Семинарът като колекция

В своя текст върху колекционирането Жан Бодрияр говори за сублимния предмет, този, който ще завърши колекцията и с това ще я разруши [1]. Намирането на последния, крайния предмет, който според Бодрияр „създава илюзията за особена цел” на колекцията, означава по парадоксален начин смъртта на колекцията, но и смъртта на субекта, който я създава. Разпад. Това е заличаване на една протяжна във времето, аз-конструираща и конституираща история, водена от страстта, паметта, подреждането, подражанието и интериоризацията. Обратно, именно липсата на този финален обект, който съдържа в себе си цялата колекция, бидейки същевременно нейното друго и смърт, потвърждава колекцията. „Липсата – казва Бодрияр – на този елемент позволява игра със собствената смърт, вграждайки я в този предмет, т.е. отстранявайки я. Тази липса се изживява като страдание, но същевременно тя е и прекъсване, позволяващо да се избегне завършването на колекцията, което, от своя страна, означава окончателно напускане на реалността.” [2] Колекцията сама по себе си е инвестиция на аз-образи и по този начин реалност. Колекцията е идеална реалност, защото тя се намира с единия крак стъпила в света и с единия във въображаемото, в утопията. Тя е тук, но е и другаде, едновременно във фантазма и във видимото. Всеки предмет в нея се интегрира през личността на колекционера. Бодрияр настоява за тази огледалност между аза и обекта на колекциониране, за „реципрочната интеграция между предмета и личността”.  Може да се каже, че колекцията е разказ, вътрешна митологема на аза и себепреподреждане. Колекционирайки азът се измества непрекъснато от своя център, при това оставайки винаги съвсем близо до него.

Съществува ли обаче уникална колекция? И  да, и не. Всяка колекция според френския теоретик репрезентира серията, серийността, повторението дори когато търсим уникалния предмет, дори да унищожим всяко копие. Доколкото колекцията е свързана с аза,  тя е житейски, протяжен, отложен напред и темпорален проект. Тя е напрегната вътрешна темпорализация, движеща се от минало към бъдеще, но обединена през абсолютната аз-форма на изживяване на сегашното, което я пази, съхранява. Колекцията е модел на живота, но тя е свързана със смъртта, заплашена от летливост и изчезване. Нейното изчезване обаче е достигането до собствената вътрешно моделирана форма на съвършенство. Смърт, която е сублимност, идеалност,  вид бълнуване по непостижимост, чисто желание,  защото е в процес на вечно отлагане. Колекцията (колекционирането) притежава нагон по смъртта. Смъртта като сублимно привлича колекцията, утаява се в нея. Но не намирането на последния обект, а това ще рече – на края, прекъсването, смъртта и сублимното, а играта с него и неговото отсъствие, за която говори и Бодрияр, правят възможна колекцията.

Подобно на колекцията семинарът от 80те [3] е прекъснат, незавършен проект. Подобно на колекцията именно това прекъсване означава и невъзможно пълно завръщане към миналото, а автопорекция и мемоарна памет. Парадоксална памет, която завръща семинара във вечното настояще на меланхолното желано и неизпълнено (неосъществено) докрай минало. Подобно на колекцията сублимният, последният семинар е невъзможен, вечно отдръпващ се, фантазъм. По този начин и смъртта на семинара е отложена, паметта работи и съхранява аза – личната история, спомена, (авто)митологемата. И отново, подобно на колекцията, семинарът е идеосинкретичен. Той възниква като колективна  идеосинкразия –една общност, която се разцепва от външното, с общ език, в смисъла му на контраположен спрямо света и другите, с общи преживявания и усещания, но поради своята неизпълненост като проект, в паметта на участниците тази идеосинкразия постепенно се превръща в частна. Усещанията и спомените за миналото се променят, разказите се разрояват, поемат в собствените си житейски посоки. Споделената колективна историята отстъпва място на личната история.

