Първо пояснение
От 1990-те и в България (както преди това, едновременно с това или след това на много еста по света) възниква т.нар. съвременно изкуство (за обърканата сложност на това ново явление у нас виж текста на Владия Михайлова в настоящия брой). За онези,които все още не са наясно „що е съвременно изкуство”, ще дадем, по стария пример на Лиотар, дефиниция „за деца”. Не задруго, а за да предотвратим поне най-грубото невежество, злоупотреби и подмени на понятието.

Съвременното изкуство е особена, пост-авангардна художествена дейност,специален естетически режим „след смъртта на (традиционните) изкуства”.За него вече не са чевидни предишните императивни цели, зададени още отромантическата епоха – вдъхновеното „себеизразяване” на таланта, който сформа, композиция и стил реодолява материята и природата, и се издига до„видимото тяло на смисъла” – а в него най-накрая „блясва” битийна истина. Съвременните творци (самото име „творец” вече не изглежда много адекватно) не търсят затворените съзерцателни светове на художествената илюзия, нито възвисяване до символни откровения. Те не търсят виртуозност в занаята, духовна аскеза и трансценденция, а искат да участват – да живеят,действат и променят една налична и вече естетизирана социална среда (впрочем тъкмо масовата ѝ, комерсиална и стереотипна естетизираност е болният проблем). Амбицията им е да провокират нейните норми, да прекрачват границите ѝ, да преобръщат понятията и перспективите, да поставят под въпрос разделителните линии между „изкуство” и „неизкуство”, „високо” и „ниско”„приложно” и „неприложно”, „политическо” и „неполитическо”, траене и ефимерност, ценност и скандал. В подобна ситуация по необходимост се разколебават важни принципи на традиционното изобразително изкуство – например култът към красивото, стремежът към отражение-подражание, фигуративността, пластичността и колоритът. Неактуални стават и традиционните techne (τέχνη), разбирани и като умения, и като жанрове: графиката, живописта,скулптурата (макар че те понякога се използват за специални цели). Те са заменени със ситуативни техники на намеса, цитиране и преобразуване – с инсталации, хепънинги, ърформанси, монтажи, колажи и асамблажи, с ready made обекти и концептуални задачи за окото, с цитати на клишета и иронично употребени икони на популярната култура, със странни разпадащи се творби,„мобили”, „мултипли” и опаковки, и въобще – с всевъзможни интервенции в консумативно-рекламно-стереотипно артикулираната материална среда.

Целят се пробиви в тази среда – скандализират се традиционните ѝ културни репертоари и визуалната им власт, инсценират се преобръщания на топографските йерархии на градското пространство, превеждат се на езика на образите неочаквани политически каузи или се извършват/чупят табута чрез рискови манипулации върху собственото тяло. Не на последно място съвременните художници се отнасят сериозно към вече създаденото от самите тях – и цитират, перифразират, играят, провокират и променят собствената си традиция. За всички тези цели се използва какво ли не: от екрани, неон, кръв,software, прахоляк, машини, парчета плат до камъни от пустинята, медийни клишета, пластични операции, социалистически емблеми, капиталистически
реклами…

Цялостният разрив между традиционно и съвременно изкуство не засяга само процеса на творчество, нито само неговите принципи и носители, а всички елементи на художествения живот – публиката, пазара, художествените конвенции и институции. Съвременното изкуство разбива класическото съзерцателно-почитащо-тълкуващо, пасивно отношение към „творбите” – от „зрителя” се очаква да бъде рефлексивен, силно асоциативен и (интер)активен участник в естетическото събитие-изпитание. При подобна въвлеченост, си туативност и контекстуалност вече не изглеждат естествени нито „произведенията”, нито рамките, които ги отграничават от околния „нехудожествен” свят,съмнителен е култът към „гениите”, както и почитта към традициите и „шедьоврите”, претендиращи, че са непреходни „съвременници на всички епохи”.

При кризата на целия репертоар на традиционните schone Kenste, няма как да бъде удържана и романтическата идея за национално изкуство, въплътило в гении, родени от недрата на народа, неговото тъмно, вековно вдъхновение,пресичащо като червената нишка на неумираща „родна традиция” историята…

А след като тази представа е в криза, то в криза е най-важната ценност, осигурявала от повече от два века легитимност на музеи, национални галерии и изкуствоведски учебници. Днес истинското съвременно изкуство се реализира покрай традиционното (което не е изчезнало, но напълно е загубило функцията си на преден фронт на модерния дух и програма за естетическо възпитание на човека) в глобални сцени и мрежи, от подвижни и космополитни „артисти”, местещи се от изложба на изложба, прелитащи над биеналета, аукциони, акции и фестивали.

