С благодарност към Л.Б.

Беше слаб, среден на ръст, към седемдесетте. Мърмореше нещо пред един ресторант до нашата кооперация и гледаше към входа му. „Имате нужда от помощ ли?” – попитах (разхождах си кучето). Оплака се от нечестността на келнерите, разприказва се за обноските сега, сравни ги с тези от миналото и аз много бързо научих сума неща от живота му. Стана дълъг разговор. Главно той говореше – аз му задавах въпроси. Преди да се разделим си записа телефона ми, казах му, че съм актьор, съобщих му името си – Ицхак, казах (а не Ицко). Внимавах ще му направи ли впечатление, че името ми е еврейско. Не, не му направи.

На другия ден ми се обади: “Хареса ми нашата беседа вчера. Да пийнем по коняк?”. На срещата дойде със започнато шише „Метакса”, увито във вестник. Бяхме на улицата. Поканих го вкъщи. Седнахме, наляхме си и този път той описа картината на живота си още по-богато. И като ми каза, че живее в затънтен хотел – доскоро виетнамско общежитие – на края на София (поради наплива от туристи го изпъдили от „Плиска”) и че изпитва страх да се прибира в тъмното вечер, предложих му да спи у дома – оставаха му само три дни до тръгването за Бордо, където имал собствен апартамент. Веднага прие. Беше видимо зарадван. Същата вечер го заведох да слушаме музика у един приятел. Имаше доста хора. Представих го. Имаше и чужденци. Заговори на английски, на френски, на немски. Темите бяха от всички области на живота. Леко преминаваше от една на друга, от език на език. Още същата нощ преспа вкъщи – настаних го в отделна стая. Каза ми, че за закуска предпочита препечени филийки с масло и сирене и че много би искал за обяд да хапне зелеви сарми.

На сутринта отиде с такси да си вземе багажа. Върна се с девет различни по направа, възраст и големина куфара. Някои – съвсем износени. Оставих го сам в стаята си да пререди съдържанието им. След малко излезе и ми подаде два празни куфара с молба да ги изхвърля.

Трите дни станаха пет. Сутрин винаги имаше препечени филийки. А още на следващия ден – и зелеви сарми. Аз – все около него, било на разходка, било на театър, било у дома. Пускам му филми, музика. И – слушам разказите му. Слушам и отвреме -навреме задавам въпроси.

Какъв живот! Племенник на българския политик Никола Мушанов, завършил американски колеж в София, следвал в Париж, в Сорбоната. В Париж го заварила войната, мобилизирали го, съвсем случайно станал летец, издигнал се бързо в офицерската кариера, бомбардирал със своята ескадрила и военни обекти, и градове. Военен кореспондент на “Фигаро”, после на CNN. След войната като полковник от запаса на френските въздушни сили стигнал до поста военен съветник на министър-председателя на Франция Мендес Франс. Изпращат го инструктор в израелската военна авиация. Член на Френския комитет за защита (приближен на цар Борис ІІІ). Автор на автобиографична книга към 500 страници, преведена на четири езика, издадена от издателство “Шпрингер”, вече изчерпана. Как така “Шпрингер” ли? След края на Втората световна война полковник Алберт Нордан Мушано – така му било името, (казвал се преди това Алберт Йорданов Мушанов, но го променил, а държеше да го наричам Бобо) – бил в щаба на френските окупационни части в Берлин. Край щаба често си играели изгладнели германчета, които офицерите черпели с бонбони и закуски. Едно дете се оплакало, че майка му е много болна. Бобо я посетил и като видял състоянието й, веднага взел от щабната аптечка пеницилин (бил току-що открит) и й го занесъл. Така я спасил. И тя се оказала сестра на известния сега немски издател Шпрингер!

Изпратих го до автобуса за Атина. Оттам щеше да вземе самолета за Бордо. От София нямало директен. Пътуваше с три куфара (четири остави у дома).

Няколко дни след заминаването му открих, че от къщи липсва една ценна видеокасета – концерт на пианиста Хоровиц в Москва. След още няколко дни не можах да намеря и единственото си ленено сако.
Обидих се, ядосах се, не знаех какво да мисля.

Обади ми се по телефона. Каза, че звъни от Бордо. Съобщаваше ми, че предстои да заведе леля си в Тел Авив на операция, имала перде и на двете очи. Пресрамих се и го попитах дали случайно касетата не е у него. Да, бил я взел поради разсеяност, но бил я подарил вече на един приятел от Лос Анджелис. Извинява се. Но ще си я вземе обратно и ще ми я върне. За сакото не посмях. Допусках, че може би съм го забравил някъде.
След още няколко дни пак звънна. От Тел Авив. Операцията на леля му се отлагала. Когато се обади за трети път, беше, за да ми каже, че леля му е починала.

Няколко месеца по-късно се появи на вратата. Пристигнал от чужбина с автобус и отседнал у семейство, с което се е сближил по пътя. Беше облякъл лененото ми сако. Остави го на закачалката. И когато на тръгване му припомних, че е моето, възрази. Не е възможно! Но бързо смени темата. Не, не се обиди. Тръгна си от къщи по риза. Беше топло.

