От историческа гледна точка наратологията е една все още неустановена научна дисциплина. Неустановена в смисъл, че в хода на нейното динамично развитие всички тези и понятийни формулировки на най-видните й представители остават или недокрай разработени и адекватно конкретизирани, или биват преработени в други свои версии, смятани за по-адекватни от предишните. Това обстоятелство съответства на интенцията в самата наратологична мисъл към все по-точно и прецизно рафиниране и „формулизиране” на наратологичното знание, траен остатък от ранната структуралистична методология. За да не задълбават в подобни спорове по прецизиране на понятийния инструментариум, философи като Пол Рикьор дори решават да онтологизират модела на наративна организация като фундаментална активност на самото културно мислене. Вместо обаче да се превръща в „строго научна” област в сферите на лингвистиката, прагматиката и теориите за текста, наратологията от днешна гледна точка представлява една по-скоро суб- или мета-дисциплина спрямо всяка една от значимите хуманитарни области, която се отличава с хетерогенност на научните подходи и все по-широк теоретичен потенциал.

В този смисъл и опитът за представяне на обхвата на тази дисциплина чрез обединяването на разнородни изследвания се оказва нелека задача. Би ли могло да съществува, ако не единна, то поне обединяваща отделните наратологични изследвания концептуална визия, която да не се опира на схващането за предсъществуващи праструктури и онтологизации на опита? Има ли наратологията универсална приложимост или е просто метод за изследване на човешкия опит и мислене, осъществяван единствено в отделни тематични контексти? Това са твърде общи и сложни въпроси, на които настоящият брой на сп. „Пирон” едва ли ще успее да даде отговор. Това, което броят може да отбележи като постижение, е представянето тъкмо на разнообразните съвременни културни контексти, в които се актуализира наратологичното знание, като важен момент в начинанието е да се установи връзка между новото и традиционното в това изследователско поле.

С оглед на традиционната наратология са въведени някои недостатъчно представени и дори забравени теоретични аспекти от българо-френския академичен контекст. На първо място, като един своеобразен In memoriam по повод научния принос на българския литературовед и наратолог Цветан Тодоров, за първи път в превод на български език е представен един от най-важните му програмни текстове, „Категориите на художествения разказ”, маркиращ неговата първа официална поява във френското академично пространство, една година преди публикуването на докторската му теза „Литература и значение”. Така, запълвайки една съществена празнина, броят на „Пирон” същевременно отдава почит към един от първите и най-видни наратолози, изработили свои собствени категории за анализ на литературния разказ. В хода на осветляване на слабо познати  научни текстове и фигури бива представен и значимият български литературовед и езиковед Христо Тодоров. Неговият текст се занимава с теорията на наративните модалности, опираща се на т.нар. „лингвистика на потенцията”, разработена от забележителния френски лингвист от началото на миналия век Гюстав Гийом. Усилията на Христо Тодоров, както и на неговия колега Красимир Манчев, в полето на езикознанието и литературоведските изследвания са насочени в една съществено различна от каноничната наратологична перспектива. В пионерските години на изследванията върху разказа семиотици и езиковеди като А. Ж. Гремас, Жозеф Курте и Клод Бремон изработват сложни логически модели на структурно-функционални зависимости, в които последователността от събития се продуцира от логическата комбинаторика, а деятелите в разказа представляват абстрактно-семантични елементи, които охраняват определени функции в разказвателния режим. Подобни схеми са полезни с парадигматичното си онагледяване на процесите в разказания разказ, но те не могат да послужат за анализ на динамичния потенциал на структурните конфигурации. С такъв инструментариум се анализира онова в разказа, което се случва, както и начините, по които се случва, но е трудно да се проследи защо и „откъде-накъде“ то се случва, т.е. не се обсъжда, ако подхванем една идея на Морис Бланшо, възможността за случването на самия разказ. С оглед на това, научните занимания на езиковедите гийомисти са насочени към придвижване отвъд строгото схематизиране и формализиране на анализа на разказа-обект, към разглеждане на динамичната потенциалност на виртуалните, неактуализирани, възможни разкази. От значение е не какво е „логически целесъобразно“ и „функционално съразмерно“ в парадигмалната схема, а самата потенциалност в акта на разказване, мотивацията на разказването, т.е. онова, което всъщност произвежда този акт на конфигуриране и организиране на човешкия опит. Някои от авторските изследвания, включени в настоящия брой, са посветени тъкмо на тези важни аспекти.

