СОФИЙСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ – ЕДНА ПОСТИЖИМА УТОПИЯ
В Софийския университет има много уникални неща, къде добри, къде не дотам за хвалба, но едно от тях като че ли рядко бива забелязвано. Университетът е непрестанен генератор на критичност спрямо публичния живот. Разгърнете днешните вестници, заслушайте се в радиата, разходете се по каналите на дистанционното – поне половината “колумнисти”, “анализатори” и “коментатори” ще се окажат преподаватели в СУ. Това не се дължи на някакво тяхно специфично заболяване, а е естествено следствие от навика за боравене с аналитични инструменти и ежедневния досег с универсалния ред на знанието. Коментарите са разнопосочни, може би невинаги особено задълбочени, но като цяло трябва да се признае, че Университетът се оказва една особена, пета власт, която непрекъснато съизмерва актуалния обществен с живот с някакъв свод от образци и норми. Ефективността на тази пета власт може и да е слаба, но без нея публичното пространство нямаше да бъде същото.
Този критичен дух, генериран от Университета, често се обръща срещу самия него. Няма друга институция, която толкова често да е критикувана “отвътре”. От тази критика имиджът на реалния университет спада, но се укрепва авторитетът на Университета като генератор на несъгласие с традицията. А традиция в България означава обикновено някаква мърлявщина, с която дотолкова сме привикнали, че ни се струва безсмислено да се борим.
Моята лична утопия за Университета не може да избяга от тази ножица между реално и идеално. Всъщност описвайки желаното, ще разгранича два типа мечти. От една страна има съвсем прозаични, неутопични неща, които са реалност на много други места по света и могат да бъдат постигнати при нужния ред, организация и воля. От другата страна са нещата, които не могат да бъдат гарантирани нито с пари, нито с правилници. Това е всъщност истинската утопия. Едните неща зависят от ръководството, държавата и нас, преподавателите. Другите са малко божа работа.
Кои са неутопичните ми желания?
– Софийският университет да бъде едно чисто, добре осветено място, както би казал Хемингуей. След големия ремонт в началото на есента това като че ли изглежда е на път да стане. Като емблема на просвещенския етос Университетът не бива да оставя усещането за сумрак и прах.
– Гъвкави правилници, които се спазват твърдо. Сегашното положение е по-скоро обратното – тромава, излишно усложнена и рестриктивна вътрешна нормативна база, която неизбежно на практика се оказва приложена “гъвкаво”.
– Премахване на противоречието между старата семестриална и новата кредитна система в учебните планове. В сегашния си вид кредитната система е декоративно-фасадна и на практика не работи. Затова между факултетите има китайски стени, а студентите нямат реален избор и възможност да избират сами пътя на обучението си. Разбира се, в тази посока се работи и на някои места има резултати, но е нужна цялостна промяна на правилниците, която да “отпуши” кредитната система.
– Баланс между знанието като конвертируем социален капитал и знанието като ценност сама по себе си. В някои от звената на Университета този баланс силно се изкривява в едната или другата посока.
– Читални с достъп до големите световни електронни библиотеки.
– Модерна вътрешна информационна система. Информацията трябва да тече бързо и до нея да има лесен достъп. Да се надяваме, че новият уебсайт на Университета и новата електронна система за административно обслужване ще помогнат за това.
– Внимание към малките неща, които правят един университет голям.
Така стигаме и до вече наистина утопичното. Иска ми се Софийският университет да бъде голям, т.е. солиден, световен, богат и т.н. – и в същото време да бъде “малък”, т.е. любим, познат, обичан. Големината обаче е проблем. Точно защото е голям – и като пространство, и като преподавателски състав – със Софийския университет е трудно да се идентифицираш. Възпитаниците му например са толкова много, че не изпитват усещане за някаква връзка помежду си. Преподавателите пък, разделени по сгради и факултети, не се познават помежду си. Има ритуали, които създават привидността за общност, но реално общност няма. Точно общностният дух е онова, което моето утопично въображение мечтае да види.
Общностен дух не се създава с декрет. Всъщност не е и нужно да се тюхкаме, че хиляда и шестстотин преподаватели, двадесет и пет хиляди студенти и десетки хиляди възпитаници на Университета не формират общност. Важното да има малки, гъвкави, динамични общности, които да дават един друг “вход” към Университета – към Университета като място, в което се случват неща, влизаме във връзка един с друг, намираме хора, с което споделяме общо духовно пространство. Сигурен съм, че такива общности има и сега. Те са материализирани в различни семинари, кръжоци, клубове, дискусионни групи и какво ли не. Важно е да се култивира духът, който стои зад тях. Именно той прави Университета различен от една офис-сграда. Той не е просто място за получаване на препитание или диплома.
И неутопичните, и утопичните ми желания всъщност са постижими. Софийският университет има ресурса – и административен, и интелектуален – да ги осъществи. Иначе не би имало и смисъл да ги споделям.