Всяко правило, всяка норма, всяка общност се конституира, като произвежда някакъв остатък, нещо в повече, нещо, което не се вписва и изглежда излишно. Излишното бива отхвърляно или наказвано, защото не може да бъде овладяно. И тъй като живеем в една смесена и нехомогенна вселена, винаги рискуваме да се окажем в сферата на излишното и да се питаме за собственото си място и задача. Излишни ли сме за обществото, ако не се чувстваме щастливи, ако сме болни, ако децата ни имат увреждания, които ни принуждават непрекъснато да се грижим за тях? Излишни ли сме в условията на глобален капитализъм, ако развиваме тежки психологически отклонения, вместо обикновени неврози, които да стабилизират афектите ни и да ни правят лесни за управление? Излишни ли сме спрямо голямата история на човечеството, ако сме се родили в маргинална територия като Източна Европа? Излишно ли е изкуството, което правим, ако то е периферно спрямо най-мащабните и актуални течения? И един въпрос, който ще става все по-актуален в следващите години и десетилетия – излишни ли са старите форми на живот сред все по-усъвършенстващите се машини, сред новите биотехнологии, сред пролифериращите хибриди между органично и технологично?
След провеждането на конференция на тема „Контекст и контекстуализации“ в Арилци през 2016 г. (част от докладите от която бяха публикувани в бр. 14 на списание „Пирон“), през 2017 г. отново в Априлци се проведе конференция, тематизираща всичко, което убягва от контекста, излиза отвъд пределите му, не се вписва в него. Резултатите от тази конференция, чието проблемно поле беше обобщено наречено „Излишното“, са представени в настоящия брой.
„Излишното“ се оказа много особена тема. От една страна, докладите върху нея бяха разнородни, необичайни, занимаваха се с множество различни сфери и обекти. От друга страна, ентусиазмът и добрата подготовка на участниците допринесоха за плодотворни и наистина интердисциплинарни академични обсъждания. От многообразието на дискутираните области по някакъв начин се оформи обща тъкан, в която се открояваха нишки, свързващи различните доклади не само помежду им, но и с толкова важната тема за контекста, върху която се бяха фокусирали изследователските усилия предходната година.
Различните области, разглеждани в настоящия брой, могат условно да се групират в три рубрики, съответстващи на три основни значения на понятието „излишно“: 1) излишното като остатък, ненужност, непринадлежност; 2) излишното като болестно, анормално; и 3) излишното като свръхизобилие. В първия случай става дума за феномени и индивиди, които са периферни, отдалечени от ключовите събития – те са извън голямата история и тя отказва да се занимава с тях. На въпроса, дали те имат важно значение въпреки това, трудно може да се даде окончателен отговор. Във втората рубрика става дума за състояния и форми на живот, които се отклоняват от установената норма, поради което пречат на участието в обичайното функциониране на социума и поддържането на икономическото и социално-политическо статукво. Същевременно тези състояния могат неочаквано да доведат до необикновени способности и прояви на изключителното. Третият вариант – излишното като свръхизобилие – се отнася до прекомерното, неподлежащото на удържане, излизащото от конкретните рамки или дори от всякакви рамки. Тук често се тематизират възвишени категории като случайност, хаос, безкрайност; но и категории на творчеството като поезия, изкуство, създаването на нови технологии и съчетаването им с плътта.
Връзката между темата за контекста и темата за излишното е направена в статията на Васил Видински „Постфактум за контекста и излишното“. Разгледан е начинът, по който контекстът се опитва да изключи от себе си излишното (разбрано най-общо, т.е. тук са обхванати и трите му значения, споменати по-горе) и същевременно неизбежно създава свое собствено излишно. Основни изводи, направени от В. Видински, са следните: излишното е винаги контекстуално; наличието на дистекстуални отношения може да се обясни с непрестанните флуктуации по границата на контекстите или вътре в самите тях. Потенциалното огромно значение на излишното е разкрито от допълнителния извод, че от неговото умножаване в даден контекст могат да възникнат критични и хаотични системи, при които „дори малка флуктуация би могла да причини всякакви по размер събития: по този начин системата в контекста може да бъде разрушена или дори контекстът да се преобразува като цяло“. Текстът на В. Видински работи на пределно абстрактно равнище, при което се откроява фактът, че темата за контекста не касае само теорията на познанието, а засяга и преобразуването на различни сложни конфигурации, включително онтологически.
