Всеки град е притежава набор от „официални” места, изграждащи неговата идентичност. Идентичностните места имат ясни дефиниции и участват в панорамно паноптичната сценография и комерсиалното функциониране на урбанистичната система. Начертаният от тях град се характеризира с пределна яснота и непротиворечиви успокоени образи – митове. В него гледката триумфира над обитаването и държи на дистанция живото тяло. Според Мишел дьо Серто този град е оперативно понятие на урбанистичния и утопичния дискурс, в което пространството бива оплоскостено, схематизирано и представено чрез картата². Образцовият град притежава цялостен образ и образност. „Образност”е специфичен термин, с който урбанистът Кевин Линч означава качество на физическия обект, който дава на наблюдателя силен и жизнен образ и му помага да мисли града като цялостен сбор от образи³. Градската образност на Линч превръща града в ментална карта и съвършено четим урбанистичен текст, подходящ за туристическа употреба.

Когато обаче мисълта се насочи отвъд абстрактните схематизации на картите към града като „антропологическо място” (според термина на Мерло Понти) добре оформената съвкупност от официални и универсални определения се оказва повърхностна и неприложима. Обитаващият и практикуващ дадено градско пространство не прилага всекидневно големите исторически реминисценции. Спира да регистрира наличието на перспективните монументи. Колкото по-обичайно става градското пространство, толкова повече спада равнището на ползваните знаци. Обживяното пространство следва различна от проектираната градска сценография логика. Антропологическата гледна точка на Мишел дьо Серто представя града винаги в процес, като непрестанно изменящ се, флуидно изплъзващ се маршрут. Тук ще отправим поглед към някои от местата, които се срещат по субективните маршрути на града.

1. МЕСТА НА ФУНКЦИЯТА

„Щом стигнеш до Филиде, изпитваш удоволствие да гледаш колко различни един от друг мостове прехвърлят каналите… да видиш какво разнообразие от прозорци гледа към улицата… и колко видове настилки покриват земята. Във всяка своя точка градът крие изненада за окото… Но ако се случи да останеш във Филиде и там да прекараш остатъка от своите дни, градът скоро избледнява в очите ти, заличават се в съзнанието ти розетките, статуите върху постамента, кубетата. Подобно на всички жители на Филиде, ти следваш зигзагообразния път от една улица в друга, различаваш слънчеви и сенчести зони, тук една врата, там една стълба, пейка, на която да оставиш кошницата си, канавка, в която кракът ти ще пропадне, ако не внимаваш… Милиони очи се вдигат към прозорци, мостове и кипариси, сякаш пробягват по бяла страница… “⁴
Итало Калвино

Местата на функцията са ежедневно-прозаични. Те са конструирани в логиката на утилитарността. Демонстрират персонални начини на употреба на градското пространство и описват маршрута на ежедневните дейности. Посочват жилища, офиси, улици, заведения, магазини и стесняват перспективата до ангажирания с ежедневните практики поглед. Свързани са с рутината на типичния ден и разказват за навици на обитаването. Това са неестетически места, демонстриращи едно лишено от героичност и обикновено живеене. Не присъстват в туристическите картички, но се изправят непрекъснато пред погледа на жителите. Съществени сред тях са пътните артерии, които демонстрират начините за придвижване от едно място друго и разстоянията между тях, а също така и домът – убежище и границата на урбанистичното взаимодействие. Други предпочитани места са тези на забавлението и почивката. Местата на функцията трасират маршрутите на делничния живот, бележат индивидуалните траектории на придвижване, точките на пребиваване, демонстрират начина, по който пространството на града функционира и начините, по които той бива употребяван.