Съответно и опазването на подобно различно изкуство е поверено на една(исторически) нова, различна институция – музея за съвременно изкуство. С него се трансформира и самото понятие за музей: музеите за съвременно изкуство са многофункционални и живи културни организации, свързани в глобална комуникация. Независимо от това, че се намират в границите на една или друга национална държава, те са неразривно обвързани с международни кураторски и колекционерски мрежи, в тясна връзка са както с космополитните пазари за изкуство, така и с мултикултурните, глобални съвременни галерии и фестивали. Техните колекции (те все още съдържат реални артефакти,които далеч не съвпадат с тези на традиционните национални и колониални музеи за изкуство) са конкурирани от над-териториални, всеобщо достъпни виртуални хранилища, електронни библиотеки от образи, архиви и документации, бази данни и пр.

Второ пояснение

Тъкмо тя – и това е болката на съвременните художници и куратори! – е под непосредствената опасност да изчезне, защото в България няма място, организация или учреждение, което да се занимава

систематично с опазването на такъв тип художествени акции, нито има ясно обществено съзнание, че е необходимо това да се прави: опазващите културни институции са все още владени от старата представа за национално (вековно, възвишено романтико-реалистично и късно-модернистко) изкуство със социалистически и пост-социалистически привкус. Поради това безхаберие и

.

В подобна ситуация задачата наистина изглежда очевидна – трябва колкото е възможно по-бързо да бъде създаден подобен музей (акцията МУСИЗ на Иван Мудов преди няколко години инсценира напрегнатото професионално и публично очакване, което наистина съществува за него). А понеже у нас липсват солидни частни колекционери, очакването е това да бъде направено от българската държава, която единствено има необходимите институционални и финансови възможности за подобно скъпо и мащабно начинание.

Съществуват и допълнителните аргументи, също отдавна известни:
• Навсякъде по света (в „цивилизованите държави”) има подобни институти – музеи за съвременно изкуство. Следователно откриването на подобен музей е цивилизационен дълг на българската държава.
• Една група художници вече са завоювали име в глобалния свят и представят там съвременното изкуство в България, чрез което правят видими не само себе си, а и самата България. Следователно те заслужават призна ние, благодарност и културна грижа от българското общество и от държавните институции.
• По света към подобен тип изкуство съществува сериозен интерес -това се доказва от огромния брой посетители на най-известните изложби, фестивали и биеналета, от всекидневния поток от посетители в музеите за съвременно изкуство, от растящите цени на техните работи. Организираните досега у нас изложби на съвременно изкуство също показват, че и немалка българска публика се интересува от него и знае да го цени.

Третото пояснение

 В целия процес по публична мобилизация, необходим за създаване на подобен музей, се появи и финална българска специфика – т.е. бъркотия и опити за подмяна в последния момент. При възникналата наскоро практическа възможност за създаване на „Музей за съвременно изкуство” (чрез привлечени пари от норвежка фондация) на този клон изведнъж се оказаха голям брой „маймуни”. За уредници, куратори и директори на подобен музей изведнъж започват да претендират най-странни субекти – не споменатите, вече известни по света български художници, утвърдени като съвременни, а най-разнообразни местни величия, случайни и неслучайни величини, които имат шанс или мерак да се докопат до финансовия ресурс. За музеостроители запретендираха министри и горди наследници на чисто националното изкуство, официози от съюза на художниците, младежки групи от ентусиасти и кариеристи, петимни да катурнат предишното поколение, пазарни лайф стайл магистри на вкуса и бизнесмени в сянка, с ясна идея колко много пари могат да се направят от подобно нещо.

Така че последната очевидна практическа задача тук е да се възстанови елементарната справедливост: да се даде божието богу, кесаревото – кесарю, а музеят за съвременно изкуство – на онези, които са го заслужили практически, професионално и исторически. Т.е. на самите съвременни художници и техните публики.С това и завършват очевидните задачи – и ясно се вижда, че, както и преди години, когато започна този публичен дебат – решението им няма да е лесно.Ако те, както е вероятно, отново не бъдат решени принципно и справедливо,е съвсем възможно да се пръкне някаква сграда, която ще носи етикета„Музей за съвременно изкуство”, но в нея ще се съхраняват и излагат неща,будещи недоумение у информираните посетители. А старият проблем с липсата на място и институция за съхраняване и за професионално кураторскоизлагане на истинското съвременно изкуство в България така и ще си остане – нерешен.

* * *
Нека във финала да споменем само част от трудните проблеми. „Трудни” наричам онези от тях, които няма да изчезнат, дори ако практическите задачи бъдат разрешени щастливо – дай боже. Можем само да ги намекнем тук, защото няма място за истинското им разработване. Но те рано или късно също трябва да бъдат решени – защото са опасни подводни идейни камъни, застрашаващи цялата идея за музей за съвременно изкуство в София. Отново в жанра на хрумването и намека посочвам и възможни пътища за решаването им:

• Първият парадокс – едно не-национално, глобално изкуство иска да бъде подкрепено от една национална държава с остаряла и инерционна патриотична идеология, която смята за естествено да подкрепя единствено култура, защитаваща „националната идентичност” (тук оставяме настрана това,че държавата всъщност няма и пари за култура и идентичност, само имитира тяхната подкрепа). Възможен път за разрешаване на този проблем – акцент върху отварянето на страната към света и Европейския съюз, към активния диалог между културите, мобилността на хора, идеи и капитал (защо не на художествени идеи и образи също?), и приносът на съвременното изкуство за
включване, анализ и критика на тези процеси.

