Резюме, ключови думи и биография:

Текстът се опитва да предложи размишление върху кризата на въображението и желанието, която отнема възможността за темпорално проектиране както на утопии, така и на човека като утопия. Есето си поставя четири задачи. Първо, да разграничи механизмите на функциониране на желанието и нагона в лаканианска перспектива, според която загубеният обект на желанието (обектът малко а) прави възможно неизтощимото кръжене на нагона. Второ, анализиране на психоаналитичния мит за ламелата, разгледан от Лакан в XI семинар „Четирите основни концепта на психоанализата”, през който да се осмисли отношението на нагона към смъртта към безсмъртното. Трето, разписването на възела органично-инструментално или каква е връзката между въображението и techne. Четвърто, тезата се опримерява с конкретния театрален артефат – „Пиеса за умиране” на Ани Васева и Боян Манчев – или решението на субекта да не отстъпва от своето желание.

Камелия Спасова, СУ „Св. Климент Охридски”, ФСлФ.

Мария Калинова, СУ „Св. Климент Охридски”, ФСлФ.

………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………

 

 

Techne: едноклетъчни, числа и психоаналитични митове

 

 

 

Невъзможността за проектиране на бъдеще може да бъде видяна като липса на потенциал за справяне с отломките от миналото. Отказът от производство на нови модели е невниманието към умелото пренареждане на дългите сенки на традицията. В крайна сметка работата по премоделиране се нуждае от памет, която да може да удържа ефектите от траещото или да преработва субективния опит. Трансформацията е онзи минимум активност, който постановява субектът като субект-в-проект, разтегляйки неговите прекъсвания и сривове в единството на собствено времепротичане, на натрапчивата лична история. Това, което задвижва промяната или механизма на трансформацията, като в случая думата механизъм не идва от необходимостта на един терминологичен идеолект, се носи в старогръцката дума „techne“ или онова изкуствено образование вътре в рамките на човешкото органично полагане.

Размразяването на утопиите в геополитически план се нуждае от едно тършуване в мрачните крипти на субективните желания, разблокиране на желаещите машини, така че релетата на нагона да бъдат разтресени от сляпата сила, която тропа и повтаря, тропа и повтаря. Кой има памет за подобна катастрофа? Това, което остава от любовните травми или от набезите на желанието, е онова, което трябва да бъде разказано, да бъде скалъпена история от остатъци, от винаги наличните отломки на незапечатаното минало.

1.Желание: agalma

Първата част на този текст, който се опитва да улови механизмите на функционирането на желанието и нагона в лаканианска перспектива, въвежда в сцената на едно знаменито прекъсване на философското пируване. Или това е моментът, когато пияният Алкивиад, прихванат от флейтистка, пристига на симпозиума при Агатон. Постъпателното еротичното възмогване е нарушено, постановеният регламент за излагане на речи, митове и истории относно бога на любовта е изместен от апологетичната тирада на Алкивиад към Сократ. Тази апология започва така:

Възхвалата си за Сократ аз, мъже, така ще започна – със сравнения. Той може би ще помисли, че искам да го подиграя, но сравнението е с оглед на истината, а не за подигравка. Ще кажа, че той прилича най-много на тези силени, както ги изработват в ателиетата си скулпторите със сиринкси и флейти, но ако ги разтворим, ще видим, че отвътре имат изображения на богове [endothen agalmata ekhontes theon]. (Symp. 215b)

… за да продължи малко по-долу:

Казвам ви го! И целия си живот не престава да се преструва пред хората на наивен и да се шегува. Но когато е сериозен и се разтвори, не зная дали някой е видял изображенията вътре в него [ta entos agalmata]. Аз обаче вече съм ги видял и те ми се видяха чисто злато, така божествени, така съвършени в своята красота, толкова удивителни, че трябва да извърша веднага каквото би ми заповядал Сократ. (Symp. 216e)

Лакан признава посветеността по въпросите на желанието и любовта на Сократ, първият голям познавач на ероса. Във фокуса на VIII семинар от 1960-61 г. „Преносът“ попада загадката за тези образи вътре в Сократ: agalmata[1]. Етимологията на думата е изведена от agallo – украса, орнамент, откъдето се образува и думата за скъпоценно божествено изображение, статуйка на божество. Опитът на Алкивиад да демаскира и оголи Сократ става през паралел, който използва литота, парадоксално не за да подиграе и понижи, а за да възвеличае. Какви са тези изображения вътре в Сократ, какво бижу се крие вътре в ироника?

