По това време площад „Москва” е централното място за срещи на будапещенската младеж. В пространство, в което няма “навън”, и с бъдеще, което е до голяма степен предначертано, той е началото и краят на всяка нощ на героите и пресечната точка на всички истории във филма. Тьорьок, в чието кино съдбите на хората, израснали в турболенцията на прехода продължават да са централен интерес, оставя големите политически, обществени и морални драми на 1989 г. извън сюжета и разказва за безгрижното съществуване на група абитуриенти, за които личната 1989-та година щастливо се преплита с историческата. За Петя (Габор Каральош) и приятелите му разпадането на комунистическата диктатура е някак засенчено от по-належащи неща като матури, купони и ученически любови. В „Площад Москва” можем да разберем как се отбелязва петък вечер в Унгария в края на 80-те: „адресите” се събират в старателно предварително проучване от някой приятел с повече познанства; след това групата започва своята триумфална обиколка, за изненада или не на собствениците на терените, докато милицията не нахлуе да разтури кулминацията на нощта. В ход са нестандартните разплащателни средства на социализма, например бутилка алкохол за возене с такси; представено е и безспорно доказателство, че “пия и пуша в рейса” е девиз на унгарските подрастващи от 80-те, а не някакъв белег на упадъка на българската деветдесетарска младеж. В „Площад Москва” випуск ’89 се забавлява като всеки друг, без да осмисля силите, които скоро ще променят заобикалящия го свят завинаги.

Красиво заснет, с множество близки планове на героите, ритмично редуващи се с портрети на Будапеща и нейните “свърталища”, и на места откровени препратки към естетиката на Новата вълна, централно за филма е това усещане за специфично време и място. Освен алюзия към свободата на 60-те години, това е и препратка към дисидентството на чешкото, полското и унгарско кино от втората половина на XX век, за което естетиката на Новата вълна и псевдодокументалният стил са бунт срещу нормите на социалистическия реализъм. Камерата следи действието някак неангажирано. Въпросите по история след 1945 г. отпадат от конспекта за матурите, изпитните теми по литература изтичат предварително, но системата е твърде заета с пренареждането на собствените си пластове, за да се занимава със това. Хаосът позволява на находчивите младежи да натрупат пари от фалшифицирането на международни влакови билети с помощта на изключително рядкото и ценно устройство – цветен ксерокс. Полъхът на промяната ги довежда до едно незабравимо лято, в което, в класически ню уейв стил, Петя отива чак до Париж, за да види ученическата си любов, включила се в първата вълна на емиграцията.

В „естествената” топла светлина на кадъра, която ми напомня следобедите в пастелножълтия хол на собствената ми баба, попада и целият познат инвентар на социализма: от „Жигули”-то, което Петя получава за завършването си, през добре познатия автобус “Икарус” до прословутите сандвичи с твърде много зеле от площад „Москва” – омразни, обични, единствени. Анекдотите и епизодичните герои във филма също са симпатични прояви на едни социални взаимоотношения, които си припомняме с по-скоро сладка насмешка: „комсомолската” реч на училищната директорка по повод завършването, първия сблъсък с явлението “хипермаркет”, “неразделния клас”, шуробаджанащината в намирането на темите по литература, обединяващата фигура на учителя, който подкрепя учениците си срещу системата, която толерира посредствеността. Чудя се обаче дали логиката зад тези соцобрази – специфичното общностно чувство, изградено в сянката на враг номер едно – режима, и сроднота му апатия към държавността, която минава като мотив през филма, са разбираеми за зрители от несоциалистически контекст. „Площад Москва” има „култов” статут сред унгарската публика. И наистина, може би срещите пред часовниковата кула, нощното къпане в басейна на хотел „Гелерт” в навечерието на Първи май или посрещането на утрото на един от многото мостове над Дунава върху крадени от басейна столове имат особено значение за онези, които са живели в Будапеща през осемдесетте. Тази атмосфера на време и място, която цели да създаде филмът, обаче отчасти губи очарованието си в превода, дори когато се показва в друга бивша социалистическа държава. Подобно на руския „Изчезващата империя” (2008) на режисьора Карен Шахназаров, подобен разказ за израстването по време на късния социализъм, прожекиран на тазгодишния „София филм фест”, достоверната сценография присъства убедително като фон на сюжета, без допълнително да го осмисля.

„Площад Москва” е разказ в ретроспектива. Във финалната сцена главният герой обобщава, че макар и „зелевите” сандвичи и онова лято да остават завинаги специални за него, все пак би предпочел да яде в „Макдоналдс”. Но освен финалните коментари, които остават извън действието, във филма никъде не са съпоставени или осмислени „тогава” и „сега”. А в историята на Петя ще намерим по-късно превърналата се в класическа умираща майка/ баба („Сбогом, Ленин!”, 2003; „Изчезващата империя”, 2008) като символ на края на една епоха, една част от нас, от която трябва да вземем най-доброто. Въпреки цялата си обстоятелственост обаче „Площад Москва” не използва предметния свят или ежедневното, за да изрази травмата и разцеплението на 1989 г., въпреки че това би бил уместен похват да се изобрази един свят, който препраща към самия себе си. Филмът е по-скоро съпреживяване на един момент от историята, който е особено важен за хората от определено време и възрастова група. Класическият му статус е по-близък до този на младежки филми като “Американски графити” на Джордж Лукас или „Светкавици!” на Радивое Андрич. Това е красив и много носталгичен филм за поколение, за което съвсем естествено социализмът притежава топлата жълта аура на ORWO снимка. Но той е ценен и за всички онези от нас, които събират свидетелства в опит да възстановят приемствеността с едно внезапно изчезнало минало.