• В аргумента „такива музеи има по целия цивилизован свят” има нещо самоколонизиращо, имитационно и вторично: изглежда така, сякаш ще правим такъв музей не защото ни е нужен тъкмо на нас, на това място и в това време, за тези хора – а защото други, по-умни от нас, на друго място и време, по някакви си техни причини са направили това – а на нас ни остава да имитираме и наваксваме. Възможен изход от тази неловкост – да се постави истинският акцент не върху това, че „правим нещата като другите”, а върху диалектиката между глобално и локално. Произвежданото „тук” на съвременно изкуство (каквото и да значи „тук” – това е само по себе си проблем на съвременното изкуство) е важно далеч не само за глобалните мрежи и успешните кариери по фестивали и чужди музеи. То е “Locally interested” – има отношение и към локалния опит с всичките му болни проблеми: със своя експериментален език то е в състояние да каже съществени неща за тази среда, която е и българска, и софийска, и балканска, и пост-социалистическа,и глупаво нео-либерална, и брутално олуриминална, и заслужаваща шанс…

Развиването на този практически и политически шанс за съвременното изкуство е задача пред самото него: съвременните художници сериозно трябва да преосмислят своя социален ангажимент с локалното.

• Традиционният музей музеифицира – лишава от съвременност;обектите в него традиционно се смятат за неинтересни и неактуални, намиращи се в процес на културна смърт. Как ще бъде поместено „съвременното”изкуство там, може ли неговата ефимерно-контекстуална „съвременност” да бъде музеифицирана, не я ли унищожава това? За да се придвижим към решение на този проблем, не е нужно да се открива колелото. Няма да има никаква само-колонизация, ако се поинтересуваме и обсъдим как този проблем е бил решаван и решен другаде, и какво можем да направим локално специфично тук. Но трябва да научим – с какво съществуващите „музеи” за съвременно изкуство по света са различни от традиционните музеи, как и доколко те са намерили изход от клопката на музеифицирането, овеществяването и фетишизирането на някакви материални обекти?

• Музейното дело в целия свят се намира в период на задълбочено преосмисляне и реформа: според сериозни мислители предишните музеи (не само художествените) са в постмодерни „руини” (Дъглас Кримп). Музеите бавно се превръщат от мухлясало място на „опазване” и „почит” към останките, наречени „културно наследство” (чиято непосилна епистемологическа задача преди е била да създава кохерентна и цялостна картина на миналото), в ново, различно място. В новите музеи смисълът на историята не е даден, а се търси: нещо повече, за него се допуска, че е повече от един, че е вътрешно некохерентен и противоречив. В тази нова музейна среда, специално организирана за целта, различни групи проследяват и ползват следите на едно множествено и неясно минало. Правят го заради своите цели, болки и визии, надежди, защото търсят отговори на настоящи въпроси, защото се интересуват от историческите категории, изградили собственото им настояще. В този процес те договарят и предоговарят помежду си (в режим на конфликти, но при възможно постигане на съгласие) социалния смисъл (или смисли) на това разнолико и разнородно минало – и правят това не от „почит към прадедите”, а заради настоящето. Как би се поместил в тази реформа музеят за съвременно изкуство? Как би се отнесъл той към променената идея за „наследство”, към културните права на различни групи, общности, прослойки и техните начини на ползване и „четене” на музейните експозиции от мобили, опаковки, тела и идеи? Възможен начин за решаване на този проблем – чрез кураторско отваряне на музейните експозиции към дискусии и различни възможни интерпретации, чрез включване на нови културни гласове в спектъра на „съвременното изкуство”, чрез музейно инсцениране и провокиране на многообразните културни, религиозни и социални гледни точки. Или просто казано – чрез създаване на дискусионна среда.

* * *
В отегчилия ни вече български разговор за създаване на музей за съвременно изкуство сме все повече склонни да акцентираме само върху първата, лесна част от задачите: върху болните и належащи практически проблеми. Но ако не се замислим и върху другите, които в момента ни изглеждат абстрактни и не своевременни, в един хубав ден те ще почукат на вратата ни – при това под формата на нови, най-практически проблеми. Както това вече се случи с един директор на национална галерия, който обяви, че „не харесва млади художници, които искат да попаднат в музея”… В случая невежеството и нежела нието да се разбере различието и нуждите на съвременното изкуство се бяха предрешили под формата на уж концептуален аргумент срещу него.

Защото всичко съвременно, ако е наистина такова, е и „не-своевременно” (в смисъла на Ницше). Т.е. то се занимава с наличните дълбоки проблеми, които практическият съвременен живот винаги би предпочел да загърби. Но те не изчезват, а продължават да го определят.