А това е много дълъг процес и той не започва на 9-ти септември 1944 г., започва малко по-рано. Подобно схващане се проявява дори някак чисто конструктивно в книгата на Веселин Бранев, дори и авторът да ни казва, че следва автобиографичната, по-скоро биографичната структура на досието си, това очевидно не е съвсем вярно… Защото той се обръща и към живота на своя баща, към хората около баща му, към света до 1944 г. и едва тогава към случващото се след 1944 г. и до ден днешен в България. Той описва как всъщност започват да работят тези механизми, които правят от нас, българите, хора, подвластни на страха, хора, подвластни на един друг вид мислене, което в никакъв случай не е мисленето на свободния човек. И естествено идва заглавието на книгата “Следеният човек”, значи това не е несвободният по принцип, това е следеният несвободен човек. Оттук и самата конструкция. Докато слушах прекрасното изпълнение на Руси Чанев, ми хрумна следното. Понеже аз по принцип преподавам западноевропейска литература, вижте каква асоциация се роди: всъщност това е една книга, която е конструирана по този начин, по който Петрарка е конструирал в рамките на десетки години своите стихове за мадона Лаура. „Песенник” е книга, в която Петрарка изразява как влюбеният човек вижда различните категории в заобикалящия го свят. И затова студентите, като запитам какво прави например това патриотично стихотворение в тази любовна книга, се чудят. Влюбеният човек има, изживява друг тип патриотизъм от например трагичния човек. Така тази конструкция може да бъде приложена и към книгата на Бранев – свободният човек има друг патриотизъм, различен от този на следения човек. Свободният човек обича по друг начин от следения човек. И тази конструкция е заработила през механизмите на паметта, които всъщност задвижват създаването на литературния свят, защото „Следеният човек” е литература. В моя прочит на тази книга аз не съм толкова чувствителен към коректността в някои исторически детайли, колкото съм чувствителен към човешкото преработване на тези неща. Например много съм чувствителен към следното – как авторът ще преработи това, което му казва актрисата по време на снимките на “Хотел Централ”: „във вас има нещо, което ви кара да бъдете особен”. И той го е преработил не само лично психологически, а и литературно-композиционно не го е подредил биографично-хронологически в текста, а го е превърнал в такъв момент, който дава обрат на развитието на сюжета. Това е от литературна гледна точка. А от човешка гледна точка Веселин Бранев е трябвало да се справи с онзи момент, който самият той изрича (и тъкмо това за мен е много ценно). Той пише “аз ходех в училище и те ми викаха: Веселин Бранев е кука на РЕМС, какво да кажа аз, като бях кука на РЕМС.“ Ето този проблем е много голям – как да го преработиш, трябва да можеш да го осъзнаеш и да го изкажеш чисто човешки. За мен това е интересно в тази книга. И тогава вече това, което казва младата колежка, виждаме е точно така – биографичните факти, които някакви ужасни хора са събирали, документирали, събуждат и процес на преосмисляне на нещата, който е, от една страна, много личен, но е и толкова добре обобщаващ, че създава този образ на “следения човек”, един образ на фигура, която ни дава отговор на много въпроси за това какво се случва и днес в България. И то въпроси не като този например защо докато чакахме отвън имаше една странна суматоха около мъж с двама бодигарда и едно „Бентли”, който излезе от „Червената къща”, защо се случва подобно нещо в тази червена къща, защо тя е червена и т.н., а въпроси като този – защо (тук са събрани хора, които са представителни за интелектуалния елит у нас), защо им звънят телефоните, докато Руси Чанев говори. Разбирате ли, не е обвинение – просто така вече започнахме да живеем и това е нещо, което (понякога не си даваме сметка) има логично обяснени защо е така. Дълбоко в себе си ние сме променени и сме част от, уви, един друг, не по-добър свят. Веселин Бранев е описал това нещо, той е успял да го изведе и исторически, и психологически, и литературно, успял е да го внуши чрез тези прекрасни състояния на човешкото в разказите, които са монтирани вътре в текста. Поне за мен, от гледна точка на литературната критика, книгата е сценаристки направена, с … монтирани текстове, от една страна, сухите, и смехотворни впрочем, на Държавна сигурност, от друга – с неговите романтични и много често есеистични. И това, с което искам да завърша, е, че тази литературна амалгама е доминирана от едно нещо – авторът е категоричен. Той е категоричен и на мен това много ми харесва. Той просто казва – имало ли е възможност да бъдеш в България по това време и да бъдеш реално свободен човек, такъв, какъвто примерно е бил, сега не мога да се сетя, някоя фигура, да кажем, от това време, 60-те години или 68-ма, от поколението на хипитата. Отговорът му е “не” и той е верен. Ето това е моят проблем, проблем, от който аз самият много се вълнувам: Могъл ли съм аз самият в онази ситуация да бъда свободен човек – живея си с илюзиите, че съм могъл, когато чета тази книга (и това е точно в контекста на фестивала, както е замислен и както е направен) тя не ме провокира към остри социални жестове, не ме провокира към героични жестове, провокира ме точно към размисъл. За мен има едно нещо, което е, ако щете, и много успокояващо, човек да си каже – май във времето, в което си мислехме, че сме бунтари, свободни, страхът като че ли е работил, а това, че вече и другите го споделят с теб, започва да ни връща към някаква общност на все пак интелигентни и честно говорещи хора, нещо, което е обратното на онова, което е светът на следения човек, пък и на следящите хора.

Ето това са моите лични аргументи да харесвам тази книга и да смятам, че каквото бих могъл да направя за това тя да бъде прочетена, трябва да го направя.