Семинарът, може би подобно на всяко движение в авангард (изнасяне в предните редове, движение „срещу”, в насрещното платно на статуквото, на индоктринацията, на изчерпания език) остава незавършен, прекъснат, накърнен и през политическата и социалната Промяната, която някак се случва отвъд хоризонта на собственото му предвиждане и придвижване. Може би именно защото промяната, в която се превърнаха събитията след 89та, с необходимото приспособяване към новото, отнело няколко години, е нова форма на ред. Семинарът по някакъв свой начин е отвъд статуквото и реда, в предчувствието и  желанието за промяна, между Историята.  Той става затворен в това свое абсолютно минало настояще, което обещава и позволява промяна, която обаче още не се е случила. Именно предчувствието за нещо, което предстои, е това, което в авангардните движения на изкуството и мисълта, а и в социалните такива, позволява бунта, съпротивлението, експеримента, стремежа към новото, другото (в случая западното) и преосмислянето на старото. [4] Когато предчувствието за желана посока на промяната не се случва, общността се разпада. Именно промяната така, както тя съществува като утопия за семинара, е това, което не се състои. Казано в режима на семинара като колекция, като колекциониране на памет и събития, тази промяна трябва да бъде последното, сублимното събитие, невъзможното, утопичното събитие, което със сигурност щеше измени сърцето на колекцията на семинара от памет, т.е. представата за семинара като събития, общност(и), разказ, (колективна и лична) памет. Тя със сигурност щеше да промени и дискурсивния субект, който говори. Последното в хоризонта на неговата идеалност, сублимното събитие, такова, каквото го очакваше семинарът, беше отложено, отменено. Затова и говореното за семинарите бленува по едно „сега” на миналото, което не може да бъде пресъздадено, повторено, нито репрезентирано. То носи  меланхолната травмата на едно прекъснато, заскобено време, „сега” в минало време, едновременно обърнато напред и назад, но ацефално, отрязано от своето собствено минало и от своето бъдеще. Едно „сега” от миналото, лишено от своята бъдеща траекторията, към която гледа. Семинарът е обезнаследен. В този аспект говоренето за семинарите от 80те днес е форма на бленуване, вид меланхолия, заскобяване на реалността тук и сега.

 

 

Семинарът и кризата

„Но по някакъв начин ме теглеше обратно, пък и като гледах какво става и мощните битки от началото на 90-те години ми бяха адски важни и аз мислех, че ще дойдем тук да правим нова България – строители на България, така да се каже. Но нищо не направихме, провалихме се като поколение, което съм го казал и на други места.”

„Хора като мен никога няма да приемат, че надеждите на 90-те години са се провалили тотално. Те винаги ще искат по някакъв начин да ги върнат и да дадат един хоризонт на надежда на тази нация, която го е загубила.”

Из интервюто с Александър Кьосев

 

Как се конструира личният разказ, когато става дума за усещането за провалени хоризонти на надеждата за промяна и очакването за плътност, превърнало се в разпад на общността? Незавършеният проект е меланхолен. Той редува еуфория и потиснатост. Колеблив е: нещо ще се промени, нищо няма да се промени; нещо ще се случи, нищо няма да се случи; ще се създаде нова общност и ще има приемственост на усилието, няма да се създаде нова общност, нашето поколение ще остане обезнаследено.

Всички революции, дори микрореволюциите, които отхвърлят терора и техните съпротиви са тези на смисъла, дори когато не се осъществят докрай,  въстават срещу опразването на паметта за собственото си събитие, защото знаят, че забравата е такъв модел, който не само заличава събитието, но и субекта, идентичността, която е застанала зад него. Семинарите, които подготвиха и предусетиха 90те, трябваше да завършат с революция, а не с поезия.

 

[1] Бодрияр, Жан. Системата на предметите. ИК „ЛИК”, София, 2003

[2] Цит. по  Бодрияр, стр. 96.

[3] Използвам 80те в голяма степен като условно времево понятие, доколкото то съвпада с апогея на семинарите, неформалните общности започват още от времето на 70те и завършват малко след началото на 90-те.

[4] Понятието авангард в случая е употребено в широкото си значение на  вървене най-отпред. Войскова част, която охранява, стои пред останалия строй; като движение в посока на новото, което трябва да се отвоюва. Разбира се, тъй като се пише за времето от преди Промените, се съзнава и възможната ироническа асоциация при употребата на понятието с комунистическата и марксистката максима за пролетариата като авангард на масите. От тази интерпретация текстът страни.