Големите градове произвеждат специални битови навици – например, веднъж излязъл сутрин от къщи, не се прибираш до края на деня и затова планираш живота си съответно. Дойдох в София в средата на 80-те, скоро след като завърших. И по навик (sweet and wild college years, както се казва в глупавите филми) доста време излизах сутринта със „сменни” обувки в чантата – знае ли човек, къде ще го завлече вечерта…
…..
И така, дойдох в София и започнах да се уча да живея в малък (относително, така ми се видя тогава) град. Живеех в „Младост” 2, прозорците ни на 22 етаж гледаха в две противоположни посоки. Тези от кухничката и банята отваряха зашеметяваща гледка към града, първо панелки, големи и малки, след това по-разнообразни къщички и при добро време погледът стигаше до лъскавите кубета на „Александър Невски”. Сега вече зная, че апартаментите с подобна гледка са доста скъпи, но тогава предимно ни занимаваше студът и вътрешните стени от гипс. А от стаята ни се виждаше Витоша, а пред нея дървета (криещи школата на МВР), вади и ливади, където понякога пасяха овце и откъдето се донасяше звън на звънци. Град?!… мисля, че преди това никога не бях виждала овца на живо. Сега вече съм наясно, че и двата типа гледка увеличават цената на имота, но тогава само се възхищавах, че живея на края на града – ама наистина, не метафорично.

 

„Младост” се смяташе за много отдалечен квартал, не чак колкото „Люлин”, но за много софиянци – „ох, чак в Младост!” А до там се пътуваше с автобус 15 минути по нещо по моите представи като highway – почти без светофари. 7 км, 14 мин. с кола, както някога засякохме с мъжа ми. В моя роден град това би се минавало пеш и би се класирало за „не е много далеч”.

Понеже идвах от СССР, именно „Александър Невски” някога се превърна за мен в символ на „другото място”, на свободата, колкото и пресилено това да звучи днес. И разбира се, не с псевдо-византийската си архитектура, насаждана в „колониите” от Руската империя през славния за нея край на 19 век, а с камбанения звън, с църковния си камбанен звън, ей така, всеки ден, просто защото е станало 5 часа след пладне! Преди това никога не бях чувала църковни камбани извън, да речем, музиката на Мусоргски.

 

За втори път асоциирах „свободата” – и отново със звуци – в началото на 90-те, когато позволиха/възстановиха призива на муезин от минарето на Централната джамия. Тогава специално се стараех да минавам през площада, за да го чувам и да се почувствам по гражданин на света, разнообразен и толерантен, с място за всеки.
Между другото, много се гордея с „площада на трите религии” в София и ако се налага да разказвам за България на хора, които нищо не знаят за нея (случва ми се), и ми се струва, че от „презентацията” ми ще зависи отношението им, винаги наблягам, че центърът на столицата е оформен от големи, представителни храмове за православни, мюсюлмани и юдеи, (както и от Минералната баня, разбира се). Имам си своя наивна ретро-утопия, че ето така – рационално, с респект към другия, се е изграждала романтичната независима България, дала възможност на трите основни религии на своето население да съ-съществуват в средата на новата си столица, да означат центъра й, и т.н., и т.п… Храмовете в София са построени преди сградата на Централната банката, може би в това има някакъв знак?

 

Освен това, веднъж някъде около Спортната палата чух и съвсем необясним звук – странен и дори плашещ, който грижовният ми чичероне и защитник от опасностите на непознатия свят Кирил Прашков рутинно обясни с ръмженето на лъв в (тогава намиращата се наблизо) Зоологическа градина в очакване на неговия лъвски обяд.

 

На първо време навсякъде ходихме с Кирил и аз бях смаяна, колко лесно в София можеш да срещнеш познат (с Кирил този шанс е доста над средностатистическия). Доколкото си спомням в родната ми Москва само веднъж бях срещнала познат в метрото на пътуващия в обратната посока ескалатор. Уникалността на това събитие ни накара да се договорим с жестове единият да си смени посоката, та да се срещнем и насладим на невероятното стечение на обстоятелствата. Разправях за тази среща на роднини и приятели поне няколко седмици, толкова нетипична беше случката.

 

А в София почти през цялото време си махаш с някого или дори спираш да си поприказваш – губи се доста време, но и се ражда (измамна) представа за собствена популярност.
От друга страна, градският център е с много „хуманни” размери – може да се обиколи пеш, частично „под колоните”, укриващи от дъжд и слънце, както се полага на всеки южен град. Напролет градът разцъфва с разни храсти, със забравени в по-старите градинки кокичета и дори момини сълзи, през юни ухае на липи, а през есента кестените могат да те улучат по главата – много забавно напомняне от страна на природата за нейното упорито обновяване.