2. МЕСТА НА РЕФЕРЕНЦИЯТА / ДРУГИТЕ МЕСТА

„Когато човек пътува, забелязва, че различията се губят – всеки град започва да прилича на всички останали, че местата си разменят взаимно форма, ред и разстояние…” (( Калвино, И. (1990) Невидимите градове. София, стр. 58 ))
Итало Калвино

Във всеки град съществуват успоредни на него градове, създадени от асоциациите на мислещите го. Ако представим урбанистичното пространство като текст, то живяният град е метатекст, рефериращ към разнообразни места и темпорални пластове. Градът се мисли посредством пространства, познати от други градове. Индивидът натрупва пространствени опити, които по силата на аналогията проектира върху дадено място. Както Ивайло Дичев отбелязва⁵, самото понятие „стил” в урбанизма и архитектурата предполага, че пространството може да бъде пренасяно от една точка в друга. Елементите на градската среда често се усвояват чрез кореспондентни елементи на принадлежащи на други пространства и по този начин присвояват знаковата стойност на другите места. Градът бива населяван не само от прилики с други места, ами и от митологеми на въображаемото, фундаментални фантазми на детските приказки, които стават алтернативна и успоредна на ежедневието действителност. Пространството е екран за прожектиране на индивидуални съдържания. То се превръща в колаж от проектирани върху него лични съдържания. В него индивидът разпознава своя собствен културен опит.
Фантазмът на историческата хронология на културните традиции отключва стихията на реферирането не само в пространствен, но и в темпорален план. Разхождащият се из градското пространство поглед се заиграва с образи, носители на различен културен потенциал. В тази връзка Валтер Бенямин прави следното наблюдение:

“Die heterogenstensten Zeitelemente stehen also in der Stadt nebeneinander. Wenn man aus einem Haus des 18. Jahrhunderts in eines des 16. tritt, so stürzt man aus einen Zeitabhang hinab, gleich daneben steht eine Kirche aus der gotishen Zeit. Man …ein paar Schritte weiter ist an in einer Strasse aus der Gründerjahren…man steigt den Zeitenberg hinauf. Wer eine Stadt betrifft, fühlt sich wie in einem Traumgewebe, wo auch einem Geschehnis von heute das Vergangenste sish angliert…” Walter Benjamin [M9,4]⁶

Обитаващият хетерогенното урбанистично поле е свободен за запинг консуматор на традиции. Градът е темпорална концентрация, в която елементите са изведени извън исторически контекст и поставени редом един до друг. В него се осъществява колапс на тремпоралността за сметка на безмерно разпростиращото се опространствяване. Градското пространство е фанатасмагория – небивала смесица от места и пространства и подобно на обичания през 19-ти век оптически спектакъл на фантасмагорията, пробужда различни времена: минали, настоящи, бъдещи, припомнени, въобразени, събира различни съществуващи и несъществуващи места⁷.

 

3. МЕСТА НА СПОМЕНИТЕ

„Значи твоето пътуване е наистина пътуване из спомените!… Нима трябваше да отидеш тъй далеч само за да се отърсиш от натрупалата се носталгия? Признай какво пренасяш контрабандно: душевни състояния, изящество или елегии?” (( Калвино, И. (1990) Невидимите градове. София, стр. 42 ))
Итало Калвино

За обитаващия градското пространство то е небезразлично най-вече защото е сцена за реализиране на опита. Субективната градска среда е насечена от спомени, произхождащи от различни биографични пластове. Спомените за случки, навици, присъствия превръщат града в лабиринт на личните значимости. Индивидът кръстосва този у-своен, интимен град на отлежали емоции и неосъзнати афекти, съдържащ в себе си миналите състоявания, носталгични образи на младостта, детството и първите случвания. Динамизиран от спомените, градът приема твърде непредвидима география – без форма и логика. Равномерното разпределение, характерно за картата, е неприложимо. Преживените места доминират над празните от памет дотолкова, че често ги заличават.

Местата на спомените от своя страна са разнообразни. Понякога те съдържат спомени за случки и навици. Част от тях са осъзнати и включени в личната биография, припомнят значими минали преживявания или периоди. Тези спомени произхождат от така наречената от Марсел Пруст „волева памет”. Те са регистрирани и осъзнати, подредени в неконфликтен биографичен наратив.

