Епизод 1: Непоносимата лекота на битието или заспива ли се от spa

Сезонът е началото на лятото, а аз съм новопостъпилият член на редакцията. Отварям скоба, за да кажа, че попадам в лайфстайл списание малко след защитата на дълга и почти иронична дипломна работа, посветена именно на горепосочените издания – неведоми са пътищата пред културолога.

На първата за мен оперативка (понеделник, 10 часа, естествено) колегите редактори ме посрещат с леко съмнителна радост, граничеща с ликуване. Мислено отбелязвам сред какви приятни хора съм попаднала (справедливостта изисква да почертая, че това се оказа напълно и безусловно вярно) и се настанявам гордо зад новото си бюро. Обсъжда се съдържанието на следващия брой, идеите се приемат леко и бързо. Точно когато нещата вървят към приключване, главният редактор небрежно се обръща към мен: „Трябва да се направи статия за spa процедура – във всеки брой описваме по една. Искаш ли този месец ти да я поемеш?”. Тъй като въпросът не предполага отговор не, кимам утвърдително.

За неизкушените от дяволската система, наречена spa, пояснявам: иде реч за абревиатура, зад която се крие латинското Sanus Per Aqua, ‘здраве чрез вода’. Но не търсете някаква логична връзка с водата. На практика под spa се разбират всякакви, излизащи извън пределите на здравия разум, действия като: масажи с лепкави или отблъскващи субстанции (примерно мед или кал), струпване на камъни върху тялото (адски горещи и потръпващо студени), залепване на вендузи на гърба или обилно намазване на лицето със смърдящи смеси от типа на хайвер. Също така, възможно е по време на свещенодействието вещи козметици да ви увият от главата до петите с найлон и да ви зарежат така, невиждащ и нечувaщ, изолиран от света за около половин час, под предлог, че „оптимизират действието на активните съставки”. Или пък да ви оставят да лежите почти гол, на фона на странна, хипнотична музика, докато на челото ви бавно, капка по капка се излива горещо масло – точно като особено жестока сцена на китайско мъчение.

Но, за жалост, както се подразбира от моето наивно „да”, по това време аз никак не бях наясно с тези важни подробности около spa. Наострили уши, колегите като че ли остават удовлетворени от моя ентусиазъм и облекчено се захващат с рутинните си задължения. Съмненията, че не ме очаква нищо добро, се потвърждават и от опитите на козметичната редакторка да ме успокои, че отивам в един от най-добрите столични spa салони, където ще прекарам почти цял ден. Уточнението е, че с цел максимална достоверност и професионализъм, описваните на страниците на списанието spa процедури се прилагат върху самия автор на статията. Който пък после съкровено ще опише личните си впечатления от преживяното чудо на красотата и младостта. Казвам си, че не може да бъде чак толкова лошо – все пак, хората (или поне мутресите) го правят за свое благо, докато набирам телефона на фотографа, който ще запечата интериора на салона – за да се уверят читателките, че всичко е напълно реално.

След два дни вече стоя на рецепцията на съответния spa салон и разглеждам каталога с услугите. Давам си сметка, че ако трябва да платя плануваните процедури ще се сбогувам с около заплата и половина. Слава Богу, едно от преимуществата на лайфстайл редактора е, че се ползва безплатно от чудесата на съвременната индустрия за красота (тук моля завистниците да изчакат още малко преди да позеленеят напълно).

И така, обличам предвидливо взетия от вкъщи бански костюм и плахо наджапвам в джакузи с почти олимпийски размери. Дотук – нищо страшно, даже е приятно: тиха музика, ароматни свещи по пода, топла бълбукаща вода и плуващи листенца от рози. Отпускам се замечтано, докато фотографът “щрака” наоколо, мърморейки: „И това твоето ако е работа…”. Културологът в мене отговаря: „Кой за каквото е учил” и точно тогава усещам непоносима, пареща болка в дясната ръка. Отварям очи и виждам, че вещата козметичка, отговорна за блаженството ми, изсипва върху мен масло от малко шишенце. Уверява ме, че нищо страшно не е станало – просто капки от шишенцето са попаднали върху кожата ми. Може би, обаче болката става все по-силна.

Казвам си, че това са рисковете на професията и с леко помръкнал вид се насочвам към следващата кабина за процедура на лицето. Докато си мисля, че не може едно нищо и никакво масло да причини такова непоносимо парене, нанасят по лицето ми гъста, не особено благоуханна смес и покриват очите ми с два огромни тампона. Хубаво поне, че не виждам какво още ми правят, но сместа бързо стяга. Започвам да се чудя дали приличам на актьор от древногръцка трагедия или на египетска мумия. На всичкото отгоре дори не мога да помоля фотографа да ме снима за спомен, тъй като не съм в състояние да помръдна нито един лицев мускул. Сега вече парещата болка от ръката се съпровожда от щипане по лицето. Когато сваля глината от мен, козметичката се усмихва сконфузено: „Появили са ви се леки обриви – бързо ще минат. Но пък после колко красива ще е кожата ви…”.