Най-голям брой са статиите, разглеждащи феномени, които са излишни в първия смисъл – като остатък, маргиналност, непотребност. Людмил Георгиев проследява темата за „излишните хора“ в руската драматургия от ХІХ век, както и социално-политическите условия, които съпътстват нейното развитие. Красимир Терзиев представя резултатите от изследователския проект „Периферна светлина въздух и слънце“, осъществен съвместно с Даниел Кьотер и посветен на периферните пространства в градовете Берлин и София. Текстът на Стилиян Йотов „Два свята, единият е излишен“ търси корените на приказката, озаглавена „Който не работи, не трябва да яде“ – в кой момент от историята на българския фолклор фигурата на непотребната мързелива дъщеря бива асоциирана с наказанието чрез глад; и дали тук няма конкретна авторова намеса, продиктувана от историческите условия? В „Клошарят – тяло и предметност“ Стоян Асенов разглежда друга фигура на отритнат безделник – тази на клошаря, който няма място в обществото, нито някакъв конкретен принос към него, но е способен да произвежда от хаоса на изхвърлените отпадъци нови вещи, които да му служат. Людмила Георгиева представя японското движение в изкуството, наречено Гутай, което стои встрани от важните събития в историята на изкуството, но може да бъде любопитен обект на изследователски интерес самó по себе си. Георги Каприев въвежда един по-съвременен проблем в „Излишното и мъртвото като предмет на (историята на) философията“. Става дума за тенденцията да бъде поставяно под въпрос значението на историята на философията за днешната философска дейност – казус, който на пръв поглед засяга една твърде ограничена ситуация, но всъщност препраща към по-широкия въпрос за отношението към исторически ориентираните и хуманитарните дисциплини в условията на все по-бърз научен прогрес и маргинализиране на по-старите академични проблематики. Дали историята на сегашните постижения в дадена дисциплина се състои само от „мъртви“ теми и дебати, или миналото все още носи съдържания, важни и за настоящето?
Още по-актуалнен е въпросът, поставен от Наталия Христова („Има ли бъдещето все още нужда от нас и от нашите деца?“) – тук вече става дума не за настоящето, а за бъдещето на западната култура и общество. Навлизащите биотехнологии и подчиняването им на дръзки трансхуманистични проекти има последствия за образованието, които заслужават критическо внимание, най-малкото поради непредвидимостта на своите резултати. Понякога тези проекти биват артикулирани по начин, който по-съсредоточеният анализ може да разкрие като противоречив и прекалено еклектичен, за да дава яснота какви ще бъдат последствията от предлаганите промени.
По-обнадеждаващ поглед към излишното като остатък дава Боряна Кацарска в текста си „Рутхер Копланд: почти приятното усещане да си излишен“. Б. Кацарска прави подробно изследване на творби на нидерландския поет Рутхер Копланд, което несъмнено е информирано от собствения й опит като поет, преводач на поезия и теоретик. В едно от стихотворенията на Копланд се споменава „почти приятното усещане да си излишен“ – израз, който отключва разсъждения за особения естетически опит, до който дава достъп статусът на Аза като излишен. Добрата поезия според такъв анализ е „работата едновременно със и против езика“, която изличава перспективата на Аза „в мистериозното оттегляне, което прави място за света“. Другата своеобразна апология на излишното в броя е предложена от Ангел Игов, който не само прави проникновен и остроумен анализ на една от новелите на английската писателка А. С. Байът, но и разглежда много от конотациите на думата „излишно“ през нейната етимология, показвайки по този начин връзката между първото и третото значение, които очертахме: излишното като ненужно, но и като бляскаво свръхизобилие. Текстът на Ангел Игов също така може да служи като мост между настоящата тема и предишния брой на списание Пирон, тематизиращ наратологията.
Вторият смисъл на „излишно“ – като болестно, анормално, но и понякога изключително – се открива в „Излишната меланхолия“ на Богдана Паскалева. Текстът се занимава с античното понятие за меланхолия, което под влияние на автори като Фройд и Агамбен продължава до днес да бъде актуално в хуманитаристиката. Статията прави сбит преглед на историята на това понятие, фокусирайки се най-вече върху глава 1 от тридесета книга на „Проблеми“ от Псевдо-Аристотел, на която Б. Паскалева предлага за първи път превод на български език, включен в настоящия брой. Меланхоликът е разгледан от Псевдо-Аристотел като излишен поради своето нездраво телесно и психологическо състояние, но и като често отличаващ се в някаква област – дадени са примери с философи, политически дейци, поети и дори митологични герои.