По-нататък съдържанието на броя се концентрира в разглеждане на разказа и разказването през новите форми и средства за репрезентация в съвременната култура. В една съвременна постмодерна културна ситуация на хибридни и неинституционални средства за масова комуникация, на глобални дигитални медии, предоставящи все по-свободна интерактивност, както и на разколебани граници между отделните културни области, моделите на разказване претърпяват значителна промяна, изменят се и формите на основните категории на разказването – авторът-изпращач не е задължително човешки субект: съобразно алгоритъма на една компютърна игра нишката на разказа се продуцира на произволен и вероятностен принцип; от друга страна, читателят-получател вече не просто чете и слуша разказите: той наблюдава и манипулира тяхното продуциране и ги потребява под различни форми и с различни средства. Стремежът към критическа саморефлексия оголва идеологическите структури на големите разкази и делегитимира ролята на традиционни институции, обвързани с произвеждането на наративни исторически реификации. Разказите, необвързани с определени устни или писмени традиции, а съществуващи като специфична форма на културен праксис, правят възможно чрез флуидната амалгама от общодостъпни медийни механизми да се оказва директно влияние върху конкретната социална действителност.

Алтернативните модели на разказване, възникващи с появата на все по-нови средства за тяхното произвеждане, поставя наратолозите пред сериозни проблеми. Дали всички нови средства за репрезентация проявяват наративен потенциал? Дали те носят възможност за фундаментално преразглеждане на основни и универсални категории като пространство, време, последователност и т.н.? Как, под натиска на все по-сложните икономически изисквания и интереси, новите дигитални медии модифицират практиката на разказването и превръщат разказите в стоки за потребление, какви са следствията от това? Една от най-разпространените съвременни форми на забавление, но също и на обучение, а в последно време и на независима творческа продукция, са компютърните симулации и игри. Наративният потенциал при една подобна мултимедийна форма е практически безграничен. Как обаче да тълкуваме наративността при компютърните игри? Дали те надграждат традиционните формални модели, изработени най-вече от руските езиковеди и литературоведи в началото на XX век, или наративността не е просто фикция в главата на играча, докато в действителност програмата на самия компютърен алгоритъм го приучва да привиква към неговите произволни кодове, осуетявайки по този начин възможността за независима от играча множественост и паралелност на сюжетни линии и действия в един алтернативен, „разказан“ свят? Как се разпределя деятелността (agency) между играч и алгоритъм?

Относно всички тези проблеми настоящият брой на сп. „Пирон“ би могъл да даде повод за солидна критическа рефлексия. Съобразно мащаба на поетата инициатива, списанието също така си поставя като бъдеща цел по-нататъшното разгръщане на своя изследователски обсег, за да допълни настоящия брой с представяне на всички останали значими теоретични дисциплини, в които наратологията представлява ключов принос към основните тези: когнитивнистика, марксизъм, психоанализа, феминизъм, постколониални изследвания и т.н.

 

Филип Стоилов

 

---

ЕКИП НА БРОЙ 15:

Главен редактор: Александър Кьосев

Водещ броя: Филип Стоилов

Отговорен редактор: Моника Вакарелова

Преводачи: Стоян Атанасов, Дарин Тенев, Георги Герджиков, Филип Стоилов

Коректор: Василка Шишкова

Дизайн на корицата: Виктор Мухтаров

Техническа поддръжка на сайта: Павел Колев

 

 

 

Електронно списание за изкуства и култура „Пирон” е издание на Културния център на СУ „Св. Климент Охридски” / ISSN 2367-7031 

 

 

 

Броят „Нова наратология” е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура”