/Италианка от Берлин в София/

Говоря няколко езика – езиците на страните, в които съм живяла. Последните 5 месеца прокарах в България, но за съжаление, през това време не научих добре български.
Опитах, започнах… и въпреки лошия ми български и естествените комуникативни проблеми, се почувствах така добре дошла в България, и при това така бързо, както не съм се чувствала никъде… „Kaksi kazva” стана любимото ми изречение: исках да науча и разбера много и непрекъснато питах как се казват определени неща. За мен вече нямаше немски, английски, испански, италиански… „Wie sagt man?” стана просто „kaksi kazva”, все едно в какъв контекст или на какъв език говорех.

Трябваше всъщност да говоря за града София, да напиша нещо за неговите места, за местата в него, които са ми важни и са оставили в мен положителни впечатления. Но местата не са съществени за мен, виж, хората и преживяванията, които са свързани с местата, са съществени.
Първият път, когато дойдох в София, беше през март 2009. Не беше студено, но леко валеше. Пристигнах на летището, терминал 2, това беше първото място от София, което видях. Нямаше много хора. Взех си пътната чанта и се качих на един автобус. Купих си билет и дълго търсих машинката, за да го перфорирам – не бях виждала такава. Намерих я и перфорирах билета си!
Седях до прозореца, бузата ми се притискаше до стъклото и гледах навън. Улицата се разгъваше бързо пред очите ми, беше права, напомняше ми за Неапол, на тангента и просто за път от летището до центъра: много къщи: надясно, наляво, отзад, отпред, по-нататък.
Първа спирка: хотел Плиска. Слязох и зачаках. Наоколо имаше хора, много хора, различни – млади, стари, деца. Престана да вали и слънцето се показа. Всички бързаха, качваха се и слизаха от автобуси и тролеи, които непрекъснато спираха и тръгваха, без да спират, още и още. Трафикът, многото коли насам и натам, всичките много близо една до друга, пълният хаос ми направиха силно впечатление.
Стоях там и чаках. После дойде Алекс да ме вземе.

Заедно слязохме по стълбите и минахме през подлеза. Не обичам подлези, но бързо научих, че в София има много и че преди всичко има няколко, които се намират на такива места в града, покрай които по-късно ще минавам всеки ден: Орлов мост и този до Софийския университет.
Минавахме покрай улици, дворове, фабрики, монтьорски и шлосерски работилници.
Тротоарите бяха винаги потрошени, дупки и локви – а от другата страна на улицата имаше дървета, може би гора, някакъв парк. Контрастът между град и природа, които бяха толкова близо едно до друго, ми направи силно впечатление и скоро трябваше да науча, че природата е важен елемент, който остава отпечатък върху българската култура и навици.
Продължихме още малко и накрая стигнахме.

Втората ми спирка беше жилището на Алекс, в Дианабад. Там прекарах първите си нощи в София. Жилището се намираше в блок от 50-те години, беше на петия етаж с дълъг балкон и прекрасен изглед. Беше почти в подножието на Витоша. От едната страна беше отново голям булевард – хаос, смог, движение. От другата страна – планини. Опитвам се да стисна очи, за да си стесня хоризонта – отстранявам коли, боклук, къщи, хора и изрязвам в главата си една съвършена картина: само планините.
Отиваме до будката и си купувам автобусен билет: Edin Billiet molja! За дълго време това беше единственото ми изречение на български.

Et voilá, отново сме на път. Посока центъра, следваща спирка: Popa.
Изходен пункт за откривателско пътешествие из София и място за срещи за много нови, стари или повторни срещи, които в следващите седмици, месеци ще започват или свършват там.
Вървим по-нататък, пием по кафе на Graf Igniazia, и след това минаваме през центъра до Евро-българския културен център на ул. „Стамболийски”.
Там ще ходим на кино. Гледаме един български филм, на български, на мен ми е за първи път. Би трябвало да има английски субтитри, но нещо не се е получило и затова няма. Не разбирам много, всъщност почти нищо, но се наслаждавам на образите, на звученето на думите, на музиката и извличам общата есенция на филма.
На следващия ден срещнах един добър приятел, който идва от Австралия, но живее вече няколко месеца в София, и който успя да ми предаде своето любопитство и страст по отношение на този град. С него за първи път отидох на Genski Bazar. Плодове, зеленчуци, цветове, много пора, много различни лица и истории. На този пазар ще идвам още много пъти, да пазарувам и преди всичко, предстои ми да си купя там малък червен велосипед, след като ще се пазаря няколко дни за цената. Там ще отида и когато с двама приятели ще пазаруваме за пътуването си до Истанбул.
След покупките отиваме до изворите. Тук тече топла минерална вода и всеки ден тук идват стотици хора, които си пълнят шишетата и пият от вкусната вода. Там, в центъра, при чешмите, докато всички пълнят големи и малки бутилки, Ким импровизира готварски пърформанс, какъвто често е правил в Берлин – но този път си е истинска импровизация. Така една пластмасова бутилка се превръща в готварска тенджера със съдържание от прясно нарязан зеленчук и три пакетчета китайска разтворима супа – малко вода от чешмите и… чакаме. Чакаме поне 10 минути. Всички ни гледат изненадани, без коментар. Температурата на водата не е всъщност оптимално нужната, и фидето остава леко „al Dente”, но експериментът е успешен, смеем се и си хапваме до насита.

