Резюме, ключови думи и биография:

В настоящия текст архитектурният артефакт се приема за вид образно-асоциативна нотация – дефиниране и екстернализация на идеи, при която се транслират идеалните ментални образи в материални и обратно, в хода на процеса на комуникация. Този своеобразен процес на маркиране,  кристализирал  mind mapping чрез стабилизиращи архитектурни образни идеограми, определя архитектурата като изкуство за изписване на пространството във времето чрез образи.

В ерата на дигиталността обаче  се установи нов начин на усвояване на знанието; тържествува съвсем нов вид образно „писане” и „изтриване” на текст без оставяне на следи и самото понятие за триизмерността на пространството се подложи на преосмисляне, като комплексно, неограничено, флуидно, променящо се в реално време, пространство без граници и конкретни географски параметри. И тежката, бавно подвижна архитектура постепенно и неизбежно се придвижва в посока на преднамерена дематериализация, в мащабни инверсии; сякаш посоката е стилистиката на собствения ù антипод – антигравитационна, постоянно променяща се, течна среда. 

На какво се основава тогава нашата форма на комуникация и разбиране на света, ако статичната фиксирана референтна точка, която архитектурата традиционно осигурява,  потъва в нестабилността на динамично дигитално пространство, в което дори инстинктът на териториалността е непознат.  Ако природата на образно маркиране са променя така драстично, каква е връзката с идеята за същностите, които се комуникират, отбелязват.

Вероятният отговор се търси в превръщането на архитектурният материален обект  в  интегрална част от преживяването на пространствата, в тектоника на поведението, в  многообразието на монументална хипермедия, която смесва реални и въображаеми образи в калейдоскопа на своеобразно обитаемо кино.

Ключови думи: архитектура, образ, комуникация, интерфейс, реално, въображаемо.

Мария Диамандиева, гл. асистент в Институт за Изследване на Изкуствата, БАН. Архитект, доктор по архитектурна история и теория, гл. асистент в Института за изследване на изкуствата, БАН. Хоноруван преподавател в УАСГ, НБУ и НХА с  лекционен курс „Съвременна архитектура”, „Архитектурна критика”, „Медии и архитектура”, „Архитектура – общ курс”. Специализации в Institute of Environmental Studies, Хернинг, Дания, и  университета „St. Joseph”, Филаделфия, САЩ в областта на енергийната ефективност и проектиране на търговски сгради. Автора на научни публикации и на монографията „Архитектурата като комуникация”, 2014г., Издание на Университетско издателство „Св. Климент Охридски”. Научни интереси: архитектурна история и теория, архитектурата като култура и комуникация, медии и архитектура, съвременни процеси на трансформации на изкуството в контекста на дигиталността.

 СЪВРЕМЕННИЯТ АРХИТЕКТУРЕН ОБРАЗ ИЛИ ИНТЕРФЕЙСИ НА ОБИТАЕМОТО КИНО