Куратори: Свилен Стефанов, Генади Гатев, Хубен Черкелов, Косьо Минчев. Автори: Божидар Бояджиев, Венцислав Занков, Галентин Гатев, Георги Ружев, Георги Тушев, Димитър Грозданов, Иван Кюранов, Калин Серапионов, Лъчезар Бояджиев, Любен Костов, Недко Солаков, Правдолюб Иванов, Расим, Румен Жеков, куратори Свилен Стефанов, Хубен Черкелов, Косьо Минчев, Генади Гатев
Въпреки че каталогът на тази изложба липсва, от публикациите в списания като „Изкуството днес” от същата година се разбира, че Третата годишна изложба на Центъра за изкуства „Сорос” се впуска в сериозен разговор по изключително важен и слабо поставян до момента социален проблем – отношението към Другия. Основният въпрос около който се гради „диалогът” с публиката тук е как (не) приемаме различието в ежедневието и в културния живот и защо е по-лесно да изберем монологичността, но и какво губим с този избор.
4. Май-юни 1997, „Ars ex Natio. Made in BG/Произведено в България”, Четвърта годишна изложба, Стар град – Пловдив, Куратори: Яра Бубнова, Мария Василева, Автори: Таня Абаджиева, Милчо Андреев, Свилен Блажев, Лъчезар Бояджиев, Недко Буцев, Веско Велев, Надя Генова, Орлин Дворянов, Боян Добрев, Илия Желев, Венцислав Занков, Любен Зидаров, Правдолюб Иванов, Захари Каменов, Кольо Карамфилов, Павел Койчев, Любен Костов, Расим Кръстев, Надежда Кутева, Албена Михайлова, Милко Павлов, Васил Попов, Кирил Прашков, Маргарита Радева, Моника Роменска, Иван Русев, Калин Серапионов, Недко Солаков, Сашо Стоицов, Красимир Терзиев, Георги Тодоров, Любомир Янев
Каталогът на „Ars ex Natio. Made in BG/Произведено в България” категорично дава да се разбере, че това е най-мащабният и многопланов проект от шестте годишните изложби. Съществени нови моменти, появяващи се при мисленето на тази проява, са желанието на организаторите да насърчават „творческото сътрудничество” не само между художниците, но между по-широка мрежа от хора с интерес към визуалните изкуства, както и с/между културни институции. Също така, това е първата годишна изложба, която излиза извън София, за да се помести в Стария град на Пловдив.
Задачата, която кураторите са си поставили е да преведат актуалните въпроси за националната същност на „визуален език”, без да формулират конкретна позиция, но като отворят възможност за градивен диалог. Проектът иска да предостави пространство за изследване на съвременното изкуство, което се създава в България, разположено между близкото миналото на „културна митница” и настоящето, случващо се в ситуация на глобализация и мултикултурализъм. С тази идея, успоредно с художественото обговаряне на темата, се провежда и теоретична конференция със заглавие „Тук и там”, поставяща въпроса: „Съществува ли нещо между „тук” и „там” в съвременното изкуство?”. В нея взимат участие Ангел Ангелов, Йосиф Бакщейн, Барт де Бар, Лъчезар Бояджиев, Яра Бубнова, Мария Василева, Ирина Генова, Албена Георгиева, Борис Данаилов, Ивайло Дичев, Георг Краев, Юрий Лейдерман, Ружа Маринска, Сузана Милевска, Харалампи Орошаков, Диана Попова, Георги Тодоров, Кристофър Филипс.
5. Декември 1998, „Формално Неформално”, Пета годишна изложба, Централна поща – София. Куратор: Камен Балкански. Автори: Георги Тушев, Иван Кюранов, Петър Райчев, Расим, Хубен Черкелов.
Каталогът на „Формално Неформално” репрезентира внезапно, неочаквано свиване на обемите в сравнение с предходните години. Липсва теоретична рамка, преобладават големи снимки, но пък веднага се долавя отместване на погледа в съвършено нова посока на внимание: рецепцията на провокираната публиката. Кураторският проект на Камен Балкански излиза от традиционните изложбени пространства и се помества в много посещавана публична сграда – Централна поща в София. Това предоставя „съвършено различна ситуация”, която провокира активния, спонтанен зрителски поглед и го интегрира в изложбения процес, който бива записван от камери.
6. Септември 1999, „Култура – Субкултура”, Шеста годишна изложба, Художествена галерия „Борис Георгиев”, Галерия „Артин”, Вход на морската градина и клуб „Комикс” – Варна, Куратори: Елисавета Мусакова, Искра Траянова, Светломир Мариновски. Автори: Станислав Памукчиев, Емил Попов, Ангел Станев, Милко Божков, Ванко Урумов, Даниела Ляхова, Ицко Мазнев, Филип Попов, Елена Панайотова, Надежда Ляхова, Таня Абаджиева, Даниела Костова, Арт група 7+1, Хубен Черкелов, Георги Тушев, Боряна Драгоева, Димитрина Севова, Венцислав Занков.
Каталогът на Шестата, последна, годишна изложба на Центъра за изкуства „Сорос” е относително лаконичен в съдържанието си, като предлага кратко представяне на авторите. Кураторите определят субкултурата като „автономни сегменти в рамките на главната културна система, с техните специфични съдържания, които ги определят като функционално интегрирани подсистеми, споделящи някои общи ценностни моменти с цялото” и намигвайки на американския драматург Едуард Олби, задават въпроса „Кой се страхува от субкултурата?”. Важна особеност на включените творби е, че в опита си да дадат отговор на това питане, много от авторите предлагат повторен прочит на вече излагани свои творби, с отношение към конкретния контекст.