По-интересни обаче са местата на спомените за присъствия и отсъствия. Това са емоционално наситени пейзажи на не напълно осъзнат минал опит. Потънали дълбоко в неосъзнатия афективен пласт на човешката психика, те са чудновати и необясними проявления на неволната памет (mémoire involuntaire), възбудени от произволни обекти. Така, както вкусът на сладкиша Madeline, потопен в липов чай, изтегля нишка към „изгубеното време”, определени елементи на градската среда внезапно отключат минали случвания и придават на пространството качеството на емоционален мнемоник. Пространството е населено с присъствия на минали случвания и те стават лостове за повторно достигане до емоция от миналото. Редом с присъствията в града обитават и отсъствия, които веднъж забелязани, населяват пространството с липси, възпоменания и елегии.

4. МЕСТА НА УДОВОЛСТВИЕТО

„Градовете са като сънищата – всичко, което е въображаемо, може да бъде сънувано, но и най-неочакваният сън е ребус, който крие едно желание или неговата противоположност – един страх. Подобно на сънищата градовете са изградени от желания и страхове, макар нишката на тяхното описание да е потайна, правилата им – абсурдни, перспективите – измамни, и всичко у тях да крие друго.”⁸
Итало Калвино

Тази категория е свързана с психо-соматичното възприятие на обкръжаващата среда. Попаднало в лабиринта на града, тялото на присъстващия в него осъществява множество взаимодействия, част от които биват възприемани като сетивни удоволствия и неудоволствия. Субектът изхожда от его-тялото си и от представите си за комфорт – физически и естетически, за да даде оценка на елементи от средата в зависимост от удовлетвореността на сетивната си синкретичност. Най-често градските места биват разграничавани в категориите: „харесва ми” и „не ми харесва”, но понякога диапазонът на удоволствието и неудоволствието е много по-широк и разкрива емоции, причините за които трябва да бъдат търсени далеч отвъд сетивния комфорт, в мъглявата зона на неосъзнатото. Местата на удоволствието обикновено се свързват с визуалните качества на обектите и за тях се говори в естетически категории Това показва, че перцепционалната нагласа към града е предимно визуална и преизпълненото око е потиснало в някаква степен остатъка от сетивната чувствителност. В по-малка степен, но все пак се регистрират и обекти, които имат отношение към другите сетива – приятната гъделичкаща на миризма на прясно окосена трева или разбитите асфалтови настилки, постилащи неравности под краката ни. Местата на удоволствието и неудоволствието се създават при телесно участие, реагиращо на пулса на градското живеене. Съществуват обаче и едни ирационални и неаргументирани места на необясними интензивни усещания, които биха могли да бъдат наречени „обекти за градска психоанализа”. В мрака на тези дълбини малцина проглеждат, а който се осмели, открива сюрреалистичен лабиринт, изграден от желания и страхове.

.
5. ФЛАНЬОРСКИ МЕСТА / МЕСТА НА ЛЮБОПИТСТВОТО О ОТКРИТИЕТО

„ ...за оня, който се окаже някоя сутрин посред този град, желанията се събуждат вкупом и го обсаждат отвсякъде. Градът ти изглежда като едно цяло, което не погубва ни едно желание и от което си част. ” (( Калвино, И. (1990) Невидимите градове. София, стр. 9 ))
Итало Калвино

Последната категория места за мислене на субективния град, която ще опишем, е наречена на емблематичния градски персонаж на Валтер Бенямин – фланьор. Неговото възприятие на града е белязано от любопитството и откритието, напрежението пред неизвестното и непреодолимото желание за обладаване на скритите в гънките на града вдъхновяващи и ужасяващи потайности. Фланьор е крайният субективен поглед на страстния откривател на градското пространство – в него, заради самото него.

Класическият фланьор още от времето на Шарл Бодлер кръстосва града без предначертана траектория на движението си. Той се оставя да бъде завладян от магнетизма на скритото зад ъгъла. На кръстовище избира посоката си, следвайки единствено интуицията и спонтанния повик на впечатленията си. Очарованието от неизвестността на онова, което тайнствено го очаква, след като кривне в поредната пряка или надникне в някое вътрешно дворче, го влудява, изпълва го с напрежение и радост. Гъделичка го чувство за заговор, витаещ в пространството на града. Еуфория и параноя – са двете крайни състояния, характерни за афективната чувствителност на фланьорското бродене.