Връщам се в редакцията като ветеран от войната – с горяща рана на ръката и подпухнали очи. Колегите ми, също преживели подобни изпитания, единодушно признават, че категорично водя класацията по контузии, причинени от spa. Чак сега напълно разбирам ентусиазма им от идването на нов член на екипа – тъй като писането за spa е на ротационен принцип – благодарение на новото попълнение посещенията се разреждат… Е, поне веднага се сдобивам със слава. Тя се затвърждава на другия ден, когато отивам на лекар, тъй като парещата болка така и не изчезва, въпреки обещанията на spa-жрицата. Диагнозата: сериозно кожно изгаряне в резултат на допир с изключително силно фототоксично масло. Белегът на дясната ми ръка си стои и до днес, макар и доста поизбледнял – също като гнева ми.
Оттогава spa означава едновременно и метод за инициация, и мръсна дума в реакцията – понеже посвещава в лайфстайл мистериите, но и причинява безсънни, болезнени нощи.

Епизод 2: Cheers! или какво означава PR

Не, PR в жаргона на лайфстайл списанията не означава ‘public relations’. Това си е статия като статия – само дето се прави по нечия „молба”, отправена към рекламния отдел. А молби – колкото искаш, коя от коя по-любезни и настойчиви. Такива, на които няма как да откажеш. Защото кой не иска да стане част от гланцираните страници?

В изпълнение на дълга си към една от тези молби с фотографа (същият, който засне spa подвизите ми) се запътваме към едно от най-луксозните столични заведения. Толкова престижно, че само прекрачването на прага му те прави част от елита – този, дето харесва помпозна обстановка, не се отказва от чалга и мрази да бъде фотографиран. Трудността на задачата ни идва от мисията да снимаме заведението (за да препотвърдим луксозната му слава и същевременно да представим на читателите нова марка алкохол – естествено, хиперлуксозна, което в случая означава, че цената й многократно надвишава общоприетата).

С прекрачването на въпросния праг попадаме на недвусмислена сцена: господа в скъпи костюми водят очевидно важни разговори почти шепнешком, тук-там по масите са разпръснати девойки с вид на начинаещи фолкзвезди, които с копнеж оглеждат господата. Понякога биват удостоени с внимание и почерпени по едно питие. По-нататък не става съвсем ясно как се развива сюжетът.

Опитвам се да открия управителя, докато фотографът настройва техниката си под строгите, направо свирепи погледи на гостите на заведението. Персоналът(сервитьорки и барман) ме оглежда неодобрително – явно липсата на дълбоко деколте, къса пола и златни бижута ме издава, че не съм от редовите посетители – и отказва да ми окаже каквато и да е помощ. Най-сетне успявам да намеря управителя, който трябва да ми разкаже някакви любопитни подробности за самото заведение, които да бъдат претворени от мен в симпатична статия с много фотографии. Той се извинява, че „не е много по говоренето”, връчва ми едно меню (което да ме ориентира за асортимента), предупреждава, че хората тук не обичат да ги снимат и изчезва. Междувременно е поръчал да бармана да приготви два коктейла с въпросната марка алкохол, които да бъдат снимани. Тъй като нямам друга работа, се заглеждам в приготовленията. Зад бара настава суетня – персоналът отказва да сипе от безбожно скъпата напитка в коктейлите за снимка: за чий дявол ще се похабяват дори и капки от ценната течност! Започват дебати, звънят мобилни телефони, валят аргументи. Някой предлага да сложат от по-евтиния алкохол, друг го контрира, че и той не е без пари. Накрая въпросът е решен радикално – вместо двайсетина грама алкохол в чашите е сипана вода от чешмата с декорация от маслини и портокалови кори: достойна илюстрация на лукс от най-висока класа. По същото време, в което аз се наслаждавам на това луксозно удоволствие, фотографът ми е почти изхвърлен от охраната на един от посетителите, докато най-кротко снима интериора – очевидно тези хора не се шегуват.

