Този брой на списание „Пирон“ е събрал статии, основани върху доклади от конференцията „Новите утопии“, проведена в гр. София и гр. Априлци от 6 до 9 декември 2018 г. Те опитват да мислят утопиите откъм онзи разрив между ‘преди’ и ‘сега’, който определя съвременността ни. Тук ще опитам да очертая общите места на това съвместно мислене.
Немислимото
Ако се съди по статиите в броя, новите (анти)утопии вече не могат да бъдат мислени като жанр, социален проект или идеология. Ако опитаме да ги представим като жанр, той би преливал отвъд границите си. Ето няколко примера. Анализът на сложните отношения между утопия, антиутопия, алтернативна история и постапокалиптични разкази в статията на Ангел Игов[i] показва, че дори на пръв поглед класически исторически романи като „Подземната железница“ на Колсън Уайтхед са заразени от утопични и антиутопични импулси, от фрагментарността, характерна за постапокалиптичното, от стремежа да бъдат съпоставени възможни светове, формирал алтернативната история. Според Райко Байчев[ii] „Есента на патриарха“ на Габриел Гарсия Маркес, макар да принадлежи към друг жанр и към друга литературна традиция, всъщност може да бъде мислен в категориите на антиутопията, доколкото поставя въпросите за бъдещето, истината, самотата на индивида, корена на тоталната или тоталитарната власт. Нещо повече, според Байчев романът на Маркес поставя въпрос, който би следвало да бъде централен за антиутопиите, но който те обикновено пропускат – въпросът за самотата на властта. Савина Петкова[iii] анализира начина, по който утопичното придобива плътност и плът в киното, но нейните наблюдения над конкретен филм, „Живот нависоко“ на Клер Дени, преливат в изследване на начина, по който сетивността в киното е непреодолимо разколебана между утопичното изпълняване на желания и дистопията. Впрочем, новите утопии не само сливат жанрове или преливат отвъд жанровете си. Анализът на утопичното измерение на порнографията в статията на Филип Стоилов[iv] например показва, че тя удвоява литературни и филмови жанрове и на свой ред се разроява в жанрове, формирани от утопичния импулс към свръхизлагане, снемащо границата между представяне и реалност.
От публикуваните статии става видимо, че новите утопии не могат да бъдат мислени и като проект, защото дори когато се фокусират върху конкретни проекти, те се оказват нередуцируемо амбивалентни. Георги Илиев[v] анализира две философски утопии, на Антонио Негри и Майкъл Хард и на Джорджо Агамбен, които на пръв поглед изглеждат неосъществими проекти за промяна в мисленето, преливаща в промяна на света. Тези философски утопии обаче са вкоренени в самото понятие за публичност, без което не бихме могли да мислим Просвещението и следователно, ако ги мислим като неосъществими проекти, това би означавало да признаем утопичността на самото Просвещение. От друга страна, за разлика от модерните утопии, проектите на Негри, Хард и Агамбен надстрояват над своите утопични интуиции метанивото на един критически коментар, който неуморно проблематизира, разколебава, иронизира. Впрочем, ако утопията е идеологически проект за нещо непостижимо, не следва ли да мислим като утопия също и любовта, както ни призовава да се запитаме статията на Георги Герджиков[vi]? Не се ли оказват дори политиките на равенство между половете само сложни криви в неевклидовото пространство, организирано около координатните оси на утопичното и реалното, както твърди статията на Мартина Недялкова[vii]? Всъщност, как да мислим границите между утопия и действителност, ако утопичното е координатна ос, пресичаща реалността? Статията на Камелия Спасова[viii] показва, че утопично измерение имат дори хетеротопии като библиотеката. Наистина, в какво друго пространството освен утопичното биха могли да се сблъскат полюсни хетеротопии като Александрия и Пергам, аналогията и аномалията?