 

Вече толкова години софийската архитектура в центъра ми е все още много любопитна – урбанистичните решения съвсем очевидно отразяват историко-културните турбуленции на новото време. Известната монотонност на неголемите жилищни сгради се разбива от непропорционални и разностилни публични институции – от Ректората през министерствата на земеделието, финансите, военното, Партийния дом, до НДК и Външното! Доста претенциозни, програмни, репрезентативни, но в повечето случаи чужди на заобикалящата ги реалност. Някои стоят като енергични упражнения по „стила на безстилието”, други копират амбиции на чуждестранни партийни централи, а трети се опитват да хибридизират „националното”, видяно откъм Балкана, и „съвременното” – откъм социалистическата теория за синтеза на изкуствата. Може да се проследи и еволюцията на връзката между народа и неговите слуги – по-старите министерства са строени направо на улици сред други сгради, спазвайки червената линия; ранният соц иззида Партийния дом като подобие на изолирана крепост; щастливите години на „разцвета” са се постарали да подчинят градската среда на огромната сграда на НДК, а онова, което трябва да е „външно” и видимо, вече се крие зад стена и листак, още оттогава зачитайки терористичните рискове.

 

Градското планиране също бе нов опит за мен – центърът е прерязан от относително големи улици, ок, това е очевидно пост-османският 19 век, обаче по-малките улици са толкова тесни, че можеш да поискаш сол от съседите на отсрещната страна! Вярно е, че пост-тоталитарният строителен бум съвсем смали широчините на улиците, но и в края на 80-те те ми се виждаха някак „неградски”. Проучвайки тези необичайни за мен подробности, разбрах, че всъщност това е съвсем естествен резултат от частната собственост върху земята, върху планирането, оставил доста осезаем отпечатък върху старателното наподобяване на „социалистически” град.

 

Още по-очевидно стабилното буржоазно минало проличава в жилищната архитектура, в типовете апартаменти например. Това, което соц-бюрокрацията наричаше „жилищен фонд”, е в голяма степен късно следствие на рационализма на Баухаус, типична за Европа и отвъд буржуазна архитектура от времето след Първата световна война. Но това го разбрах по-късно, когато получих възможност да сравнявам с други градове с подобна на София история. Тогава нямах опит с тази архитектура, градовете, с които бях запозната, са скочили от абсолютизма към комунизма – от дворци към възтесни панелни „типови машини за живеене”. Истинските буржоазни жилища бяха отдавна поделени на комуналки. А тук, в София, ходейки на гости при познати в центъра, или просто мъкнейки се по отворените входове някъде по „Цар Борис”, по „Самуил” или по „Стефан Караджа”, качвайки се по етажите, разбрах какво означава архитектура, подчинена на индивидуален комфорт на живеене. Широки стълби с удобни за стари и млади пропорции на стъпалата, плавни, поддържащи ръката извивки на парапети, матови лампи, деликатен минимализъм на подовите мозайки, портиерски стаи, безистенчета за боклукчийски кофи… Дори дръжките на вратите и звънците са обмислени – прости, удобни, почти вечни. Возех се с асансьори с големината „за един човек”, където необходимостта да затваряш решетката, за да тръгне, подсещаше, че някои очевидно са имали пикола, които са го правили.

 

Самите апартаменти също ми изглеждаха прекрасни – с портали между стаите, позволяващи различни конфигурации с френски прозорци (които в учената от мен история на изкуството се наричат венециански), със скрито зад специални корнизи осветление, някои дори имаха издигнати платформи към уличните прозорци! Старите апартаменти обикновено имат двустранно разположение – и към улицата, и към вътрешния двор. Тези дворове, малката тайна на българските архитекти, с романтично подивялата си растителност, със сигурност ще са обект на завист от страна на различни европейски „градски”. Между другото, имам предложение към общината да се замисли над възможността под тези градинки да се правят паркинги за колите на „съкооператорите” – да се пазят градинките, да се даде възможност за нови инженерни постижения, да се приберат колите от улиците, да се оправят тротоарите…

 

Ето, започнах от описания и възхищения, но по дълбоко вкоренения си пионерско-комсомолски навик вече давам съвети…

 

Забележка: Не съм противник на съвременната архитектура – нейните естетически и технологични постижения нееднократно са спирали дъха ми! В случая на София обаче, тя е заместена от прилагане на вече познати модели, реализирани със скромни строителни умения, на всичко отгоре и „предобрени”, както казват в Художествената академия, от провинциалния вкус.
Поради това някои райони на града ми напомнят на изчезналата вече Зоологическа градина, в която са събрани зверове, различни и всякакви. Те не се познават един друг, идват от различни краища на света, често са взаимно враждебни, а децата им се зверят с недоверие. И затова понякога градът се оглася от сдържано архитектурно ръмжене.