Увековечаваме набързо водните коктейли и на пръсти се насочваме към изхода, за да избегнем по-груби жестове на саморазправа. Преценяваме, че това е по-подходяща реакция, вместо да обясняваме на разгневените господа в костюми що е то PR и има ли той почва у нас. Навън проверяваме набързо дали всичко (в материален и морален план) е налице и се отправяме да пийнем по едно питие с реален алкохол в някое по-малко луксозно заведение…

Когато по-късно се озовавам на сигурно място в редакцията (след прилично количество не чак толкова хай алкохол с терапевтична цел), опитвам да се съсредоточа върху темата за лукса – естествено, за да напиша въпросния „PR”. Който би трябвало да бъде нещо като пътеводител по лайфстайл: да укаже на уважаемите читатели вярната посока в моделирането на собствения Аз според най-актуалните критерии, да им даде липсващите парченца (пост)модерна идентичност. Да ги накара да се почувстват самоуверени, самодоволни, посветени в изкуството да живеят “пълноценно”. Трудността на задачата идва от една малка подробност: трябва да опиша стандарта-запазена марка именно на родните географски ширини. Поради тази причина не мога да отворя Vogue или Glamour с цел невинно плагиатство на някоя и друга идея (както, казано под секрет, правя, когато ми се случи да се заседя по-дълго от 15 минути с празен поглед пред бял word документ). Защото, струва ми се, господата в костюми, с които току-що се бях сблъскала, са носители на друг стил – който само като криво огледало отразява Vogue: на „високата” класа, разбирана като демонстрирано прахосничество на луксозни вещи, сред които попадат и девойките със силиконови прелести, и коктейлите с грижлива декорация на водното съдържание. След кратък размисъл по въпроса ми хрумва, че PR-ите, както впрочем и повечето лайфстайл статии, наподобяват онези наръчници от Средновековието, в които детайлно се дават съвети за обноските и поведението на младите благородници с образователна цел. Разликите обаче, най-общо казано, са две: първо, в тях открито се обявяват за „селски” жестовете като плюене, чесане и секнене на масата (нещо, което не би било излишно да се намекне и на бг „елита”); и второ, там понятието за стил и цивилизованост се свързва с изтънченост, учтивост и деликатност на нравите, които определено не прозираха в заплахите и ругатните, съпровождащи фотографа на излизане от „луксозното” заведение – еталон.

Епизод 3: Защо е препоръчително да ядеш свинско докато си на опера или къде е мястото високата култура

Черешката на тортата от живота на хай личностите, които разбират от лайфстайл, са светските събития. Тези, които са част от тях, са повелителите на новия Олимп, а останалите просто съпреживяват, жадно взирайки се в телевизионния екран. Разбира се, те (светските събития) се делят на повече или по-малко грандиозни. Критерият е много прост: най-високо в скалата са тези, където има най-много храна, присъстват най-много знакови персони от типа на Евгени Минчев и се провеждат в особено величествена сграда. Последното напоследък е особено актуално и в процес на постоянно наддаване сред собственици на бутици и прочие луксозни институции.

Осъзнавам го особено ясно докато стискам подмишница покана за ревюто на световно известна марка дрехи и търпеливо изчаквам реда си на внушителна опашка пред Националната опера. Въпреки че началният час на мероприятието, отбелязан в поканата, е настъпил отдавна, на входа стоят строги охранители в ливреи, които не допускат никой да прекрачи прага. След половинчасово чакане изведнъж вратите се отварят и сградата бива щурмувана от хора, които поне на външен вид не са любители на Верди и Гуно… Настава колосална блъсканица, съпроводена от викове и смях. Хубавото е, че има отделен вход за журналисти – така безпрепятствено се озовавам в залата, където ме закичват с шалче с емблема на въпросната фирма и тикат под носа ми поднос с вино и хапки със сьомга. Отказвам любезно и се настанявам на мястото си, почти до сцената, върху което откривам следващ подарък: монокъл – чудесно пасващ на късогледството ми. Наоколо е тъмно, но няма как да не различа тълпата, която нахлува в залата и за секунди опустошава сьомгата и виното. Докато сервитьорите се опитват да попълнят запасите, гостите се настаняват шумно наоколо, коментирайки „биноклите”, които намират на местата си. Следва още около час суетня, в която се редуват бяло и червено вино, а красиви девойки поднасят на блажено разположилите се посетители на операта изискани хапки. Очите ми свикват с тъмнината, за да установя, че за отрицателно време подът се е покрил с клечки за зъби – очевидно посетителите в операта ги хвърлят на земята, след катоизконсумират сьомгата или синьото сиренце, забучени на тях. Съвсем скоро се чупят и няколко чаши, като оставят издайнически петна върху рокли с гол гръб и смокинги. Благодарение на монокъла успявам детайлно да обхвана ситуацията: известни от телевизионния екран политически и медийни звезди, модни корифеи, манекенки. И заедно с тях – никому неизвестни хора, цели семейства, незнайно как сдобили се с покана за това ревю, издокарани като за опера… Докато аз воайорствам под предлог, че изпробвам монокъла, пирът все повече набира сила. Носят се нови табли, виното се лее в разточително изобилие. Подът е почти плътно покрит от клечки, салфетки, чаши… Някъде по това време на сцената се появява оперна певица, която пее божествено. Уви, никой не й обръща внимание. Гостите са обсебени от поредния “модел” хапки – този път със суши. Носят и розе, което също трябва да се опита. Арията трае съвсем кратко и след това започва същинската част – модно ревю. Сега вече организаторите са се погрижили да приковат вниманието на посетителите върху случващото се на сцената. Поради тази причина съвсем предвидливо доставките на храна и вино по редовете са прекратени. Така неизбежно погледите на всички се вперват в полуголите манекенки, които предпазливо се движат по стръмни и тесни пътечки, спуснати от балконите към сцената. Явно това е храната за душата, си мисля докато подритвам остатъците от съвсем реална храна по пода на Националната опера.

