Резюме, ключови думи и биография:

Въображението като част от етическата теория се среща още през XVII – XVIII в. В концепцията на Дейвид Хюм въображението се свързва със симпатията, която от своя страна се свързва с моралната оценка на действията. За Адам Смит въображението също е част от етическата концепция. Той също говори за симпатия, а въображението се разглежда като способност, която ни репрезентира емоциите и чувствата на другите хора, като по този начин също е част от моралното съдене.В контекста на въображението като част от етическото е необходимо неговото развиване и упражняване. В епохата на Дейвид Хюм и Адам Смит това се е случвало посредством литературни произведения. Дали в съвремието тази роля се изпълнява от масмедиите?

Масмедиите в своята връзка с въображението могат да бъдат разглеждани в два аспекта. От една страна, те осигуряват поток от разнообразна и широкообхватна информация, която по своя обем е недостъпна по друг начин. В този смисъл масмедиите упражняват и развиват емпатията.От друга страна, прекалената информираност не води ли до апатия? Потокът информация от масмедиите необичайно голям и съответно има прекалено много случаи, свързани с емпатията, което може постепенно да доведе до неглижирането им. С тези два аспекта масмедиите могат да бъдат полезни в упражняването на емпатията, но могат да доведат и до апатичност. Дали те са повече полезни по отношение на въображението и емпатията, или вредят на тези способности?

Ключови думи: Адам Смит, Дейвид Хюм, въображение, масмедии, симпатия

Яна Митева, редовен докторант по Философия на Новото време XVI – XVIII век към катедра История на философията, Философски факултет, СУ „Св.Климент Охридски”, тема на дисертацията „Познание и убеждение във философията на Дейвид Хюм”, изследователски интереси в областта на Дейвид Хюм, убеждението,  познавателни теории от Новото време.

……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………..

Въображение, емпатия и масмедии.

Спомагат ли масмедиите за развиването на въображението и емпатията?

 

1. Дейвид Хюм

Базисното положение, от което изхожда цялостната морална концепция на Дейвид Хюм, е липсата на каузалност в етическото съдене и етическите действия. Това е изцяло практическа дейност, лишена от спекулативен характер. Според Хюм няма общоустановени правила, които да бъдат спазвани в моралното поведение на хората. Доколкото можем да говорим за принцип в етиката му, то това е принципът на удоволствието. Решенията за действия и самите действия на хората са водени от чувството за удоволствие, което би последвало като резултат.  Съответно, обратното важи за чувството за неудоволствие. В крайна сметка може да се заключи, че Хюм асоциира доброто с чувството за удоволствие и лошото – с чувството за неудоволствие. Едно подобно положение може да се свърже с партикуларно съществуване на човека, а дори и с егоистична позиция, имайки предвид именно чувството за удоволствие като водещ принцип в моралното поведение. Но Хюм критикува егоизма, изхождайки от позицията, че човекът е част от общност. И това е базисно положение. Човекът не е просто част от общност, а общността е необходима за него. Хюм използва това положение в своята критика срещу егоизма. Той твърди, че човек сам открива, че егоизмът тотално го отдалечава от общността, а в същото време тя е необходима за задоволяването на чувството му за егоизъм. По тази причина той сам себе си подлага на рестрикция. „След като човек установи от опит, че неговият егоизъм и ограничено великодушие действат на неговата свобода, и тотално го отдалечават от общността и в същото време открие, че общността е необходима за задоволяването на тези чувства, той естествено е принуден да се подложи сам себе си на рестрикцията на тези правила.“[1]