Накрая, новите утопии не могат да бъдат сведени и до идеология, защото дори когато в тях могат да бъдат разпознати идеологически елементи, те са изкривени така, че функционират по непознати начини. Огнян Касабов[ix] твърди, че кризата се е превърнала във възлов дискурсивен механизъм на късния капитализъм, преобърнал утопичните обещания за свобода и безкраен растеж в предусещане на една дистопична катастрофа, която заплашва да унищожи всяко обитаемо място. Но можем ли да мислим дистопията на една глобална катастрофа като идеология? Меги Попова[x] анализира понятието за утопия на Карл Манхайм, основано върху контраст с идеологията, за да покаже, че животът на понятието идеология се е развил така, че в сърцевината му се е разтворила пролуката на една нова утопия – утопията за изход от идеологията. Как можем да мислим този утопичен изход, без който самото понятие идеология би изгубило критическата си сила? Не следва ли да противопоставим утопията за изход от идеологията по-скоро на утопиите на Манхайм, отколкото на самата идеология? После, Манхайм не е предвиждал възможността критическата енергия на тази утопия да бъде канализирана така, че да захранва една могъща идеология. Но ние вече не можем да игнорираме тази възможност, нещо повече, не можем да я третираме като само възможност. Тогава какъв смисъл има да разграничаваме жанра на утопиите от идеологиите и социалните проекти? И, същевременно, след като понятието за утопия се е основавало върху разграничаването им, как да мислим новите утопии?
Всъщност, текстовете в броя описват предимно случаи на сложно вплитане на утопичното в идеологии, проекти, жанрове, които на пръв поглед са твърде отдалечени от него. Как да бъде мислена например игра като „Да надделееш на Марс“[xi]? От една страна, тя е оформена като индивидуален проект за добре устроен свят, в който могат да бъдат разпознати понятия и аксиоми на неолибералния капитализъм, втвърдени до идеология. Но от друга страна, както показват Еньо Стоянов и Миглена Николчина, такива игри имат творческата сила да видоизменят и развиват своите жанрове, която сме свикнали да свързваме с литературата. Дали лесните и евтини решения, или безкрайното богатство от избори, с които ни съблазнява алтернативната медицина, анализирани от Симеон Кюркчиев,[xii] могат да бъдат мислени като проект или идеология, след като биват рекламирани и продавани като стоки на един пазар, който ни съблазнява преди всичко с богатство от възможности, алтернативи, избори? Литературата върху отглеждането на деца като донори на кръв, описана от Наталия Христова,[xiii] изглежда особен жанр, формирал свои конвенции и, както ми се струва, дори своя дискурсивна вселена. И заедно с това, тя принадлежи към онзи тип квазификционални жанрове, описващи едно идеално, но практически труднодостъпно бъдеще, които сме свикнали да наричаме проекти. А не е ли такъв проект преди всичко идеология, утвърждаваща господството на едно себично малцинство на телесно ниво?
И все пак, новите утопии не могат да бъдат мислени като жанр, проект или идеология, преди всичко защото са персонализирани, защото са смалени до мащаба на индивиди или дори до мащаба на дивиди, каквито ставаме, щом се впуснем да избираме, водени от стремежа към едно по-добро и следователно, друго себе си. Това показва особено добре статията на Силвия Петрова[xiv] върху технологиите на добавена реалност в модата и козметичната индустрия, приканващи ни да се преобразим без труд в едно потенциално красиво себе си. Според Силвия Петрова тези технологии са утопични, защото са превърнали красотата в хоризонт на безкрайно усъвършенстване. Но ако опитаме да разпознаем в красотата, с която ни съблазняват, фигурата на определена идеология или проект, ако опитаме да определим красотата като жанр, бихме пропуснали тъкмо това, което я прави неустоима – функцията й на празен, отворен хоризонт, който позволява всекиму да разбира и избира себе си.