Сещам се неволно за персонажите от PR-a, които в крайна сметка се оказаха само бледи копия на „лукса” тук. Тези пият истински скъпи вина в комбинация с екзотични хапки, мятайки остатъците по пода. Носят бални рокли и фракове докато говорят, мляскат и се смеят на висок глас на фона на живо оперно изпълнение. Надават по едно ухо на оперната певица, но разговорите се въртят около „купона в Син Сити миналия четвъртък” (уточнение: Син Сити е култова и извънредно престижна попфолк дискотека, наричана още „меката на чалгата”). Изведнъж ми просветва, че имам редкия шанс да видя българския вариант на най-желания лайфстайл съвсем отблизо – а за мой късмет разполагам и с монокъл. Да наблюдавам как се коват стандартите и ценностите, за да не стоя никога повече с безидеен поглед пред белия лист. Защото именно това е стилът, който повечето (ми) читатели, съзнателно или не, жадуват неудържимо. Комбинация от опера и попфолк плюс Версаче и Хуго бос, с петна от вино и трохи в скута.

Оглеждам се внимателно, за да не изпусна нито една подробност от образцовата демонстрация на роден лайфстайл и установявам, че образът в кривото огледало е резултат от един важен детайл. Докато онези наръчници от Средновековието са били предназначени за изтънчените аристократи, които са задавали нормите на поведение за простолюдието, в нашия контекст има крачка встрани. По правило стандартите и ценностите определят тези, които притежават власт. Така се ражда и Модата (тази, която сега със задоволство е окупирала на сцената на Операта): от вечния цикъл между желанието на аристокрацията, която иска да се разграничи от простолюдието, и стремежът на плебеите да са „като” аристократите, подражавайки им.

Бедата тук е, че в ролята на задаващи нормите (поради това, че притежават власт) не са фините аристократи, а плебеите, които много искат да са хай, да са изискани и недостъпни, но просто не знаят как. И тогава превръщат в единствен критерий вулгарния лукс, безразсъдното прахосничество и показност – при това не само в мярка за богатство и власт, а и за естетически и морални принципи. А останалите ги имитират понеже много им се иска да са на тяхно място.

Упражнението за душа на сцената на Операта трае около 20 минути. След последните манекени се задава цяла гвардия от сервитьори – в черни костюми на същата модна къща, носещи в ръце тежки табли, отрупани с лакомства. И тогава – О, чудо! – от тавана към сцената се спускат две гигантски маси, в центъра на всяка от които има по едно печено прасе, а около него сякаш е изсипан рогът на изобилието. Лампите светват, а тълпата, без да чака какъвто и да е знак, се засилва подобно на лавина към масите, блъскайки се с лакти в стремежа си да се добере до тази благодат. Борбата за лайфстайла добива напълно реални, материални измерения.

И това не е сюрреалистична театрална сцена, защото същата вечер събитието беше показано в късната новинарска емисия. А нали именно новините са гаранция за истинност? Или поне е така според участниците в подобни мероприятия.

Вероятно тук е и мястото за затваряне на скобата, отворена в началото. Затваряне, разбира се, условно, защото пътищата пред културолога (ведоми или не), струва ми се, са винаги отворени в неизвестна посока. Лично за мен изненадата – или ако предпочитате неведомостта – е в откритието (и последвалото от него разочарование), че лайфстайл изданията не са това, което си представях, теоретизирайки на дълго и широко в споменатата вече дипломна работа. Или поне не са въобразената от мен демонична машина за манипулация и моделиране на клетите читатели. Най-малкото защото никой от колегите ми редактори дори не е чувал за Ролан Барт и Едгар Морен – и няма ни най-малко понятие от факта, че чрез статиите си твори съвременни митове.
Накрая ми се иска само да вметна, че ако главният редактор на “Пирон” ми беше предложил да напиша този текст преди една година, той несъмнено би бил поне тройно по-дълъг и сочен. Защото, както е добре известно, първоначалните впечатления са най-ярки и предизвикват широка гама от реакции – от учудване през възмущение, до гняв или, защо не, до възхищение. А и лайфстайлът е постоянно меняща се величина – съгласно повелите на култа към най-новото.

Последното уточнение е, че всяка прилика с действителни лица и събития е напълно случайна и не бива да се мисли като преднамерена.