Освен че човекът необходимо е част от общността, той по природа не е безразличен към състоянието на себеподобните си. И той не просто не е безразличен, но дори е по-склонен да е загрижен за доброто състояние на неговите себеподобни,защото хуманността му има склонност към нарастване. Тук говорим не просто за липса на безразличие, а за това, че човек има жива идея за щастието и нещастието на останалите хора.[1] Тук възниква въпросът как човек формира жива идея за състоянието на останалите хора, защото идеите имат няколко възможни източника – впечатленията от сетивата (impressions), спомените от паметта и идеи, идеи, формирани на базата на впечатленията от сетивата (ideas). Щастието и нещастието на човек, различен от нас самите, могат да формират у нас жива идея чрез принципа на симпатия, положен от Дейвид Хюм, или комуникацията/връзката на усещанията и чувствата от един човек към друг. Благодарение на симпатията става възможно аз да преживявам чувствата на удоволствие, респективно щастие и неудоволствие/нещастие, сходни с тези на другите хора. Възможността на едно такова формиране на жива идея за състоянието на друг човек се базира на това, че  „умовете на всички хора са сходни в техните чувства и дейности“.[2] Начинът, по който симпатията ни кара да споделяме удоволствието или неудоволствието на други хора, се състои в това, че основавайки се на опита и впечатленията от него за състоянието на другите хора, ние формираме идея за удоволствие или неудоволствие спрямо случая. Иначе казано, „Аз чувствам удоволствие, защото той го изпитва.“[3] По тази причина Хюм отъждествява симпатията с комуникация на чувства и емоции на хората. И тази комуникация е толкова близка, че може симпатията изцяло да промени моите чувства и усещания.[4] Като по този начин се променя и моралната оценка, която даваме на нещата. Ако посредством симпатията ние започнем да изпитваме удоволствие или неудоволствие по повод щастието или нещастието на друг човек, то ние съдим за действието, което е породило такива чувства у него, на базата на породените у нас сходни чувства. Може да се каже, че съдим за нещата от негова гледна точка, защото формирайки жива идея за (не)удоволствие по повод (не)щастието на другия, ние всъщност се поставяме в неговата ситуация и моралното съждение, което формираме, е сходно с това, което другия човек би формирал. Поставяйки се в неговата ситуация, чрез идеята за неговото състояние, ние и съдим така, както той би съдил. Същото се отнася и за ситуация, в която някой би симпатизирал на нас, би формирал идея за нашето състояние и би съдил по същия начин, по който ние съдим за нещата, които пораждат нашето чувство за (не)удоволствие. Когато Хюм говори за симпатия като за източник на морални дистинкции, той реферира не само към състрадание, а към комуникация на чувствата между индивидите. Тази комуникация на чувствата прави възможна обективността на моралното съдене и дава решение на проблема за възпитание на моралното чувство.

Принципът на симпатия има достатъчна сила, за да влияе върху нашия вкус и да създава чувство на (не)одобрение. Симпатията има различна интензивност и сила.   Тя е по-слаба към хора, които са по-отдалечени от нас, и обратното – по-силна към по-близки чисто времево и пространствено хора. Така симпатията, която изпитваме към хора, познати ни от историята, е много по-слаба, отколкото към хора, които живеят в едно и също време с нас. Аналогично, симпатията към хора, отдалечени чисто пространствено от нас, е по-слаба отколкото към хора, близко до нас. Симпатията, която проявяваме към страдащ в другия край на света, е по-малка отколкото симпатията, проявена към някого, когото познаваме лично и е от близкото ни обкръжение или пребивава на едно и също място с нас. Колкото по-близо до нас чисто времево и пространствено е дадено събитие, толкова по-силна е нашата симпатия към човека, който е в тази ситуация. И съответно, изпитваме по-малко симпатия към хората, чието страдание е описано във вестник или четем за него в исторически извори.[1]

Погледнато в общностен аспект, симпатията е регулатор на човешките взаимоотношения вътре в дадена общност. Тя ни ангажира с добро към човечеството. И ако симпатията е източник на нашето мнение за реалността, чувството на одобрение  има място само където реалността наистина е полезна за човечеството.[2] Чрез симпатията ние не просто имаме комуникация на чувствата между хората като бинарни отношения, но и морална оценка за състоянието на общността и действията спрямо нея. Имайки идея как биха се чувствали други в дадена ситуация чрез симпатията, ние можем да дадем оценка за реалността, в която се намира човечеството. Симпатията е универсален регулатор както на междучовешките отношения, така и на отношенията в общността. Посредством симпатията ние не просто се поставяме в ситуацията на другия, а можем и да дадем морална оценка за него и за действията му. Принципът е същият, доколкото за действията на даден човек преценяваме по последствията, които ще последват. Следователно, симпатизирайки на някого, можем да преценим дали неговите действия ще имат като следствие (не)удоволствие и съответно, по този начин да направим морална оценка. Но освен това симпатията е механизъм, чрез който ние съдим нашето собствено поведение. Доколкото обичаме славата и търсим одобрението на другите, не само имаме поглед върху чуждото (не)одобрение, но държим и на себе си, изграждайки навик да разглеждаме нашето собствено поведение. Това може да се интерпретира отново като работа на въображението: ние си представяме какво другите биха казали за нашето поведение.[1]