Yanko Sakuzov 40, 7 етаж, вкъщи.

От едната страна се вижда половината град: Борисовата градина, катедралата „Александър Невски”, Университета. От другата страна – само улицата и парка. Паркът е малък, интимен, през първите месеци се превръща в мой офис. Тук има гратис интернет и преди всичко има слънце, много хора, много деца, няколко театъра – „София” и „Сфумато”, с които с Хана ще гледаме доста представления.
Седнала на пейка, с протегнати крака, поставям компютъра на някоя от големите каменни статуи, които са пръснати из парка, понякога успявам да си намеря място, което наистина би могло да бъде офис с бюро в него. Наслаждавам се на слънцето, топлината, на желанието за лято, което сякаш не иска да си отиде.
После идва есента, зимата, паркът остава там, не се движи, но напълно си сменя цвета, докато накрая не се съблича и не губи всичките си листа. Става бял, скрива се, покрит под пласт от сняг. Същото се случва с Borisova Gradina: тя е изцяло бяла и аз прекарвам чудесни часове, разхождайки се из заспалия зимен сън пейзаж. Малко хора, шум почти няма, чуват се само стъпките, краката, които бавно потъват, тихото падане на снега, чува се и лекото прививане на дърветата, подчинили се на тежестта на снега.
Една приятелка в Берлин ми каза, че трябвало непременно да отида в София в Института за съвременно изкуство, и аз разбира се, отидох. Там откриваха изложба, аз си записах адреса, погледнах на картата и тръгнах да го търся. Ако не знаех, че това място съществува, може би никога нямаше да го намеря: Институтът се намира в една малка пресечка, Chataldja Straße /тук Елиза Калоси бърка, на ул. „Чаталджа” живее главния куратор, самият институт се намира на ул. „Екзарх Йосиф”/ на партера на една жилищна сграда. Беше супер! Много се радвах, че съм открила сама това скрито място.

Rakowski Straße 57.

Там се намира малък антикварен магазин. Собственик е един приятел – ако се бях запознала с него по-рано, щях при всички положения да науча повече български! Там срещнах много хора, прекарах много вечери с много Rakia – в едно малко топло и задимено помещение, пълно с лица и останки от едно друго време.
На улица „Венелин” 1, на ъгъла с „Шишман”, има малък био-магазин, който се казва „Слънце и уста”, и продава пресни продукти, направо от производителя, както и български дизайнерски неща. Там си купувах пресен хляб и прекарах прекрасни, спокойни следобеди, на топъл чай, сладкиши и сладки разговори.
На бул. „Васил Левски” ходех на плуване. Там, на ъгъла с ул. „Генерал Гурко” се намира малък стар закрит басейн. Там имах приятелка, която се научила да плува преди 20 години – и то добре се научила, защото после се състезавала за България по водна топка, по този начин посетила и Италия, където се бяхме срещнали. Обичах да ходя там на плуване, харесваше ми атмосферата – изглеждаше, че многото хора там са дошли да почувстват историята на този стар басейн. Там и научих, че на българска „да” е „не”, а „н” е „да”: жената на касата беше леко изнервена от това, че не разбирах какво ми отговаря, защото тя казваше „не”, но си движеше главата като при „да”, и аз си питах пак и пак, докато тя не взе една бележка и не написа ясно „Не!”. Беше ми неудобно, но най-накрая разбрах и така бях подготвена за в бъдеще.

Dovisdgene, каза тя после.
Do skoro, казах аз.