На поредното 14-то издание на Международния София Филм Фест отново значимо внимание беше обърнато на балканското и в частност сръбското кино, към което българската публика традиционно проявява сериозен интерес. „Чакай ме, няма да дойда”, едно от интригуващите заглавия на сръбската кинематография за изминалата година, беше включено в конкурсната програма. Филмът представлява нова градска история за любовта, изследване върху поколението на 30-годишните млади хора, които изживяват криза на идентичността след разпадането на сериозните интимни връзки, които са поддържали в продължение на години. Сценарият и режисурата са на младия Мирослав Момчилович, автор на историята на превеселия „Когато порасна, ще стана кенгуру”, който спечели сърцата на младите български зрители.

„Чакай ме, няма да дойда” ни въвлича в съвременния свят на Белград и „модерните” му млади жители, раздвоени между европейския начин на живот, високоплатените работи, чуждоземската кухня и балканските порядки на лентяйство, самосъжаление и импулсивност. Момчилович разказва история за две разделени двойки, мъжете от които правят всичко възможно да си върнат загубените жени, които пък от своя страна се влюбват в бившия приятел на другата. Четириъгълникът е допълнен от още една двойка – приятелят на всички Бане и майка му, всеки, от които преживява собствени любовни терзания. В миш-маша от чувства има само един, който успява да ги насочи в правилната посока – самотният клошар на една белградска гара, който щедро раздава рецепти за „лекарства” срещу любовта.

Двамата основни мъжки персонажи във филма – Алек и Неманя изграждат образа на отказващия да порасне, но навлизащ в 30-те неудачник. Те не работят и прекарват времето си в шляене и самосъжаление. Смелостта им идва само на думи, а пред бившите си приятелки се превръщат в безволеви хлапаци. Проявяват огромна изобретателност в желанието си да привлекат вниманието на обичаните от тях жени, но не могат да дадат нито една рационална причина защо това трябва да се случи. В двете роли са съответно Гордан Кичич (познат ни от ролята на тариката Сумпор в „Когато порасна, ще стана кенгуру”) и Бранислав Трифунович (брат на звездата на сръбското кино Сергей Трифунович, който също има малка роля във филма на учителя по физическо възпитание). Двамата актьори изграждат много добре образите на белградските келеши, завладени от любовни неудачи.

Обичаните от тях Теодора и Марина могат да бъдат разгледани като техен антипод – работещи и независими жени, които знаят добре какво точно искат, но са точно толкова неуспешни в опитите си да го постигнат. Контролирайки живота си и проявявайки твърдост пред молбите на бившите си приятели, те не успяват да спечелят вниманието на новите обекти на чувствата си. В ролите са Милица Михайлович, която много добре успява да се превъплати във властната и амбициозна, но наивна Теодора и Ваня Ейдус, която играе симпатичната, но неуспешна Марина.

Приликата между персонажите (в по-голяма степен между мъжките, отколкото между женските) в любовния четириъгълник внася може би най-комичния ефект във филма – няма значение дали ще избереш Алек или Неманя, защото те имат сходни реакции. Това кара четиримата постоянно да попадат в едни и същи ситуации. Така се стига и до множеството повторения във филма – каквото направи Алек, по-късно същото ще направи и Неманя, което привнася забавен елемент. Той е допълнен от това, че всеки от четиримата влиза в отношение с останалите и така се изгражда едно цялостно усещане за предвидимостта на човешкото поведение.

На средата на любовния четириъгълник стои притежателят на заведение, разположено на кея на река Сава – Бане, който се превръща в пристан за любовните терзания на всеки един от приятелите си. Но никой не забелязва, че самият Бане е в състояние на силно отчаяние след загубата на баща си. Ролята е изиграна по много убедителен начин от Милош Самолов, който успява да събуди състраданието повече у зрителите, отколкото от приятелите си.

Голямата звезда на филма, макар и не в главната роля, е Марияна Каранович, позната ни от множество популярни заглавия от последните години, включително „Ъндърграунд” и „Животът е чудо” на Кустурица. Историята на нейната героиня Анджа е история за голямата и изстрадана любов, която идва само един път в живота и се оказва антипод на неясните и кратковременни увлечения на младите. След смъртта на съпруга си Анджа най-сетне може да потърси единствената си любов – мъжът, когото е оставила да я чака цял живот. И въпреки годините се оказва, че чувствата й са все е все толкова живи, както в началото.

Разнообразните сцени във филма изграждат една цялостна приказка за младите хора в съвременния Белград. Показани са апартаментите в старите панелни блокове, работните места и новите професии, романтичните места за забавление – барът на Бане на брега на реката или ходенето за риба в калта на Дунав. Много важни за развитието на сюжета се оказват кадрите на гарата, където влаковете се разминават точно, както се разминават и героите в своите чувства. Именно тези влакове се оказват и мястото, където героите се срещат, за да останат завинаги заедно.

Въпреки очакването, което оставя заглавието, всички истории в този филм завършват щастливо. Разминаванията са преодолени сякаш с помощта на съдбата. В поредицата от бързо сменящи се сцени и разкъсани диалози Момчилович успява да внуши, че въпреки неудачите и липсата на воля, въпреки импулсивността (а може би точно заради нея), ако обичаш истински, то ще намериш щастието си. Филмът носи идеята за ред в хаоса на чувствата и за магическата сила, която любовта притежава над човешкия живот. Режисиран в жив ритъм и с чувство за хумор, той донесе на Мирослав Момчилович Наградата за режисура на Международното жури.