            2. Адам Смит

В The Theory of Moral Sentiments (1759), Адам Смит казва, че нашата първа перцепция на правилното и грешното е водена от чувство по-скоро, отколкото от причина, сходно със схващането на Хюм. Според Адам Смит в човешката природа има принципи, които карат човека да бъде заинтересован от съдбата на другите. Но той не е безучастен към другите и просто наблюдател, а виждайки тяхното щастие, той му се наслаждава, или обратното – в случаите на нещастие.[1] Способността за симпатизиране на сходни чувства у другите е общ принцип, присъщ на всички хора и основа на морала. Но ние нямаме непосредствен опит за това, какво усещат другите хора, ние не можем да формираме идея за начина, по който те са афектирани, но можем да си представим как ние самите бихме се чувствали в тази ситуация. С помощта на въображението ние се поставяме в чуждата ситуация и така си създаваме идея за чувствата на другите хора, които иначе само наблюдаваме.[2] В случаите, касаещи чуждото страдание, това наше преживяване се нарича състрадание или съчувствие. Симпатията по своето значение означава същото и Адам Смит използва този термин, за да обозначи това съпреживяване на чуждите усещания и чувства.

Важно да се отбележи в моралната концепция на Адам Смит, както и при Дейвид Хюм е фактът, че човекът е част от общност. Той не съществува като индивидуален елемент, а е в отношения със себеподобните си. Човекът като морално създание не е достатъчно независим, за да остане сам, а се нуждае от другите така, както и те от него. Моралният свят няма своите основания в някакво партикуларно същество, а формира цяло. В този смисъл трябва да се разглеждат моралното съдене и моралните оценки на хората. Всяко индивидуално морално съдене е продукт не на вътрешна интуиция на отделен човек или на божествено откритие, а на рефлексия върху чувствата на други морални съзнания. Моралното съдене е индивидуален акт, поставен в контекста и придобиващ смисъл в рамките на общността. Човек, вън от общността, не е във възможност да прави морални оценки. Моралното съдене се базира на рефлексивността върху чувствата, породени у други морални създания. В този смисъл моралните оценки на индивида са строго свързани с общността, в която живее. Различните морални общности имат различни морални стандарти, вариращи според условията и спецификите в тези общности.  Като илюстрация на този принцип Адам Смит сравнява добродетелите, утвърждавани в цивилизованите нации, с тези на т.нар. нецивилизовани. Сред цивилизованите нации добродетелите, които се основават на хуманността, са по-култивирани отколкото тези, които са основани на личностни предпочитания и на направляваното от чувствата. Сред варварите (както Смит ги нарича) това е тъкмо обратното.

Симпатията произлиза не толкова от визията за чувствата, колкото от ситуацията, която ги предизвиква. Ние не симпатизираме на чувствата на някого, а симпатизираме на ситуацията, в която се намира той, като чрез въображението се поставяме на негово място и си създаваме идея за чувствата, които ние бихме имали, ако бихме били в тази ситуация. По тази причина понякога може да се случи да изпитваме по-силни емоции в своята симпатия, отколкото човека, който е в ситуацията, която за нас е само хипотетична. Смит не ограничава тези чувства до страдание в настоящия смисъл. Удоволствието също е възможно.

Адам Смит няма обяснение на психологическия механизъм на симпатията, но това е напълно разбираемо в контекста на това, че той няма епистемологическа теория. А и в неговата концепция симпатията функционира като морален инструмент, поради което не е необходимо да се разглеждат нейните теоретико-познавателни и психологически аспекти.

Освен като индивидуален акт, симпатията при Адам Смит е изведена и като принцип, който прави възможно обективното морално съдене. Това се случва чрез  концепцията за безпристрастен наблюдател, считана за присъща на теорията на Адам Смит за социалните основания на нашите морални съдения. Той прави разлика между съденето на нашето поведение и това на другите. По-скоро ние съдим нашето собствено поведение чрез представата как другите биха го съдили. Ние се стараем да съдим за нашето поведение, представяйки си моралното съждение на един безпристрастен наблюдател.[3] Смит предполага, че ако ние израснем в самотно място, в отшелничество, не бихме съдили за нашия собствен характер. Ние имаме нужда от огледалото на общността. Започваме да съдим за нашите собствени чувства и поведение и да разсъждаваме как те трябва да се проявят пред другите, когато разсъдим как те биха изглеждали, погледнати отстрани, от другиго. Ние полагаме себе си като наблюдатели на нашето собствено поведение и се стараем да си представим какъв ефект ще предизвика то.[4] Безпристрастният наблюдател е обективизирана представа на  моето собствено въображение. Всички наши съдения намират място като резултат от въображаема смяна на ситуацията, където ние се поставяме в друга позиция и разсъждаваме за евентуалните чувства и емоции, които другият човек изпитва.