В VIII семинар Лакан разработва фройдистката идея за преноса и контрапреноса или преносната любов: любовта между аналитика и пациента като конститутивна за психоаналитичния процес. Примерът на Лакан е Сократ, разгледан като първия аналитик, мистично владеещ желанието на своите ученици чрез инвестирания в него добавъчен обект. Изображенията вътре в Сократ са онази скъпоценност, която никой друг освен Алкивиад не познава. Тезата на Лакан е, че в края на диалога за любовта, след като останалите участници са поставили своите митично-теоретични версии за Ерос, любовта е демонстрирана. Тя е драматургично показана в последната сцена. Онези скрити изображения, които разтваря Алкивиад, не са нищо друго освен обектите на собственото му желание. Така за Лакан agalmata са едно от обозначенията на object petit a, обект малко а, свързани с частичните обекти на желанието.

„… agalma, връхна точка на мрака, където субектът е потънал в своето отношение с желанието. Agalma-та е този обект, в който субектът вярва, че е прицелено желанието му, и където неговото заблуждение за обекта като причина на желанието му достига до своята крайна степен. Такава е екзалтацията на Алкивиад.“[2] Ексцесът на пияния Алкивиад е произведен от съкровището, скътано в Сократ, който е въведен във фигурата на големия Друг.

Така онзи, който наистина обича, има сляпо петно, което екстраполира във възлюбения. Влюбеният инвестира собствените си желания чрез онези обекти, които са свръх-обекти, добавъчни-обекти или частични-обекти. Обектът малко а, агалмата при Лакан е мислено отвъд диалектиката на вътре-вън, субективно-обективно, ядро-кора. Сократ или дискурсът на аналитика знае за мястото, което заема, но знае също така, че вътре в него е празно и никакви божества не блещукат. Но благодарение на това си знание или знанието за преноса, аналитикът би могъл да упражни своята роля на авторитет, господар, всемогъщество – той би могъл да говори, знаейки че Алкивиад „веднага ще извърши каквото би му заповядал Сократ“. „Допускането за познанието на аналитика е не точно „обективно“, но по-точно, „обективно-свързано“, фиксирано към обект – то е „сляпа вяра“ в обективното-причиняване на субективното желание, което е поместено в Другия. Въпреки че – или тъкмо поради това, че – тази слепота функционира по такъв начин, че произвежда в анализата реални ефекти на знание и истина“[3] Аналитикът не доказва своето вездесъщество, нито магическа сила да активира желанието на своя пациент. Според Зупанчич неговата сила на въздействие се дължи на комичното измерение на преноса, изискващ тъкмо сляпа вяра в онзи Друг, който е посветен в тайните на нашите желания. Или разблокирането на желанието в Лаканианска перспектива е зависимо от наличието на обекта малко а, изображенията, които натъпкваме в кутийката на онзи дискурс, който сме склонни по един комичен, непоследователен или случаен начин да легитимираме като дискурс на аналитика. Първата стъпка е разпознаването и делегирането – „Вие сте този, който разполага с моята истина“.[4] Именно той може да разопакова несъзнаваните ни желания, защото държи познанието за празнотата вътре в него, през която може да пренасочи преноса. Или задачата на аналитика е да преобразува изображенията agalma, да ги символизира и реализира в други обекти.

Обектът малко а е онова, което причинява желанието и което поддържа желанието във фантазма, но то същевременно е и падащото от субекта в тревогата[5]. Неговите реализации Лакан разпознава в следните обекти: на нивото на оралните обекти това е майчината гърда, която отпада и се отделя от субекта; на нивото на аналните обекти, това са дарованията, които прави субектът и които се отделят от него; на нивото на гениталната фаза, Лакан въвежда скопичния нагон, т.е. нагона на погледа и нагон на гласа. Така гърдата, дара, погледът, гласът са обектите малко а, те са примките, през които желанието на субекта е улавяно като желание на Другия. Agalmata или погледът е въведен на нивото на скопичния нагон като сладострастието на очите през езика на Августин. Субектът „вярва, че желае, защото се вижда желан и не вижда, че това, което Другият иска да му откъсне от него, е собственият му поглед. Доказателство за това можем да открием във феномена Unheimlich“.[6] Unheimlich е ефектът на скопичния нагон, който Лакан свързва с откъсване и отпадане на собствения поглед.