Така започна да идва в София през три-четири месеца. Всеки път отсядаше на различни адреси.
На една от следващите срещи ми подари монета от 5 швейцарски франка, като ме увери – няколко пъти го повтори – че е изключително ценна, от специална емисия на Държавната банка на Швейцария по случай годишнината й. Монетите от тази емисия – 100 монети от по 5 франка – на 1 януари 2000 година щели да струват по 5000 швейцарски франка всяка. Успял да купи четири такива само защото имал приятел в ръководството на банката, който вечерта преди пусканетето на емисията го предупредил да бъде пръв на касата следващата сутрин. Оставаха 6 години до 2000-та.

При друго от идванията му в София каза, че един българин от Австралия ще купи наследения му имот в Русе на стойност 250 000 долара – някога притежание на Никола Мушанов. Бил вече получил 25 000 долара капаро. Очакваше факс от Австралия на рецепцията в Шератон. Върна се от хотела и каза, че онзи нямало да дойде – жена му се разболяла в последния момент.

Веднъж от нас се обади по телефона на свой познат в София. Укори го, че още не му е благодарил за услугата, която му бил направил. Каза му, че звъни в момента от Лисабон.
Пишеше ми много често писма от различни краища на света – личеше от печатите върху марките. Писмата бяха с криви редове, които към края на листа отиваха нагоре.

Все по-загадъчен ми ставаше. Опитвах се да разбера кои от разказите му са истина, кои – измислени в момента, кои са номер от репертоара му, кои са представи на сенилен старец. Никога не исках доказателства. Не пожелах да погледна паспортите му. Беше казал, че има два. Боях се да не го засегна.

Веднъж, след година, ми се дощя все пак да чуя как ще обясни присвояването на касетката и сакото. Бях малко жесток. И тогава той заяви, че ще разбера какъв човек е чак след като умре.
Наложи се една нощ аз да го изпратя на софийската гара за Виена. Едвам вкарахме с носачите него и петте му куфара в претъпканото купе.

Веднъж дойде вкъщи много разтревожен – изгубил си кредитната карта или са му я откраднали. Веднага трябвало да блокира сметката си. Обиколихме с такси няколко банки, докато намерихме къде е представителството на Visa. Да, той имаше сметка в «Jerusalem Diskount bank”. На екрана на компютъра се появи неговото име и я блокираха.

Понякога, като вървехме пеша по улицата, неочаквано се забързваше. Походката му ставаше скоклива. И после питаше: „Нали не съм стар?”.
Беше винаги недоволен от живота в България, от манталитета на хората тука. И зъл към единствената си дъщеря – изнудила умиращата си майка – неговата съпруга – да се подпише на пълномощно, с което изтеглила всичките й спестени пари, а на баща си не дала абсолютно нищо. Проклинаше я. Вулгарно я псуваше. Нарече я курва. Била консул на Израел в Швейцария.
Попитах го: „Ти евреин ли си?” „ Не, не, не, ни най-малко!” “Жена ти ли е била еврейка ? “Да, да.”

Казваше, че мечтае да се ожени за българка, която да го гледа и на която да завещае всичките си пари и имущество. С Ида, моята сестра, го запознахме с една жена на негова възраст. Не я хареса. Тя също не го хареса. Беше й подарил голям шоколад. Тя разкъса опаковката и видя, че шоколадът е доста стар – отгоре беше побелял. Не го хареса и другата възрастна жена, която заведохме на симфоничен концерт в зала “България”. След концерта той не пожела да я съпроводи до дома й.

В клуба на нашия театър след едно представление го запознах с младата ни секретарка. Въодушеви се и после изпрати за нея по мен 50 долара и автобусен билет до Виена. Щял да я чака там. Билета беше с изтекла валидност.благодареше му, загдето бил организирал турне на полицейската духова музика из Франция. Показваше и друго писмо – в него Бърнстейн, нюйоркски импресарио, брат на композитора, го упълномощаваше да ангажира солисти или ансамбли по света, които му харесват, за концерти в Америка .
Изказваше се категорично. Имаше мнение по всички въпроси. Държеше се елегантно. Винаги говореше бързо и с лекота. Костюмите и вратовръзките му бяха малко излъскани от носене. Винаги вчесан, обръснат и високо подстриган.

Бях му показал у дома филми (нали и аз играех в тях) на Едуард Захариев. Не ги беше гледал до края, но ги беше одобрил. Бързо схващал кога едно произведение е стойностно. И за да го запозная с Еди, поканих Бобо на обяд в Чешкия клуб на зелеви сарми. Пихме по чаша бяло вино и когато го попитах в състояние ли е да намери спонсор за бъдещия ни филм, каза: „Разбира се! Мой пръв приятел е Карло Понти! Точно след края на Втората световна война бях офицер в щаба на френските окупационни части в Берлин. Наоколо често си играеха изгладнели деца и ние, офицерите, им давахме бонбони и шоколади. Едно дете заплака. Питам го защо: „Майка ми е много болна”. Занесох й пеницилина от щабната аптечка (беше току-що открит). Така я спасих. А тя да се окаже сестра на известния сега продуцент Карло Понти!”

