Във филма се очертава противопоставяне между Балканите и Запада. Образът на Запада се разкрива в лицето на известния журналист Марко Матанич, който е хърватин по произход, но смята себе си за лондончанин, живеещ в сърцето на града – Сохо. От една страна, това е показано в кадрите от луксозния хай-тек апартамент на Марко, в който Маргарита се опитва да промени студената атмосфера, внасяйки аквариум с рибки. От друга страна, опозицията балканско-западно е експлицирана в отношенията между персонажите – ако балканците (героите на Юлиан Вергов, Стефан Щерев, Асен Блатечки и Део) са открити, реагират емоционално и директно, казват това, което мислят, то Марко действа прикрито – заснемайки препирните на сърфистите, той създава един манипулативен репортаж.

Темата за балканската идентичност е централна за филма. Разговорите за принадлежността на териториите, владетелите, дори песните запълват времето на приятелите, докато чакат да излезе вятър, благоприятен за каране на сърф. Тези спорове обаче не стигат до сериозни конфликти и са заредени с много хумор. Това, което свързва героите, е не миналото на войни и раздори, а едно настояще на приятелство, запалено от страстта по уиндсърфа. По този начин режисьорът Зорница София заявява опит за бягство от стереотипното представяне на Балканите в киното като място, което е белязано от кървави драми и братоубийствени борби. Темата за войните в бивша Югославия присъства единствено като част от биографията на Марко, който е работил като военен кореспондент там. Филмът излъчва посланието, че трябва да преодолеем предразсъдъците си относно балканските ни съседи, чиито корени са в травматичното минало, но не се задълбочава в проблема за това как се конструира и как би могла да бъде преосмислена балканската ни идентичност. Въпреки че донякъде успява в желанието си за създаването на един оригинален прочит на балканското, на отделни места Зорница София попада в капана на клишетата – например сърбинът (Стефан Щерев) излива безкраен поток от псувни и това се превръща в негова отличителна характеристика.

Персонажите на сърфистите са схематични, те не изявяват определена индивидуалност, а по-скоро се сливат в един обобщен образ на компанията, която има свои ритуали и език. Независимо от факта, че в „Прогноза” преобладават мъжките образи, централната роля е тази на Маргарита. През целия филм тя сякаш е жертва на лош късмет – забравят я на мост по пътя към острова, а после изчезва в морето. Чувствата й към Марко не са особено ясни – дали става дума за любов от пръв поглед или пък остава с него, просто защото няма къде да живее. Развръзката на филма трае по-дълго от необходимото и хепиендът звучи недостоверно – героинята е изхвърлена от морето и приятелите й я откриват на брега след няколко денонощия издирване просто заспала.
Безспорно качество на филма са добрата операторска работа и красивите морски кадри – чудесната визия е дело на оператора Крум Родригес. Без да изграждат сложни психологически образи актьорите постигат една естествена игра и зрителят се чувства сякаш е част от тяхната компания. „Прогноза” говори за любов, приятелство, приключение и политика по един лек, неангажиращ начин без да потъва в дълбоки философски обобщения. Самият екип изтъква като особено ценно качество на филма факта, че в него липсват злободневните сюжети и соц-привкус, характерни за българското кино. Това е вярно, но едва ли е достатъчно, за да заличи сценарните недомислици и клишета.