Недомисленото
Щом новите утопии вече не могат да бъдат мислени откъм съдържанието си, щом те вече не могат да бъдат определени чрез прокарване на граници, както показват статиите в броя, можем да опитаме да изследваме прагматиката им, т.е. начините, по които значението им е модулирано от ситуацията или модулира значението на ситуацията.
Тъй като това изисква внимателен, микроскопски анализ на случаи, надхвърлящ задачите на едно въведение, предлагам да приемем, че за целите на очертаването на общите места на статиите в броя, прагматиката на новите утопии може да бъде разгледана, втвърдена като в кристал, във фразата ‘светът ще може да е друг’. Такава фраза не твърди как стоят нещата и поради това стойността ѝ не може да бъде преценена чрез съпоставяне с действителността. Но тя не е лишена от стойност, както празните обещания или неискрените твърдения. Стойността на фраза като ‘светът ще може да е друг’ зависи от друг свят, който не е нито действителен, нито възможен.
Възможните светове не са просто въображаеми светове. Те са вплетени в тъканта на действителното като пролуки или бримки.[xv] Тъкмо поради това те са свързани със света ни от нишките на видоизменения, чиито разклоняващи се пътеки тръгват от едно действително състояние на нещата, също както ако опитаме да си представим свят, в който Аристотел не е философ, или свят, в който фашизмът е победил. Но какви пътеки биха могли да ни отведат до световете, през които преминава главната героиня в романа „Подземната железница“ на Колсън Уайтхед, анализиран от Ангел Игов, до утопичните тела, изследвани от Силвия Петрова, Симеон Кюркчиев или Николай Генов, до яркия чуждопланетен океан на „Субнавтика“, който открих благодарение на разговора между Миглена Николчина и Еньо Стоянов? Такива светове се характеризират с особена негативност. Те изглеждат отделени от света ни от непреодолимата дистанция на едно бъдеще, което още не настъпва. Поради това те са по-откъснати от актуалното дори от един актуално невъзможен свят, в който котките са демони.[xvi]
Същевременно фразата ‘светът ще може да е друг’ не може да бъде редуцирана до контрафактическо твърдение за невъзможно условие, например от рода на ‘ако светът можеше да е друг’.[xvii] Защото за разлика от контрафактическите изказвания, фразата ‘светът ще може да е друг’ има нормативна сила. В нея може да бъде доловено тихото ‘трябва’ на фрази като ‘друг свят трябва да е възможен’ или ‘светът трябва да може да е друг’. Една контрафактическа фраза от рода на ‘ако светът можеше да е друг’, дори да изразява жал или копнеж, дори да е задействала силите на неистинното,[xviii] които сме свикнали да свързваме с фикционалното, все пак ни приканва да прекрачим отвъд действителното към други светове. Докато тихото ‘трябва’ на ‘светът ще може да е друг’, вместо да се отклонява от актуалното състояние на нещата, както контрафактическите фрази, е огънато обратно, прицелено е в самата сърцевина на актуалното, в света, който споделяме тук и сега. Поради това то упражнява нормативна сила върху действителното състояние на нещата – нормативната сила на едно искане на невъзможното, на невъзможно искане.
Силите на невъзможното
Откъде черпи силата си тихото ‘трябва’ на новите утопии, чието съдържание е невъзможният свят на едно ненастъпващо бъдеще?
Статиите в броя предлагат три типа отговори. На първо място, силата на една утопия може да са дължи на желанието, инвестирано в безкрайното виртуално модулиране на себе си, превръщащо собственото тяло от съдба в поле на избори,[xix] но също и на митологията на едно невъзможно, диво желание, свободно от всяка социално обусловена форма на удовлетворяване, експлоатирана от порнографската индустрия.[xx] Ала новите утопии могат да бъдат захранвани и от стари желания, например да се освободим от тревожността, да се изплъзнем от могъщия захват на миналото, спиращо ни да станем, каквито искаме да бъдем,[xxi] или дори да победим смъртта.[xxii] Впрочем, не израстват ли всички тези желания тъкмо от корена на страстния стремеж да се прекрачи отвъд тесните граници на актуалното, който може да бъде наблюдаван в чист вид във видеоигрите, дискутирани от Николай Генов,[xxiii] Миглена Николчина и Еньо Стоянов?
