Петък, 7 ноември – паметна дата в софийския културен живот. За поредна година месец ноември е посветен на филмовия фестивал „Киномания”. Няколко динамични седмици, изпълнени с кинопредложения от всички меридиани. Американско, руско, азиатско, европейско кино ще утолят жаждата на стотици кинолюбители, за които холивудската филмова продукция далеч не е единствената алтернатива. Събитието „Киномания” не е от мащаба на големите филмови фестивали като тези в Кан и Берлин, което обаче няма толкова голямо значение. Важното е, че този кинопразник е неизменна част от ноемврийския културен живот. Действа обединяващо, действа вълнуващо, прави ноемврийското ежедневие по-малко сиво и студено. Предложенията в кинопанорамата са филми, които могат и да не се домогнат до голям екран извън рамките на фестивала и в този случай билетите за тях са като че ли „последни”. Всичко това ги превръща в изключително притегателни за преданите кинопочитатели.

За всеки фестивал с подобен формат от особена важност е филмът-премиера. Филмът, който „повдига” завесата на кинофестивала, е и своеобразното мото на киносъбитието, той е неговата шапка, лайтмотив, квинтесенция. „Киномания” 2008 бе активизирана от филма-музика, от музиката-филм – от зрелищния проект с документални одежди на Мартин Скорсезе, вдъхновен от и „подарен” на рок легендите The Rolling Stones.

„Shine A Light” е несъмнено амбициозна задача, но за режисьор от ранга на Мартин Скорсезе рисковаността на такова начинание е част от блестящия резултат накрая.

Филмът е един от най-зашеметяващите конгломерати от музика и кино, на които някога съм била свидетел. Наред с трудността по заснемането му, трябва да се отчете и невероятното режисьорско майсторство на Скорсезе, който години наред бе пренебрегван от американската филмова академия. Филмът на Скорсезе представлява изкусно поднесена извадка от сценичния живот на британските рок музиканти, гарнирана с откъси от интервюта с групата през годините. Концертът, който групата изнася в прочутия Bacon Theatre в Ню Йорк през 2006 година, на който присъстват Бил Клинтън и семейството му (Клинтън празнува 60 годишен юбилей), се превръща в снимачната площадка на Скорсезе и екипа му. Театърът, датиращ от 1928г., който разполага с едва 2800 места, не е способен да бъде пречка за грандиозността на музиката и артистизма на Мик Джагър, Кийт Ричардс, Тони Уотс и Рони Ууд. И това се усеща от публиката в малката зала. Усеща се и в зала 1 на НДК.

През целите 122 минути на филма не ме напусна усещането, че киноекранът е сцена и няколко реда седалки ме делят от музикантите, с които са отраснали майка ми и баща ми, с които са отраснали поколение след поколение. Изключително приятна бе и гледката на хората около ми, които макар и на различна възраст, демонстрираха обич в истинския смисъл на думата и въодушевление. Аплодисментите и смехът в Зала 1 на НДК бяха факт след всяка песен на Rolling Stones. Филмът-концерт бе някак дублирано изживяване – Rolling Stones свиреха не само за нюйоркската си публика, свиреха като че ли и за зрителите и кинофеновете в Националния дворец на културата. Получи се нещо, напомнящо много на понятието, въведено от руския семиотик Юрий Лотман „текст в текста” – филм във филма, кино в киното. Границата между музика и кино (концерт и киноекран) бе на практика заличена – рафинирано пренебрегната и естетски замаскирана. На пръв поглед филмът на Скорсезе представлява заснет концерт на групата, но в момента, в който човек се разтвори в киноизживяването му, двете велики изкуства до такава степен си сътрудничат, че е трудно да се прокара каквато и да е демаркационна линия помежду им. Скорсезе на практика не използва субективния фактор като основна подправка, тоест не се осъществява „пречупване през авторовата гледна точка”. И наистина, какъв по-добър начин да говориш за Rolling Stones от това да ги оставиш да бъдат Rolling Stones, да им предоставиш свободата да обговорят сами себе си посредством музиката и сценичното си присъствие.

Филмът на Скорсезе получи правото си на премиера на миналогодишното издание на Берлинале. „Shine A Light” разтърси Берлин на 7 февруари 2008 г., което подтикна мнозина критици и журналисти да окачествят Берлинале 2008 като фестивал с приоритет музиката, трансформирана в кино. В интерес на истината проектът на Скорсезе бе може би единственият филм в берлинската фестивална програма, който нямаше политическо звучене, който не бе ангажиран с наболели социални проблеми. Беше просто различен, беше удоволствие – вечни музикални шедьоври, представени четирима неимоверно симпатични рок легенди, които просто имат невероятна харизма. Стартът на Берлинале 2008 бе сякаш умишлено желано откъсване от всичко онова, което не е музика, което не е забавление. Бе просто рок! На живо четиримата музиканти изглеждат и се държат по абсолютно същия начин, както и на сцената. Всеки от тях със своята странност, всеки от тях като че ли опериран от процеса на стареене. Дори в непринудени разговори с екзалтираните журналисти и фотографи, четиримата бяха себе си, бяха своята музика, своята артистичност, което в крайна сметка е тяхната природа. Няма бразда между сцена и живот, няма „задкулисност”. И това е очарователно! Всички тези фрагменти, конструиращи понятието, идеята, иконата The Rolling Stones, Скорсезе успешно и искрено успя да предаде, да пресъздаде, да увековечи. Камерите улавят всяка капка пот, всяка напрегната вена, всяка мимика на Кийт, Тони, Рон и Мик. Въобще всеки един детайл, който е част от цялостната сглобка, е показан, уловен, и преди всичко усетен. Майсторството на Скорсезе се състои именно в пресъздаването и най-вече във „хващането в кадър” на всички онези микроелементи, които оформят не само групата, но и всичко, което е около групата – публиката, сцената, залата, настроението, живостта, която просто струи от вечно младия квартет. Скорсезе представя нещата от различни ракурси, от различните им гледни точки. Оказа се, че 7 февруари в Берлин и 7 ноември в София ми предложиха едно и също приятно изживяване, независимо от грандиозността на Берлинския фестивал. Киното и музиката, вървейки ръка за ръка, а и поотделно, са способни да ликвидират всякакви фактори от физическо естество. Изкуството наистина има функцията да възнася човека, да го транслира в едни метафизични селения, да гарантира вечността на усетеното удоволствие и споделеността му с другия. Без значение къде си, без значение какъв си, ти просто се забавляваш и не си сам. Нека бъде рок, нека бъде музика, нека бъде кино! Shine A light!