Кризата на желанието може да бъде разрешена или поне видяна като преодолима в следната формула:

rS – rI – iI – iR – iS – sS – SI – SR – rR – rS

Разбира се, това е просто друго графичното разписване на всеки психоаналитичен процес през боромеевия възел на Лакан, завързан от символното, въображаемото и реалното (в XX семинар от 1971-72 г.), който по-късно многократно е развързван през различни философски призми. Психоанализата разчита на процесуалност и въпреки кръговата структура, зададена от подобно разписване и внимателното разчленяване на отделни фази, Лакан не пропуска да отбележи, че началната и крайната фаза са само типологично еднакви, но не съвпадат. Разпознаването на собственото желание (SR) или разпознаването на собственото реално e онзи прицел, към който този процес се насочва. Топологията на желанието отпраща към дистрибуцията на обекта малко а по протежение на всички негови формирования или това, което схематично е представено като iI – iR – iS. Желанието като свързано с преносната любов е в пряка зависимост от тези обекти малко a, към които желанието се прицелва и които завъртат кръговрата на частичните нагони – орален, анален, скопичен, гласов.

2.      Нагон: ламела

 Сексуалността при Лакан може да бъде разписана през една друга тройка, възбуждаща не по-малко нагнетени концептуални спорове, отколкото триадата символно-въображаемо-реално. Това е тройката на желание, нагон и наслаждение. Какво усукване предлага Лакан между желанието и нагона? По обиколката на среза, от който отпадат частичните обекти, той поставя един нереален орган или плоскост, онова, което отново е изведено от Платоновия „Пир“. Или по-скоро онова, което е отпаднало, отцепило се е от него: митът за ламелата.

Този мит трябва да обоснове нагона или либидото като притежаващ свой нереален орган на реалното, а именно ламелата. Лакан събира в обща схема хипотезата на Фройд за сексуален нагон и нагон към смъртта, като допуска, че няма един централен нагон, а се работи винаги с частични нагони, които задвижват в общ механизъм ерос и танатос. Доколкото повторението е самият принцип, който нагонът наработва. Вероятно Лакан при създаване на мита за ламелата е вдъхновен от хипотезата за безсмъртното чехълче, подхваната от Фройд в „Отвъд принципа на удоволствието“, и доказателството за регресивния характер на нагона към смъртта през мита за андрогините, разказан от Аристофан в „Пира“[7]. Ламелата като нереален орган идва да разкаже историята на празнотата или изначалното цепене на две на мястото на една фалическата организация на сексуалността.

Вместо изначалното андрогинното запушване, което осигурява райския стазис преди пола, Лакан въвежда предполовото разцепване, задвижващо кръговрата на нагона. Това е и разцепването между два обекта: обектът прицел или обектът малко а, към което се насочва желанието спрямо обекта цел. Разминаването между прицела (aim) и целта (goal) е именно механизмът, който задвижва вечното кръжене на нагона. Определянето на ламелата като безсмъртен орган е свързано именно с това неизтощимо кръжене. Всяко монтиране на два обекта запазва зева, през който ламелата продължава да цепи и намотава либидните макари.

Механизмът на безкрайното делене може да бъде онагледен благодарение на примера, към който ни насочи Васил Видински, а заедно с това и да придобие математическа точност. Числото 0,999(9) не е приблизително, а е точно, без минимална разлика равно на реалното число 1, така че 0,999(9) и 1 могат да бъдат мислени като числа-двойници. Но за да бъдат проследени лупингите на нагона, онова, което би могло да бъде видяно като цялостно и единично, се сцепва до безкрайност и през това сцепване след десетичната запетая може да се означи безкрайното потъване при работата на ламелата.