Анормалното е тема и на „Неврозата като интериоризация, неврозата като остатък“, където Симеон Кюркчиев разглежда състоянието на невроза през двойната призма на излишното като болестно и като остатъчно. Неврозата е определена като остатък, произвеждан от капиталистическия социален ред, който същевременно помага на този ред да овладява афектите на субекта, които не се вписват в капиталистическите производствени логики и застрашават политическото и икономическо статукво. Когато субектът не успява да се стабилизира като невротик, вече му се поставят по-тежки психиатрични диагнози, също служещи за овладяване на ексцесивните му енергии. Не по-малко наболяла е темата, представена от Галина Гончарова: на основата на биографични интервюта и фокус групи с майки на хора с увреждания се разглеждат медицинските, политически и културни рамкирания на увреждането като товар, както и субективният и социален опит на (де)стигматизацията.
Третият вид излишно – свръхизобилието – е неподатливият на точно фиксиране обект на изследване в последните четири статии в броя. Доротея Табакова отново насочва вниманието към сферата на поезията, като през метафората на Набоков за „излишната сричка“ тематизира елементите, които нарушават установената форма и алгоритъма на дадена творба – те могат да се смятат както за естетически неприемливи, така и за източник на енергия и вдъхновение. Катерина Кокинова изследва различните видове хаос и безредие, появяващи се в романа на Витолд Гомбрович Космос, където излишното като случайно, преливащо, неконтролируемо, пролиферира и води до хаотични последствия. Филип Стоилов отново препраща към проблеми от настоящето и бъдещето в „Излишната плът – технологичната утопия като фантазия на органичното“. Плътта и технологията са разгледани от него като прекомерни по отношение една на друга, с което е обяснено изобилието от утопични визии за сблъсъка и сливането им в западното изкуство от края на Средновековието до днес. Анализирани са редица примери от изобразителните, аудиовизуалните и интерактивните изкуства за фантазни съчетавания между органика и технология, при които плътта запълва изначалната си липса чрез срещата и хибридизацията със своето радикално друго.
Накрая, Георги Герджиков изследва по-широката тема за отношението между излишното и хибридното, отново през призмата на свръхизобилието. В „Проблемът за хибридността, разгледан през един каноничен наратив“ се твърди, че от началото на модерната епоха западната култура търси начини да се справя с безкрайната сложност на материалния свят, организмите, културите, текстовете и образите. Предложен е един такъв начин – разглеждането на тези хибридни сложности през нови интерпретации на канонични наративи, например на историята за излекуването на обладания от много бесове в Новия завет. Също така се настоява, че за да се стабилизира наново безкрайно сложната съвременна култура е нужно увеличаване на хибридизациите: четене на все повече текстови жанрове; съчетаване на все повече видове изследвания; вглеждане във все повече форми на живот и на предметност; търсене на нови естетически перспективи към човешката телесност.
С огромна благодарност към всички, които направиха настоящия брой възможен, предлагаме на читателя това изобилие от текстове, родени от една географски маргинализирана академична общност, които в изследваните проблематики надхвърлят пределите на обичайното и нормалното. Да се надяваме, че резултатите от тези интензивни изследователски занимания ще произведат неочаквани ефекти, които да могат да обогатят и трансформират съвременния контекст, който ги е произвел.
Георги Герджиков
ЕКИП НА БРОЙ 16:
Главен редактор: Александър Кьосев
Водещ броя: Георги Герджиков
Отговорен редактор: Моника Вакарелова
Преводачи: Богдана Паскалева
Коректор: Василка Шишкова
Дизайн на корицата: Виктор Мухтаров
Техническа поддръжка на сайта: Павел Колев
За корица на броя е използвано произведение на венецуелския художник, живеещ в Лондон, Хавиер Родригез (Javier Rodriguez). Творбата носи заглавие „Меланхолия“ (Malinconia) и е част от цикъла с колажи „Емблеми“ (Еmblems). Работите на Родригез включват употреба на различни медии и техники, сред които принт, инсталация, видео, рисунка. В колажите си той често използва класически картини, както е и в случая с Malinconia, за чиято основа е взета известната картина на фламандския художник Ян ван Ейк „Портрет на мъж с тюрбан“.
Изображението е използвано със съгласието на автора.
http://javierrodriguez.co.uk
http://waterside-contemporary.com/artists/javier-rodriguez/index.php
Електронно списание за изкуства и култура „Пирон” е издание на Културния център на СУ „Св. Климент Охридски” / ISSN 2367-7031