Разлистването на каталозите от годишните изложби на програма „Пластични изкуства” на Центъра „Сорос” създава впечатление едновременно за последователност и непрестанно разгръщане. Във всяка от изложбите става въпрос за идея, която бива обговорена и изучена чрез образи, но носи съдържание, отправя към социална ситуация и проблематизира действителността. Вярно е, че организиращите ги теми звучат малко неравномерно, разминават се по степента си на абстрактност и обема на понятията, които изследват, но въпреки това винаги насочват към актуални за времето си (а и до днес) тенденции, течения и проблеми. „N форми?” и особено каталогът, останал от изложбата, са изключително значими за собствената легитимация на художниците, занимаващи се с „неконвенционално” изкуство, както пред самите тях, така и за възможността им да срещнат публиката. В този смисъл, без нея и каталогът й, сякаш не би могло да се мисли за никоя от последвалите прояви, защото представяните автори биха съществували далеч по-слабо в колективното съзнание. „ВидеоХарт” пък на свой ред също е важна за самите творците, тъй като насърчава запознаваето им с навлизащите технологии, а „Свидетелства. Реалната Различност” поставя тема, особено чувствителна на ежедневно ниво. „Произведено в България” пък е най-амбициозният проект, търсещ в дълбочина – художествена и теоретична – отговори на въпросите, които го провокират. Петата изложба стеснява обхвата на социалното поле, което обхващат, но пък съдържат експерименталност и иновативност, която провокира. Последната изложба отново обръща внимание на комплексно културно взаимоотношение, с конкретно въздействие в изкуствата.

Макар и косвено, каталозите от годишните изложби носят и интуицията за значението на работата на целия Център за изкуства „Сорос”. Открит пет години след падането на Берлинската стена – през юни 1994 г. – Центърът „Сорос” съществува едва 9 години – до 2003 г. – но съумява да остави трайни следи. Разбира се, оценките давани и до днес от професионалисти в сферата на културата са разнородни: в по-голямата си част те са положителни, но естествено не липсват и критики. Все пак, това което винаги тежи като мнение е, че Центърът „Сорос” има огромна роля за развитието и контекстуализирането на съвременното изкуство и култура в България. В своя кратък коментар по повод отвореното писмо на Камен Балкански, поясняващо мотивите за неговата оставка от длъжността директор на Центъра за изкуства „Сорос” през 2001 г., изкуствоведът Диана Попова пише следните редове:

„Не е тайна, че за дълъг период от време Центърът за изкуства “Сорос” фактически заместваше (и в известен смисъл продължава да замества) нашето Министерство на културата. Благодарение на Центъра можаха да се осъществят редица проекти, да се появят и заработят институции, издания, да се осъществят почти всички важни културни събития от национален и международен мащаб…”

Собствените намерения на Центърът за изкуства „Сорос” са по-скоро други – не толкова да замества държавните структури и липсваща (и до днес) културна стратегия, а да спомага за развитието на принципите на отвореното общество, като прави възможно съществуването на алтернатива. Без съмнение, Центърът има шанса да изпълнява подобни функции, поради специфичната си позиция, която му дава свобода на действие: от една страна, той е част от мащабна международна организация, с осигурено финансиране, което гарантира независимост; успоредно, е напълно „вътрешен” на активния културен живот, тъй екипът му се състой от изявени професионалисти, които добре го познават.

Още повече, появата му в ранните години след край на Социализма идва в момент на сериозни и болезнени социални трансформации не само на политическо ниво, но особено обострени в ежедневието. В такъв контекст, грижата за културата и в частност изкуствата, винаги биват изтласкана по периферията, без да се вижда ясно, че в действителност, точно съвременното изкуство, което реагира, отразява и критикува средата, може да изиграе ключова роля в подобна ситуация като предложи другата, градивна, гледна точка към случващите се събития и така да послужи за ориентир в сложния ежедневен свят, застанал между две политически системи, различни влияния и ценностни нормативи.

Нагоре ↑

»