На второ място, сривовете. Утопичното им измерение е анализирано в статиите на Огнян Касабов и Симеон Кюркчиев. То може да бъде разпознато например в начините, по които икономическата, социалната и екологичната разруха, която оставя след себе си рисковият капитализъм, бива четена като диагностичен знак за все още нестаналото – за един глобален срив, превъзмогващ капитализма, снемайки го в един край на света. Както показва Огнян Касабов,[xxiv] нормативната сила на този дистопичен срив може да бъде разпозната далеч отвъд пределите на фикционалното – в икономиката, социалните науки, навсякъде, където се долавя сподавеният или младежки избухващ гняв на ‘не трябва’, ‘не можем да позволим’, ‘длъжни сме да не допуснем’. Симеон Кюркчиев,[xxv] от своя страна, разглежда сривовете в индивидуален мащаб, за да покаже как синкопираният им ритъм, неизменно съпровождащ опитите ни да станем по-добро себе си, може да бъдат превърнат в източник на принадена наслада чрез вписването му в утопичния хоризонт на едно безкрайно оптимизиране.
Но вероятно най-могъщият източник, от който новите утопии черпят нормативната си сила, са технологиите. Техният утопичен заряд е изследван в контекста на фармацевтичната и козметичната индустрия от Силвия Петрова,[xxvi] в контекста на биополитическото усилване на телата – от Наталия Христова.[xxvii] Но той е особено отчетливо видим във видеоигрите. Анализирайки романите „Нов свят“ на Джейсън Сийгъл и Кирстен Милър и „Играч първи, приготви се“ на Ърнест Клайн, Николай Генов[xxviii] показва, че фикционалното представяне на виртуалната реалност е формирано от един консервативен импулс да се надмогне историческото развитие, непрекъснато изменящо материалното. Но в такъв случай виртуалната реалност обещава не просто бъдеще, тя обещава чистото минало на една носталгия, примамваща въображението ни в утопичното пространство отвъд технологиите. Разговорът между Миглена Николчина и Еньо Стоянов,[xxix] от друга страна, открива утопичен импулс в режима на вписване на тялото на играча в света на играта. Макар видеоигрите рядко да предлагат идеи за социални или политически промени, макар нерядко да правят социалните и политическите промени немислими или дори просто скучни, те представят бляскави нови машини, тела, трансформирани чрез технологични протези, магически енергии, придавайки на технологиите смисъла на обещание за сили, надхвърлящи човешкото или естественото, обещание за индивидуални, въплътени сили в светове, в които всяко кликване отзвучава като могъщество или смърт. Ние сме безсилни да променим света, чиято гибел предусещаме. Но ето, че за сметка на това технологиите ни обещават да можем да променяме и създаваме светове. Видеоигрите ни дават възможност да видим ясно утопичността на това обещание във време, в което подчиняването на науката на нуждите на късния капитализъм все повече заплашва да я превърне в храм на вярата в технологичното спасение.
Критически перспективи
Статиите в броя не просто възпроизвеждат нормативните сили, захранващи новите утопии. Те критикуват амбивалентността им, разколебаността им между еуфорията и меланхолията, между архаичното и още нестаналото, неизбежното им преминаване в дистопии. Авторите показват, че щом бъдат персонализирани, смалени до индивидуални животи или вградени като технологични протези в индивидуални тела, новите утопии губят силата си на социална критика, че те могат да се превърнат дори в консервативна сила, опаковаща във въображаеми технологии носталгията по едно митологично минало. Анализите на фармацевтичната, козметичната, порнографската индустрия, алтернативната медицина, психологическите експертизи, биополитическото въображение, видеоигрите, виртуалната реалност описват как новите утопии могат да бъдат превръщани в стоки, така че да се извлича принадена стойност не само от работната ни сила, но и от силите, които влагаме в своите желания.
