Този критичен дух, генериран от Университета, често се обръща срещу самия него. Няма друга институция, която толкова често да е критикувана “отвътре”. От тази критика имиджът на реалния университет спада, но се укрепва авторитетът на Университета като генератор на несъгласие с традицията. А традиция в България означава обикновено някаква мърлявщина, с която дотолкова сме привикнали, че ни се струва безсмислено да се борим.

Моята лична утопия за Университета не може да избяга от тази ножица между реално и идеално. Всъщност описвайки желаното, ще разгранича два типа мечти. От една страна има съвсем прозаични, неутопични неща, които са реалност на много други места по света и могат да бъдат постигнати при нужния ред, организация и воля. От другата страна са нещата, които не могат да бъдат гарантирани нито с пари, нито с правилници. Това е всъщност истинската утопия. Едните неща зависят от ръководството, държавата и нас, преподавателите. Другите са малко божа работа.

Кои са неутопичните ми желания?
– Софийският университет да бъде едно чисто, добре осветено място, както би казал Хемингуей. След големия ремонт в началото на есента това като че ли изглежда е на път да стане. Като емблема на просвещенския етос Университетът не бива да оставя усещането за сумрак и прах.
– Гъвкави правилници, които се спазват твърдо. Сегашното положение е по-скоро обратното – тромава, излишно усложнена и рестриктивна вътрешна нормативна база, която неизбежно на практика се оказва приложена “гъвкаво”.
– Премахване на противоречието между старата семестриална и новата кредитна система в учебните планове. В сегашния си вид кредитната система е декоративно-фасадна и на практика не работи. Затова между факултетите има китайски стени, а студентите нямат реален избор и възможност да избират сами пътя на обучението си. Разбира се, в тази посока се работи и на някои места има резултати, но е нужна цялостна промяна на правилниците, която да “отпуши” кредитната система.
– Баланс между знанието като конвертируем социален капитал и знанието като ценност сама по себе си. В някои от звената на Университета този баланс силно се изкривява в едната или другата посока.
– Читални с достъп до големите световни електронни библиотеки.
– Модерна вътрешна информационна система. Информацията трябва да тече бързо и до нея да има лесен достъп. Да се надяваме, че новият уебсайт на Университета и новата електронна система за административно обслужване ще помогнат за това.
– Внимание към малките неща, които правят един университет голям.

Така стигаме и до вече наистина утопичното. Иска ми се Софийският университет да бъде голям, т.е. солиден, световен, богат и т.н. – и в същото време да бъде “малък”, т.е. любим, познат, обичан. Големината обаче е проблем. Точно защото е голям – и като пространство, и като преподавателски състав – със Софийския университет е трудно да се идентифицираш. Възпитаниците му например са толкова много, че не изпитват усещане за някаква връзка помежду си. Преподавателите пък, разделени по сгради и факултети, не се познават помежду си. Има ритуали, които създават привидността за общност, но реално общност няма. Точно общностният дух е онова, което моето утопично въображение мечтае да види.

Общностен дух не се създава с декрет. Всъщност не е и нужно да се тюхкаме, че хиляда и шестстотин преподаватели, двадесет и пет хиляди студенти и десетки хиляди възпитаници на Университета не формират общност. Важното да има малки, гъвкави, динамични общности, които да дават един друг “вход” към Университета – към Университета като място, в което се случват неща, влизаме във връзка един с друг, намираме хора, с което споделяме общо духовно пространство. Сигурен съм, че такива общности има и сега. Те са материализирани в различни семинари, кръжоци, клубове, дискусионни групи и какво ли не. Важно е да се култивира духът, който стои зад тях. Именно той прави Университета различен от една офис-сграда. Той не е просто място за получаване на препитание или диплома.

И неутопичните, и утопичните ми желания всъщност са постижими. Софийският университет има ресурса – и административен, и интелектуален – да ги осъществи. Иначе не би имало и смисъл да ги споделям.