Софийското метро отдавна не е градската атракция, която беше преди години. Сега много ясно си спомням първия път, когато се качих в подземния влак… тогава той се движеше между станциите „Сливница” и „Константин Величков”. Eдин уютен следобед през зимната ваканция решихме да се повозим на метрото, тогава още никой не го ползваше, за да се придвижва в града, а само като увеселително софийско влакче, чакано и обещавано още от 70-те… Сменихме два трамвая, за да стигнем до метростанцията, а там беше празно, стерилно, нямаше хора, никой не ползваше новата железница, а тя съвсем сериозно хвърчеше от станция до станция през 5 минути, като че ли някой ще бърза да я хване, а тя не водеше никъде…

            А после там водих и приятели, които не бяха оттук, да се повозят на софийската забележителност… Качвахме се от „Константин Величков”, стигахме до „Сливница” и после обратно, без да си подаваме носовете извън тунела, снимахме се пред влакчето, позирахме както на стълбите на „Александър Невски” и пред клетката на тигъра в Зоопарка… Няколко години по-късно, тунелът се плъзна към центъра, метрото спря да бъде атракция и се превърна в градски транспорт. Тогава всяка сутрин влизах от единия му край и излизах на другия, мушках се от „Сердика”, поемах по посока на вятъра – или поне това беше посоката на разветите поли на статуята, която наричаха Света София, и после излизах на полето на Сливница, тогава там нямаше стъклени сгради и халета на огромни магазини, а само малки къщички и улици без канализация… но това е друга история…

              Години по-късно разбрах от къде съм минавала всеки ден. Тунелът на метрото е точно под „Новия булевард”, както всички го наричаха. Всъщност, това е бул. „Тодор Александров”, а преди това там е минавала улица „Найчо Цанов”, а още по-рано и улица „Ниш”. Разправят, че това била една от малкото прави улици, която заварила София при Освобождението, наред с махалите и сокаците… но сега това не е важно…

            Сега „Тодор Александров” разцепва на две части някогашния квартал Ючбунар или това е днешната част на София, станала напоследък известна като Западното направление. Тя започва точно там, където внезапно свършва социалистическият център на София. Строгият реализъм на софийското Ларго изведнъж е прерязан от улица „Мария Луиза” и на Запад градът става друг… Неосъщественият план на социализма предвиждал Ларгото да се затваря от Дома на съветите – огромна сграда, чиято „фасада трябвало да изобилства с прости и разбираеми за трудещите се форми, от които да лъха спокойствие, монументалност и целеустременост”. Това отразявало вярно идеята, легнала в основата на проекта – да се намери ярък израз на увереността и целеустремеността, с които нашият народ смело трябвало да върви по пътя на изграждането на социализма. Обаче на Запад от бул. „Мария Луиза” грандиозните планове на партията не успели да достигнат. Там останал, скрит зад булеварда, Ючбунар, кварталът, създаден веднага след Освобождението, на мястото на мочурливите бостани. Тогава, без план, за по една нощ се строяли къщи, малки, ниски, сковани от клечки, както пише Вазов. Там се заселвали хора с най-ниски доходи – евреи, изгонени от центъра на София, след като е започната неговата реконструкция, бежанци от откъснатите по Берлинския договор части на страната, разорени селяни, дребни занаятчии, зидари, шивачи, обущари, келнери, певачки в локали и шантани, подгонени от безработицата. В Ючбунар с протоколирано решение бил преместен и софийският публичен дом, за да не загрозява центъра, разбира се. Така в карето между бул. „Христо Ботев” и Владайската река, до Тричковия мост се оформил кварталът, класически за софийската беднота. Там градският живот се завихрял от долу, от най-низките, най-естествените човешки потребности, толкова спонтанно и толкова естествено и всекидневно, извън всякакви регулационни и урбанистични планове, отвъд всякакви хигиенни норми. Из калните улици се носили миризмите на кебапчийниците и виковете на амбулантните търговци, които се менели според часовете на деня: първо минавали тези, които продават симид, салеп, боза и халва на буци, после идвали продавачите на газ и спирт за горене. Редом до тежкия дъх на миазмите се стелели сладникавите миризми на одеколони и захаросаните петлета, топлата пара над оранжевата печена тиква, мирисът на хлъзгавата черна кал и дрънкаща леблебия… Те се забивали в паметта на ноздрите ти само докато минаваш покрай Ючбунар.

             Днес Ючбунар продължава да бъде „отвратително интересен”, както пише Чавдар Мутафов още през 40-те. Тук миналото на ючбунарската едноетажна къща, класифицирана през социализма като „къща – паянтова”, е просто неотделимо от мърлявите рижави котки – те днес все още се припичат по покривите, все още високи точно толкова, че да се гледате с котките в очите. „Новият булевард” е разцепил къщите на две и е оставил само гледките на калканите, които са обърнали гръб на бързата градска магистрала. Там, по двете страни на булеварда, са курдисани космическите кораби на стъклените бизнес сгради, отделени една от друга с оградените, буренясали поляни, които с нетърпение чакат върху тях да кацнат новите „градски чудовища”. А зад тях, в малките пресечки, все още може да се видят къщи, запазени като истински архитектурен паметник на следосвобожденска София, оцелели след бомбардировките на Втората световна война – малки постройки навътре в имота между яркочервени лалета и подредени телефончета в саксии. В лабиринта на улиците може да се види какво ли не – там, малко пò на север от олющената къща на Христо Смирненски, по улица „Овче поле”, направо на тротоара, е паркирана желязна тенис маса… Известната със своето вино кръчма „Сивият кон” чака своите редовни клиенти – но с отдавна ръждясал катинар на вратата… Бръшлянът, увит в скелета на изоставена къща, прикрива следите на разрухата… Шевната машина зад прозореца на родната къща на Георги Димитров отдавна е потънала в прах… а в същия двор, точно там, на улица „Опълченска” номер шейсет и шест, скромната къща на Петър Дънов пази спомена за десетките хора, идвали да слушат беседите на Учителя.Софийското метро отдавна не е градска забележителност, нито Народният театър, нито катедралният храм „Александър Невски” или бетонната зоологическа градина. Сега водя приятели, които не са от тук, в Ючбунар, за да се снимат пред паметниците на класическите къщи на Следосвобожденска София, пропити с миризмата на бедността и парата на печена тиква, пропукани от бръчките на времето – ужасно очарователни и отвратително интересни.

Използвана литература:
Вазов, И, „Наводнението”
Георгиев, А. 1985. Метежният квартал. Старият Ючбунар. София: „Профиздат”
Георгиев, Г. 1983. София и софиянци. София: Индекс 39
Мутафов, Ч. 1941. Ючбунар. Litclub
Неделчева, В., Петров, Ст. 1954. София нашата прекрасна столица. Географски очерк. София: Държавно издателство „Народна просвета”