Ако изваждането на старогръцката дума agalma от „Пир“ и втвърдяването й в термин трябва да разкаже психоаналитичната динамика, преноса и ролята на обекта малко а при конструирането на желанието, то митът за ламелата идва да развие или по-точно, да демонтира нагонната работа. Желанието и обектът малко а, ще бъдат разписвани в структурите на въображаемото и символното, докато ламелата въвежда неуловимата част от триадата – реалното. Но също и техният възел, където отпадналият обект на желанието прави възможно неизтощимото кръжене на нагона.

Книгата на М. Николчина „Човекът като утопия“ представя визията за човека-в-проект, за ставането човек, за човека като задача, конструкт, който може да бъде съставян през един утопичен хоризонт за устремяване към над-, свърх-, извън-човешкото. Това хюбристично и сублимационно повишаване на човешкото е по решителен начин преобърнато в есето на Николчина „Човекът като комедия“ от книгата „Изгубените еднорози на революцията“[8]. Произвеждането на човека вече е деактивирано от възвисяващия принцип, свързан с повдигането спрямо животното, за да бъде видяно като оперативно разграничението между човека и автомата. Това движение от човека като утопия към човека като комедия може да бъде разгледано и като преместване от конципирането на човешкото през желанието към конципирането му през нагона. „Целта ми тук обаче е да изтъкна самия механизъм на удвояването, който работи чрез монтаж и който полага една различна „антропогенетична машина”. Вместо да оразличава човека от животното, тази машина множи фалшивите двойници на човека. Тъй като повторението, упоритото завръщане, безкрайният капацитет за информационно „сваляне” са нейните особености, имаме достатъчно основания да вярваме, че тази машина работи не чрез желанието, а на нивото на нагона.“[9] Този кадър вече предполага едно разписване на бъдещето не чрез инвестициите, които Алкивиад прави в Сократ, ученикът в учителя, пациентът в аналитика, настоящето в миналото,  а демонтиране на автоматизмите, които безкрайно удължават прореза: 0,999999999999999999999999999999999999999999999999999999999999999999999999999999999999999999999(9).

„Така у Кръстева препращането към света на квантите и едноклетъчните – пък макар и като научни митове – позоваването на главозмайващия свят на безкрайно делене, полага другото на пола. Фундаменталната неопределеност на двойката майка/баща, изчез­ването на тази двойка в прореза на делящата се клетка припомнят, че освен проблематичната разлика между половете съществува и проблематичната разлика между пол и не-пол. Да се положи другото на пола означава да се положат „звезди” и „едноклетъчни”, от които се отличаваме, доколкото се отличаваме и помежду си.“[10]

Деленето на чехълчето, възпалило въображението на Фройд, запретва въпросите за сексуалността отпреди появата на пола, но и същевременно вкарва в кадъра съвременните хоризонти на биотехнологията и роботиката, през които не само полът и човекът търсят различни хоризонти на полагането си.

3. Орган: techne

Ламелата не съществува, тя е нереален орган, но нейното местообиталище (хабитат) е либидото. Стремежът на Лакан е да види либидото отвъд понятията за сили и енергии, а да въвлече в неговото обяснение тъкмо идеята за орган.[11]

Джоан Копджек[12]се спира на двойното значение на орган – като част от организъм и като инструмент. За нея Лакан с ламелата дава алтернатива на идеята на Дельоз и Гатари за тялото без органи, като въвежда този нереален орган на реалното. Копджек обяснява разбирането на ламелата като орган и връзката орган-организъм чрез разреза на кадъра или едрия план във визуалното тяло на филма. Тя разчита кадъра като част, която функционира едновременно и като цяло, тя е включена, но не принадлежи на цялото. „Частичният обект на желанието, аз ще твърдя, опримеряват същата логика; той не формира част от организъм, но съдържа абсолютна промяна.“ Желанието при Лакан може да го видим през разгръщането на една процесуална метонимична верига на заместването, докато формулата на нагона е представена като кръжене, поради разполовяването между обекта-цел и обекта-прицел. Това кръжене е видяно от Копджек като кадрирането на частичните нагони, произведено от чистата и пълна самодостатъчност на ламелата. Докато обосновава ламелата като орган, част от организъм, Копджек недоразвива идеята за ламелата като инструмент, само отбелязва, че Лакан е далеч от целеполагането на очите като предназначени да виждат, а устата – да яде. Едно от прескачанията, които Копджек прави, твърде леко и прибързано, е преминаването от органите, които са свързани с частичните обекти – устата, очите, към ламелата като орган на либидото. Опитът на този текст е да отграничи в две плоскости механизмите, съставящи желанието и нагона.