В това състояние се събужда представата за безкрайност и фланьорът се залутва в града – лабиринт. Световете, които задъгълното пространство му предлага, са неизчерпаеми. В един момент той не може да спре своя ход, любопитството му го тегли към неоткритите изненади, дремещи в гънките на градското пространство. Фланьорът се превръща в устремен „нещотърсач”. Преднамерено избира да се изгуби, да се отклони от всекидневните, логически обосновани траектории на движение и да остави откривателския налудничав порив да определя на насочеността му. Той е винаги готов да бъде удивен, в постоянно в очакване за среща с най-интересното. Градът се превръща в магическа гора, в която всеки елемент отправя послание – явява се по необикновен начин. Това е вълшебно, хаотично, не-ежедневно, фрагментарно пространство, където нарастващата интензивност на възприятията открива пред погледа му все по-малки детайли – от най-малки, до незначителни. Открива в града неподозирани оптични позиции. Улавя образите на своя личен град, такъв, какъвто само свободния му поглед може да го разкрие. Фланьорът не търси определено откритие. Устремен е към всички възможни и неизвестни за него потайности на градската визуална среда, които биха могли да се разкрият пред него. Готов е да бъде очарован или ужасен.

Фланьорските места се необясними, учудващи, предизвикващи конвенциите обекти в градското пространство. Именно те създават чувството за приключение. Това, което прави града вълнуващ, е усещането за предстояща изненада, загадките и чудноватостите – онези елементи, чието присъствие превръща града в поле на неизчерпаемите възможности.

„Един е градът за оня, който минава, без да влезе в него; друг е за този, който е в негов плен и не може да излезе. Един е градът, в който пристигаме за първи път, друг е градът, който напускаме, за да не се завърнем повече в него. Всеки един от тях заслужава различно име. Може би вече съм говорил за Ирена под други имена, а може би винаги съм говорил само за Ирена.“⁹
Итало Калвино

Субективният град е неизчерпаем в множествеността си. Колкото имена, категории и обобщения да се опитваме да прилагаме спрямо него, той винаги се изплъзва на дефинициите, надминава ги и дори понякога ги опровергава чрез своята спонтанна жизненост. Това обаче не обезсмисля теоретичните опити в тази посока, напротив, предизвикателството на темата е голямо и ние ще продължаваме да даваме имена на този вълнуващ обект, ще се опитваме да го оплетем в думи, да оригиналничим и да прилагаме спрямо него различни теории. Но най-вече ще продължаваме да живеем в него, наблюдавайки го и дори понякога – не.

1. Калвино, И. (1990) Невидимите градове. София, стр. 52-53 [↩]
2. Серто, М. (2002) Практики на пространството, Изобретяване на всекидневието. София [↩]
3. Lynch, K. (1953) Notes on City Satisfactions. [↩]
4. Калвино, И. (1990) Невидимите градове. София, стр. 39 [↩]
5. Дичев, И. (2005) Пространства на желанието, желания за пространство. София [↩]
6. Benjamin, W. (1983), Das Passagen – Werk. Frankfurt: Suhrkamp Verlag, s.546, [M9, 4]: „В града най-разноликите елементи са озовават редом един до друг. Когато излизаш от една къща от 18-ти век и влизаш в друга от 16-ти век, пропадаш по наклона на времето, съвсем наблизо се изправя църква от готическия период, … след няколко крачки улица от „Съзидателните години” (годините от 1871 до 1900 в Германия, период на интензивно икономическо развитие – м.б.)… и сега изкачваш планината на времето. Този, който отправи мисълта си към града, се чувства като в съновна материя, в която най-новото се приравнява с най-отминалото. ˮ [↩]
7. Pile,St.(2005) Real Cities. London:Sage Publications, p.3 [↩]
8. Калвино, И. (1990) Невидимите градове. София, стр. 21 [↩]
9. Калвино, И. (1990) Невидимите градове. София, стр. 52-53 [↩]