Веднъж се върнах у дома и чух на телефонния секретар непознат женски глас. Казваше на развален френски да се обадя на еди кой си номер в Йерусалим. Било много важно за мен. Обадих се. Жената ме запита аз ли съм Ицко Финци и дали познавам лицето Алберт Нордан Мушано. „Да, познавам го” – отговорих. „Какво ви е известно за него?” – попита. Разказах. „Добре – отвърна тя, – вярвам ви. Вие сте! Търсим ви от доста време. Алберт Нордан Мушано почина. Според неговото завещание вие и моят съпруг сте единствените наследници на цялото му имущество. Искаме да знаем какво е притежавал, за да възложим на нашия адвокат издирването на документите.” Обещах в най-скоро време да й изпратя факс и затворих телефона.

Значи от всички негови роднини и приятели по целия свят, от всички – мене е избрал за наследник? Мене! Единствен! Да, фигурираме двама, но онзи, другият, си казах, е наследник, защото е нямало как иначе – бил е до него, докато е умирал. Бил съм в мислите му дори тогава, когато е усещал края, когато паниката вече е настъпвала. Той ме е обичал!… Усетих, че очите ми се пълнят със сълзи.

Защо се разчувствах така? – си помислих. Да не би да е всъщност заради бъдещите богатства?.. Какви богатства? Той не е имал нищо. Лъгал ме е. Или не?.. Ами ако ги е имал?.. Значи ще се сбъдне онази моя фантасмагория… Тогава, когато се настани у дома навремето, ми мина през ума, че този абсолютно непознат старец, на когото препичам филийки, готвя му сарми със зелеви листа, водя го на театър, по концерти, за когото се грижа ей така просто от любопитство, може да се превърне един ден в… както в детските приказки… нали жабата се превръща в принц… просякът-скитник всъщност е тръгналия по земята преоблечен дядо Господ… и този мил бърборко може да се окаже…веднага се упрекнах в корист: а, значи и ти като другите затова вършиш добро – заради евентуалната полза… Така беше тогава.
Сега избухнах в смях. Бях сам и се смеех на глас. Ето го!.. Като в приказките! Как е възможно? Нещо, което така само е прелетяло в главата ми, чисто въображение – се превръща в реалност!… Изневиделица ставам богат човек!

А нали веднъж, полу наистина, полу на шега, пак ми беше хрумнало: да, безсмъртие още никой не е постигнал, но опитите продължават и защо аз да не съм първият успешен?… Значи и безсмъртието ми може да се превърне един ден в реалност!… Първият безсмъртен човек! Заливах се от смях.
Чакай, чакай, каква реалност?!…

И се втурнах да препрочитам писмата му.
Имах негови писма от Буенос Айрес- Аржентина, от някакъв старчески дом за богати евреи. Там прекарал в лукс близо 40 дни. Писал ми беше от Гран Канария. В плика имаше голяма изрезка от местния вестник – негово обширно интервю, придружено със снимка. Веднъж ми беше писал от Чили, където бил изпратен от щаба на НАТО като наблюдател по време на войната между Еквадор и Боливия. Имах писма от Словения, където гостувал на тамошен професор, “изключително благороден човек”, а после от Виена (край която купил къща на брега на Дунав – за племенника си) с указание непременно да отида в Словения и да прибера оставения от Бобо там видеомагнетофон марка “Blaupunkt”. Този професор не го заслужавал. Имах дълго писмо от Лондон, където чествали 50-годишнината от десанта на съюзническите войски в Нормандия. Описваше колко хубаво прекарвал там с ветераните от Втората световна война и как летял като втори пилот на бомбардировач, какъвто някога е управлявал като първи, за да си спомни миналите подвизи. Съобщаваше ми, че по случай годишнината ще бъде произведен в чин генерал от запаса.

В две от писмата настояваше да му пиша чрез Post department на American Express (световна кредитна финансова къща). Два пъти му бях писал и двата пъти писмата се бяха върнали с печат “лицето неизвестно”. Аз ги пазех.
На другия ден изпратих факса. Изброих какво, според разказите и писмата му, е притежавал Алберт Нордан Мушано.

Мина месец и същата жена се обади от Йерусалим за да ми каже, че благодари за факса, че Бобо се оказал евреин, изселил се някога от България, отдавна израелски гражданин, че се е казвал Мушонов, че адвокатът им открил спестовния му влог в размер на еди колко си шекела, равностойни на 2000 долара, и че ми предлагат да ги получа аз, ако се откажа писмено от цялото останало наследство, което предстояло да бъде открито.
Две хиляди долара?… Това е реалност! Значи може би и безсмъртието ми?…