В сравнение с Хюм, Смит по-ясно очертава съществуването на различни междинни групи между индивидуалното и общностното състояние.[5] Той полага четири стадия на развитие на моралното съзнание. Първо е принципът, че индивидуалното отива отвъд себе си и своите лични грижи. Това не се базира на някаква привързаност към човечеството или на хуманност сама по себе си, а на  чувството на симпатия и афектите на другите индивиди, с които той е свързан. Тези, които са от неговия семеен кръг, са естествено обект на неговите първи и най-дълбоки симпатии. След това симпатията се упражнява към по-разширяващ се кръг от хора – род, съседи, нация и накрая изобщо към хората по света. Така става възможна проявата на симпатия към човек, намиращ се в другия край на света.

3. Емпатия и масмедии

Симпатията като част от моралните теории на Хюм и Смит се приема по-скоро като ментално упражнение, а не толкова като емоция. Симпатията може да бъде развивана чрез нейното упражняване. Потвърждение за това може да бъде фактът, че симпатията е плод, в известна степен, на разсъждение – как бих се чувствал аз в ситуацията на другия. Въображаемо се изгражда ситуацията, в която се намира друг човек и също така въображаемо аз се поставям в нея, за да разбера какви биха били моите усещания и чувства.

По отношение на развитието на емпатията и възпитанието на моралното чувство чрез литература Марта Нусбаум дефинира емпатията като „въображаемо реконструиране на опита на страдащия“[6]. В този контекст емпатията е нещо, което следва да култивираме, ако искаме да бъдем по-добри морални индивиди. Според Нусбаум литературата може да ни помогне в това култивиране и не само да ни помогне, а дори бива определена като основен фактор в това. Защо литература? В Poetic Justice (1995), тя твърди, че литературата стимулира активните емоции и въображението на читателя. Нусбаум разглежда новелите, за да потвърди, че литературата ни насочва, подтиква да мислим за другите. Другите означава непознати, хора, които не са сходни с нас. Нусбаум пита „защо новели“, но също така отбелязва важността на въпроса „кои новели“.[7] Тя дава примери за добри новели и казва, че „трябва да упражняваме критично съдене в избора ни на новели“, но не дава критерий, който може да ни води и ограничава в това упражнение.[8]

Стимулирането на чувства у читателя или зрителя не ограничава обхвата на културните медии, използвани за морално възпитание до литература или само до новели. Важният въпрос не е за вида посредник или технологията, а за съдържанието.

Със сигурност подобно интензивно упражняване на емпатията, с каквото се сблъскваме понастоящем, не би било възможно, ако нямаше масмедии. Телевизията и другите източници на информация увеличават границите на нашата информираност по отношение на различни събития и така можем да се проектираме в потенциално страдащите хора и техните ситуации и състояния. Медиите прокарват символичен мост между нас и света. Те създават „чувството да бъдеш някъде другаде, чувството да бъдеш по някакъв друг начин релевантен на мен, чувството да бъдеш там“[9]. Но показването на снимки от света, както и на единични страдащи хора, не е задължително свързано с емоционално обвързване на зрителите. Емпатията и състраданието не са автоматични отговори на видяното в медиите.[10] Освен че не са непосредствено свързани, няма необходима връзка между използването на емпатията от една страна, и правилното действие, от друга. Моралното съждение може да не следва емпатията и действието може да не следва съждението. Ние можем да плачем за трагедията на страдащите хора, представена чрез масмедиите. Можем да бъдем пример за упражняването на емпатия, но в момента, в който напуснем театъра, в момента, в който изключим телевизора, няма приложение на нашето морално съждение и от него не произтича действие, свързано със страдащите, които сме видели. Емпатията няма задължително дейностен характер.[11]

Масмедиите и широкият кръг от информация, която ни дават, са много добра  възможност за упражняване на нашата способност за емпатия. Със сигурност с повече упражняване на тази наша способност тя се развива и става по-добра. Друг позитив на масмедиите, следвайки Нусбаум, е, че ние можем да кажем, че хората разбират и оценяват разликите и сходствата между тях. Масмедиите разширяват нашия морален свят. Всички човешки същества, върху които ние имаме наблюдение, благодарение на масмедиите, стават част от нашата морална общност. Както и при Адам Смит, нашият морален свят се разширява. Ние можем да изпитваме емпатия към съвсем непознати хора, към хора, съвсем различни от нас.