Пресечната точка на тези критически перспективи е възлов проблем, експлицитно формулиран в студията на Александър Кьосев върху Борхес и Блох.[xxx] Тук ще сведа нейния детайлен и многопластов аргумент до абстрактна теза: Ние сме изтъкани от сънища. Както показва образцовият пример на Блох, модерните утопии са преработвали сънищата ни, те са извличали от сънищата ни реално възможното, изхвърляйки като шлака това, което е изглеждало илюзия, блян, игра, вписвали са сънищата ни в линията на историческото развитие, застопорявали са ги върху онтологическата основа на все още нестаналото. Всъщност на това се дължи кризата, в която днес се намират утопиите. Тя не е крах или катастрофа, тя е по-скоро кризата на една изтощена земя, опустяла, след като вече не обещава богатства.
Но тъкмо тук се крие проблемът, чийто отговор Александър Кьосев търси в друга образцова фигура, тази на Борхес. Отново ще го сведа до абстрактна теза: Утопиите са преработвали сънищата, за да гарантират стойността им на възможни истини. Ако искаме да надживеем кризата на утопиите, трябва да открием нови начини да отстояваме истинността на сънищата си. Защото без тях, без тихото настояване, че трябва да може да е друго, че трябва да може дори невъзможното, от което черпят силата си новите утопии, нашето тук и сега би се оказало само празна черупка на един угаснал живот. Ние бихме се оказали погълнати от една субективна нищета, чието бреме се състои не просто в нямането на нищо, но в това да няма нищо, което да се желае. Наистина, новите утопии са самотни, невъзможни искания. Но тъкмо искането на невъзможното прави света място, в което може да се живее.
В заключение бих искал да благодаря на Моника Вакарелова и екипа на Културния център на СУ „Св. Климент Охридски“, без чийто труд и усет този брой би бил само утопия.
Тодор Христов
СЪДЪРЖАНИЕ:
КРАЯТ НА УТОПИЯТА?
-
- Херберт Маркузе – „Краят на утопията“ – лекция и дискусия
- Ернст Блох – из „Принципът на надеждата“, т. I, Втора част (Основоположения): „Антиципиращото съзнание”, гл. 15
- Фредерик Джеймисън – „Бъдещето като разрив“
- Рут Левитас – „В защита на утопията: (граници на) утопичната функция в къснокапиталистическото общество“
- Александър Кьосев – „Принципът на надеждата срещу принципа на въображението: бележки върху Блох и Борхес“
УТОПИЯ, ИДЕОЛОГИЯ, ЛИТЕРАТУРА
-
- Огнян Касабов – „Краят на капитализма, новата дистопия“
- Меги Попова – „Отношението между идеология и утопия: утопията за изход от идеологията и нейното бъдеще (Карл Маркс, Карл Манхайм, Пол Рикьор)“
- Георги Илиев – „Съдбата на мисленето в два съвременни леви проекта: Джорджо Агамбен и Майкъл Харт и Антонио Негри“
- Мартина Недялкова – „Равноправието между половете в социалистически Китай – между утопия и реалност“
- Георги Герджиков – „Микро-, мезо- и макроутопии“
- Камелия Спасова – „Аналогия и аномалия: генеалогия на библиотеката в Александрия и Пергам“
- Райко Байчев – „Есента на патриарха“ и антиутопиите“
- Ангел Игов – „Фрагменти от възможни щати в „Подземната железница“ на Колсън Уайтхед“