Все пак авторката насочва към твърде важния парадокс, който се събира в мита за ламелата: тя трябва да бъде мислена едновременно като орган и като инструмент. Или това е самият орган като techne, интервенция на ножицата, която реже и накълцва на отделни кадри, но поставена не като външен на организма инструмент, а като безсмъртната част от човека, негов орган отпреди ограничителите на пола. Така ламелата може да бъде видяна и като онази протеза, която е съставна част от ставането на човешкия вид във философските преображения на Боян Манчев от „Тялото-метаморфоза“:

„Да формулираме в заключение антропотехническата теза… Това винаги вече налично в дефиницията на природата на човека културно състояние прави неизбежно мисленето му като техническо същество, същество на tekhnè, на културата. Няма природа, която да предшества културата на човека и от тази гледна точка опозицията природа-култура е основополагащата фикция, чиято задача е да проектира идеята за произход върху същностно анти-природната фигура на човека. Tekhnè изначално допълва physis: протезата е а-субстанциалната субстанция на човека. Човекът е изначално техническо същество.“ [13]

Това изначално techne, протезата, която дава нестабилността и празнотата на човешкото, тази „човешка, твърде човешка“ липса е означена от Лакан с мита за ламелата като орган-техне.

Библиография

Copjec, J. (2002). “The Partial Object”, Imagine There’s No Woman : Ethics and Sublimation, Cambridge: Massachusetts Institute of Technology Press, 51.

Lacan, J. Transference, Book VIII,1960 – 1961, The Seminars of Jacques Lacan, trans. by Cormac Gallagher from unedited French typescripts, for private use only, seminar 10, 1.2.1961.

http://www.lacaninireland.com/web/wp-content/uploads/2010/06/THE-SEMINAR-OF-JACQUES-LACAN-VIII.pdf

Lacan, J. (2007) The Other Side of Psychoanalysis, Vol. Book XVII, ed. Jacques-Alain Miller, trans. Russell Grigg. New York, London: W. W. Norton &Company.

Nikolchina, М. (2012). “Man as Comedy“, Lost Unicorns of the Velvet Revolutions: Heterotopias of the Seminar. Fordham University Press.

Zupancic, A. (2008). The Odd Оne In: On Comedy, Massachusetts, London: The MIT Press Cambridge.

Zupancic, А. (2000). „Ethics and Tragedy in Psychoanalysis”, Ethics of the Real: Kant, Lacan, London, New York: Verso.

Видински, В. (2011). Срещу вътрешната телеология на автопойезиса (остаряването и футуристичните програми), във: „Философски алтернативи“ бр. 6/2011, София, 49-59.

Лакан, Ж. (2011) „Въведение в Имената-на-бащата“, За Имената-на-бащата, прев. Теодора Павлова. София: Сиела, 80.

Лакан, Ж. (2011). „Символно, въображаемо, реално“, За Имената-на-бащата, прев. Теодора Павлова. София: Сиела, 46.

Манчев, Б. (2007). Тялото-Метаморфоза. София: Алтера, 18

Николчина, M. (1997). Смисъл и майцеубийство. Прочит на Юлия Кръстева през Вирджиния Улф, София: Университетско издателство, Св. Кл. Охридски”.

Платон. (1982. Пирът, прев. Георги Михаилов, Диалози, т. 2. София: Наука и изкуство.

Спасова К., Калинова М., „Ламела: органът на безсмъртното”, сб. „Събитие и безсмъртие в литературата, езика и културата”, София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ (под печат).

Тенев, Д. (2012, под печат) „Безпокойството на образа. Опит върху Жак Лакан“, Фикция и образ. Модели. Пловдив: „Жанет 45“.

Фройд, З.(1992). Отвъд принципа на удоволствието. София: Наука и изкуство, 152-3.