Болтански[12] дефинира три форми на емоционална отговорност във връзка със  страдащи други хора: осъждане, съчувствие и естетическа форма. Първата отпраща към перспектива, в която състраданието е комбинирано с възмущение и гняв. В следствие на това е превърнато в обвинение към извършителя, а страданието на жертвата се определя като несправедливо. Във втория случай не се търси извършител и вина. Вниманието е насочено към жертвата. Страдащият е видян като предизвикващ  трогателност. Естетическата форма е третата възможна, която се появява от критиката на първите две. Тя не приема нещастно страдащия нито като обект на несправедливост,  нито като затрогващ, а като възвишен.[13] Наблюдавайки реакциите на зрителите по отношение далечните непознати страдащи хора, можем да открием първите две форми. По-трудно е да се открие третата форма на съчувствие.

Но за емпатията, упражнявана чрез масмедиите, има няколко ограничения. Първото е дистанцията. Географското разстояние отделя страдащите от наблюдаващите и това прави емпатията по-трудна. Хората пред екраните остават по-скоро в ролята на „повече наблюдатели“, отколкото преживяващи. Същото твърдение срещаме още при Хюм, според когото симпатията е по-силна към хора от близкото ни обкръжение, от семейството, към хора, намиращи се на едно и също място с нас, за разлика от тези, които са на по-голямо разстояние от нас.

Друго възможно ограничение е емоционалната дистанция. Тя се създава от липсата на сходно на страдащия преживяване у наблюдателя, което прави формирането на представа за ситуацията, в която се намира, по-трудна. Човек, който не е попадал никога в ситуация, сходна на тази, в която се намира страдащият, по-трудно би могъл да формира идея за чувствата и преживяванията, свързани с нея.  Например, човек, който никога не е бил в близост до наводнение и не е пострадал от такова природно бедствие, по-трудно и дори по-неточно би си представил тази ситуация, произтичащите от нея следствия и чувствата на пострадалите.

Друго ограничение на емпатията е трудността, която създава обобщаването на страданието на хората. Информацията, разпространявана чрез масмедиите за масови страдания и бедствия, създава дистанция, доколкото човек не може да има емпатия към всички заедно. Емпатията се проявява в конкретни ситуации, затова много по-ефективно се упражнява емпатия, когато на човек се представи персонализирана история на друг страдащ човек. По тази причина в центъра все пак следва да стоят лични истории, които представляват персонификация на страданието.

Но дали масмедиите имат само позитивно значение за упражняването на емпатия? Дали прекомерната информираност, която имаме, не ни кара да станем апатични? Потокът информация от масмедиите, който е необичайно голям и съответно има прекалено много случаи, свързани с емпатията, може постепенно да доведе до неглижирането им. Човекът не е способен да приема такова количество информация и във всеки един от случаите, представени на вниманието му да изпитва емпатия.

Масмедиите в днешния си вид могат да ни направят по-скоро апатични,  отколкото да ни накарат да тренираме емпатията. Да се тренира емпатията винаги с една и съща интензивност е психологически невъзможно. Както физическите, така и менталните упражнения имат някакви граница и прекаленото им практикуване води по-скоро до негативни ефекти. Когато непрекъснато виждаме страдащи, се уморяваме от непрестанните опити да се поставим в ситуацията на страдащия. Тогава просто спираме да го правим.[14]

В своята книга „Въображение и принципи“ Кокелбърг описва и друго възможно негативно последствие от прекомерното упражняване на емпатия. Прекалената стимулация на нашата морална чувствителност може да предизвика у нас  паника за това, че адекватното морално съдене става невъзможно. Някои хора не са способни повече да съдят или да съдят подходящо.