- Интервю на Тодор Христов с Бен Карвър – „Алтернативни истории и историческо знание“
УТОПИЯ И ТЕХНОЛОГИЯ
- Силвия Петрова – „Усилени тела: съвършената красота и технологията на добавената реалност“
- Симеон Кюркчиев – „Съвременната здравна утопия – парадоксалната невъзможност на здравото тяло днес“
- Наталия Христова – „Изчезващите деца: биополитика на постсмъртното човечество“
- Савина Петкова – „Хаптична визуалност: утопия на сексуалността в „Живот нависоко“ (2018)“
- Филип Стоилов – „PORNUTOPIA: между симулацията и фасцинацията“
- Николай Генов – „Виртуалната утопия“
- Разговор между Еньо Стоянов и Миглена Николчина – „(Анти)утопично въображение и трансхуманизация във видеоигрите“
ЕКИП НА БРОЯ:
Главен редактор: Александър Кьосев
Водещ броя: Тодор Христов
Отговорен редактор: Моника Вакарелова
Преводачи: Мария Иванчева, Мария Калчева, Огнян Касабов, Мария Мартинова, Филип Стоилов, Тодор Христов
Коректор: Василка Шишкова
Изображение на корицата: Елена Назърова
Дизайн на корицата: Виктор Мухтаров
За корица на броя е използвана илюстрацията Eva’s deep на художничката Елена Назърова (elenka nana). Родена в София и понастоящем базирана в Париж като резидент в Les laboratoires de la creation, Назърова работи предимно в сферата на графиката, илюстрацията и плаката. Следете я на: https://www.instagram.com/elenka.nana/
Електронно списание за изкуства и култура „Пирон” е издание на Културния център на СУ „Св. Климент Охридски” / ISSN 2367-7031
[i] Ангел Игов, „Фрагменти от възможни щати в „Подземната железница“ на Колсън Уайтхед“ Пирон 2019/ 18
[ii] Райко Байчев, „Есента на патриарха“ и антиутопиите“ Пирон 2019/ 18
[iii] Савина Петкова, „Хаптична визуалност: утопия на сексуалността в „Живот нависоко“/High Life (2018)“ Пирон 2019/ 18
[iv] Филип Стоилов, „PORNUTOPIA: между симулацията и фасцинацията“ Пирон 2019/ 18
[v] Георги Илиев, „Съдбата на мисленето в два съвременни леви проекта: Джорджо Агамбен и Майкъл Харт и Антонио Негри“ Пирон 2019/ 18
[vi] Георги Герджиков, „Микро-, мезо- и макроутопии“ Пирон 2019/ 18
[vii] Мартина Недялкова, „Равноправието между половете в социалистически Китай – между утопия и реалност“ Пирон 2019/ 18
[viii] Камелия Спасова, „Аналогия и аномалия: генеалогия на библиотеката в Александрия и Пергам“ Пирон 2019/ 18
[ix] Огнян Касабов, „Краят на капитализма, новата дистопия“ Пирон 2019/ 18
[x] Меги Попова, „Отношението между идеология и утопия: утопията за изход от идеологията и нейното бъдеще (Карл Маркс, Карл Манхайм, Пол Рикьор)“ Пирон 2019/ 18
[xi] Миглена Николчина и Еньо Стоянов, „(Анти)утопично въображение и трансхуманизация във видеоигрите“ Пирон 2019/ 18
[xii] Симеон Кюркчиев, „Съвременната здравна утопия – парадоксалната невъзможност на здравото тяло днес“ Пирон 2019/ 18
[xiii] Наталия Христова, „Изчезващите деца: биополитика на постсмъртното човечество“ Пирон 2019/ 18
[xiv] Силвия Петрова, „Усилени тела: съвършената красота и технологията на добавената реалност“ Пирон 2019/ 18