Опасност, която крият масмедиите в отразяването на състоянието на страдащи хора, е едностранчивото разглеждане на тези ситуации. Наборът от кризисни ситуации и бедстващи райони, за които ние разбираме от масмедиите, е много ограничен. Но тук проблемът не е в количеството на случаите, а в това, че ние свикваме да асоциираме едни и същи случаи на страдащите хора с едни и същи места по света и с едни и същи ситуации, поради това че наборът от такива в информационните емисии е сходен.[15]

Другото едностранно, или по-точно казано, повърхностно представяне на случаите на страдащи хора се състои в това, че те биват показани без исторически  контекст на даденото събитие. Ние получаваме информация за крайния резултат, но не знаем причините за тази ситуация, което може да промени моралната ни оценка. И не само да я промени, защото без контекст нашите морални съждения са едностранни.[16]

В някои от случаите на емпатия хората асоциират състоянието на страдащия директно със своето бъдеще и въображението им стига до там те да мислят, че могат да стигнат до същата ситуация. От една страна, това може да предизвика прекалено силни негативни емоции и паника, но от друга, и същевременно като защитна реакция, наблюдаващите могат дори да си помислят „ако виждам това, съм доволен, че не съм в  тази ситуация“.[17] Тук става дума не за апатия, а дори за задоволство от факта, че не съм в ситуацията на страдащия, което е тъкмо противното на това, което Хюм и Смит са положили в основата на моралното чувство с идеите си за симпатията.

Посредством глобализацията на информацията чрез медиите ние се сблъскваме с други страдащи човешки същества и това ни позволява да упражняваме емпатия. Разбира се, тези случаи, които биват обект на нашето внимание, са много повече, отколкото тези от литературата, в които бихме изпитвали симпатията, за която говорят Дейвид Хюм и Адам Смит. Но въпреки това, натрупването на такова количество наблюдаеми случаи на страдащи води не до безкрайно развитие на емпатията, a тъкмо обратното – след прекомерно упражняване на емпатията се стига до тъкмо обратния  резултат. Основните фактори, влияещи върху емпатията, посочени от Дейвид Хюм и Адам Смит, се срещат и в съвременното изследване на Кокълбърг, но проблематичното тук според него е количеството на информация, предизвикваща емпатия у нас и ефектите, които тя предизвиква. Освен количественото натрупване, проблем е и начинът на поднасяне на информацията. В това също се корени превръщането на ефекта на емпатия в апатия.

БИБЛИОГРАФИЯ:

1. Boltanski, L. Distant suffering. Politics, morality and the media. Cambridge: Cambridge University Press. 1999
2. Coeckelbergh М,  Imagination and principles: An essay on the role of imagination in moral reasoning, 2007
3. Gordon R., Sympathy, Simulation, and the Impartial Spectator. Ethics, Vol. 105, No. 4 (Jul., 1995), pp. 727-742 <URL: http://www.jstor.org/stable/2382109 , 05.11.2012>
4. Glenn R. The Significance of the Doctrine of Sympathy in Hume and Adam Smith. The Philosophical Review, Vol. 32, No. 1 (Jan., 1923), pp. 60-78 <URL: http://www.jstor.org/stable/2179032, 04.11.2012>
5. Hoijer B. The discourse of global compassion: the audience and media reporting of human sufferin. Media, Culture & Society, Vol. 26(4): p.513–531 <URL http://mcs.sagepub.com/content/26/4/513.short , 10.11.2012>
6. Hume D., A Treatise of Human Nature, 1740, <URL http://www.davidhume.org/texts/thn.html, 10.11.2012>
7. Hume D., An Enquiry Concerning the Principles of Morals, 1777, <URL http://www.davidhume.org/texts/epm.html, 13.11.2012>
8. 8.      Silverstone, R. Media and morality: On the rise of the mediapolis.Cambridge: Polity Press. 2007
9. Smith A., The Theory of Moral Sentiments, 1759, <URL http://oll.libertyfund.org/index.php?option=com_staticxt&staticfile=show.php%3Ftitle=192&layout=html, 15.11.2012>
10. Rick J. Hume`s and Smith`s Prtial Sympathies and Impartial Stances`. Columbia University The Journal of Scottish Philosophy, 5 (2) 2007, p.135-158 <URL: http://philosophy.unc.edu/people/visiting-faculty/jon-rick/papers/Writing%20Sample%20Jon%20Rick.pdf, 02.11.2012>

 

---

---

---

---

---