[xv] Nelson Goodman, Fact, Fiction and Forecast. Cambridge, Mass.: Harvard UP, 1979, с. 51-3, 57
[xvi] Saul Kripke, Naming and Necessity. Cambridge, Mass.: Harvard UP, 1972, с. 126
[xvii] Имам предвид понятието за контрафактическо твърдение на Нелсън Гудман. Виж Goodman, Fact, Fiction and Forecast …, с. 3-6
[xviii] Gilles Deleuze, Cinema 2: The Time-Image, trans. Hugh Tomlinson and Robert Galela, London: Athlone Press, 1989, с. 130
[xix] Силвия Петрова, „Усилени тела…“
[xx] Филип Стоилов, „PORNUTOPIA…“
[xxi] Симеон Кюркчиев, „Съвременната здравна утопия…“
[xxii] Наталия Христова,, „Изчезващите деца…“
[xxiii] Николай Генов, „Виртуалната утопия“ Пирон 2019 18
[xxiv] Огнян Касабов, „Краят на капитализма…“
[xxv] Симеон Кюркчиев, „Съвременната здравна утопия…“
[xxvi] Силвия Петрова, „Усилени тела…“
[xxvii] Наталия Христова, „Изчезващите деца…“
[xxviii] иколай Генов, „Виртуалната утопия“
[xxix] Миглена Николчина и Еньо Стоянов, „(Анти)утопично въображение и трансхуманизация…“ Пирон 2019 18
[xxx] Кьосев, Александър, „Принципът на надеждата срещу принципът на въображението. Бележки върху Блох и Борхес“, Пирон 2019/ 18
Библиография:
Байчев, Райко, „Есента на патриарха“ и антиутопиите“ Пирон 2019/ 18
Генов, Николай, „Виртуалната утопия“ Пирон 2019/ 18
Герджиков, Георги, „Микро-, мезо- и макроутопии“ Пирон 2019/ 18
Игов, Ангел, „Фрагменти от възможни щати в „Подземната железница“ на Колсън Уайтхед“ Пирон 2019/ 18
Илиев, Георги, „Съдбата на мисленето в два съвременни леви проекта: Джорджо Агамбен и Майкъл Харт и Антонио Негри“ Пирон 2019/ 18
Касабов, Огнян, „Краят на капитализма, новата дистопия“ Пирон 2019/ 18
Кьосев, Александър, „Принципът на надеждата срещу принципът на въображението. Бележки върху Блох и Борхес“, Пирон 2019/ 18
Кюркчиев, Симеон, „Съвременната здравна утопия – парадоксалната невъзможност на здравото тяло днес“ Пирон 2019/ 18
Недялкова, Мартина, „Равноправието между половете в социалистически Китай – между утопия и реалност“ Пирон 2019/ 18
Николчина, Миглена и Еньо Стоянов, „(Анти)утопично въображение и трансхуманизация във видеоигрите“ Пирон 2019/ 18
Петкова, Савина, „Хаптична визуалност: утопия на сексуалността в „Живот нависоко“/High Life (2018)“ Пирон 2019/ 18
Петрова, Силвия, „Усилени тела: съвършената красота и технологията на добавената реалност“ Пирон 2019/ 18
Попова, Меги, „Отношението между идеология и утопия: утопията за изход от идеологията и нейното бъдеще (Карл Маркс, Карл Манхайм, Пол Рикьор)“ Пирон 2019/ 18
Спасова, Камелия, „Аналогия и аномалия: генеалогия на библиотеката в Александрия и Пергам“ Пирон 2019/ 18
Стоилов, Филип, „PORNUTOPIA: между симулацията и фасцинацията“ Пирон 2019/ 18
Христова, Наталия, „Изчезващите деца: биополитика на постсмъртното човечество“ Пирон 2019/ 18
Deleuze, Gilles. Cinema 2: The Time-Image, trans. Hugh Tomlinson and Robert Galela, London: Athlone Press, 1989
Goodman, Nelson. Fact, Fiction and Forecast. Cambridge, Mass.: Harvard UP, 1979
Kripke, Saul. Naming and Necessity. Cambridge, Mass.: Harvard UP, 1972, p. 126.