От днешна дата да се коментира, още повече писмено, интелектуалният живот на 80-те години на ХХ в. в неговите форми на семинарни академични сдружения, определяни като „академичен ъндърграунд“ (по думите на един от участниците в него, Александър Кьосев), е задача с непосилна сложност. Задачата е сложна защото, първо, свидетелствата за този „ъндърграунд“ са предимно устни или под формата на записани, при това наскоро, интервюта (тук важни изключения са книгата на Миглена Николчина „Изгубените еднорози на революцията. Българските интелектуалци през 1980-те и 1990-те години“ (2012) и отделни места в „Лелята от Гьотинген“ (2005) на Александър Кьосев). Второ, защото този „ъндърграунд“ събира един неформален живот, живот на хора, участвали и мигрирали от един в друг неформален кръг, като за самите кръгове, кръжоци и семинари липсва ясна фактологическа база данни, каквато, струва ми се, е задължително да се направи преди да се преминe към коментар и изводи (доколкото самите участници посочват различни дати и контексти за едно или друго събитие или акция и говорят за дадени явления като всеясни и всеразбираеми, без те да са такива за поколенията след тях). И трето, защото, и тук идва най-сложният момент, този живот и този осемдесетарски „академичен ъндърграунд“ постоянно пренаписва себе си в неформални разговори, в писмени текстове или интервюта, пренаписва се както фактологически, така и съдържателно (от днешна дата споровете за това кой кога към кой семинар е принадлежал тогава, какъв език е изговарял, солист или участник в хора, образно казано, е бил при изпълнението на „Операта на Витгенщайн“ са спорове, които нямат едно решение). Тук даже не може еднозначно да се каже положителен или отежняващ е фактът, че липсва историческа дистанция, че агентите са живи и част от тях са гръбнакът на сегашния (далеч не ъндърграунд) академичен живот, а други са част (или са били част) от политическия живот на страната – сиреч са в ситуация, в която могат ad hoc да прибавят или „изваждат“ събития от този академичен живот, при това понякога съвсем невинно, поради „опреснена памет“, а друг път и релативистки, защитавайки една или друга интелектуална или политическа позиция. Полето за коментар е по-хлъзгаво от всякога, още повече че коментарът върху този аспект от 80-те е безусловно обвързан с един необходим сериозен политически коментар на периода, какъвто тук едва ли можем да предложим, обвързан е с изясняване не само на интелектуалните, но и на политическите възгледи на самите участници (с цялото съзнание за тяхната еволюция през годините), защото Семинарът (мислен като общо място и понятие, по модела, предложен в книгата на М. Николчина) от 80-те не е невинно интелектуално занимание, а, струва ми се, (и тук се доближавам до нейната теза), директен политически жест.

Ще направя скоба и ще се прехвърля за малко през 90-те години на миналия век, когато, по моему, като за последно имаше предпоставки за формиране и относително трайно удържане на по-масов семинарен живот. 90-те като че ли бяха последното десетилетие, допускащо и, нещо повече, нуждаещо се от подобни форми на академично съжителство. Оттогава Семинараът е все по-рядко явление. Мисленето върху причините безспорно изисква задълбочен подход и привличането на анализи върху различни аспекти от академичния и социален живот в страната. Първоначалните ми интуиции обаче могат да се резюмират в следните общи точки. Наличието на семинар изисква наличието на общ проект. И не просто на общ, цялостен и относително хомогенен проект, но проект, който да е такъв за повече хора, които, при все че работят в различни посоки, работят заедно (както Деян Деянов посочва в интервюто си: „единомишленици, но не такива, които мислят едно и също, а такива, които могат да мислят заедно”). Този общ проект трябва да има, и тук е второто условие за силен семинарен живот, трябва да има друг голям проект, от който да се оттласква, на който да се съпротивлява, проект, който, ако не да пребори, то поне да компенсира в основните му недостатъци. Мъчно е да се каже днес зад кой голям  проект би застанало академичното тяло и от кой би положило усилия да се оттласне. Като редовен участник в един от последните по-големи, макар и студентски, семинари от края на 90-те „Малка носовка“, мога да кажа, че тогава (а и днес виждам) работата ми/ ни в този семинар като набавяща няколко ключови интелектуални, а и социални умения (наред със задълбочено познание върху отделни полета на мисълта и знанието). Първо, търпимост при оборване на тезите и смирение (без да звучи пресилено) пред негласното условие да мислим заедно. Второ, интерес към това какво прави другият до теб – колегата от другия курс, другата специалност, другия факултет – което предполага, и това беше все още налично тогава, мислене за Университета като място за личностно саморазвитие и самообразование, като идеалистично поле на Универсума (в класическия Хумболтов смисъл), а не възприемане на Университета като инструмент, снабдяващ те с тапия за професионална квалификация и с време, през което да се „устроиш“ на „пазара на труда“. Трето, и може би основно – чрез семинара, или тъкмо семинарът беше израз на опита да създадем ситуация на промяна в академичния режим, промяна в програми и дисциплини, в начина на провеждане на курсове, беше и опит за интеграция между дисциплини от няколко факултета – филологическия, философския и историческия.

Привличането на личния ми семинарен опит от края на 90-те и съпоставката между наглед несравнимите ситуации на 80-те и 90-те (би ли могъл семинарният живот от 90-те да се мисли като далечно, модифицирано ехо на динамичния семинарен живот на 80-те?) би могла да обслужи трудно рационализируемото ми усещане, че освен тясно академичните си цели, Семинарът се нуждае, по условие за легитимност, и от по-широка цел, фокусирана в Промяната (било то промяна от тясно академичен или от по-глобален социален/ политически характер).

С оглед на подобно мислене за Семинара като необходимост и заявка за произвеждане на промяна, може да се анализира върху иначе силно фрагментаризирания (в което е и неговата сила от тогавашна гледна точка) семинарен пласт на академичния живот от 80-те. Промяната е безспорният, струва ми се, широк хоризонт, който удържат пред себе си семинарите от периода. Независимо дали тази промяна е опит, огрубено казано, да се промени системата отвътре (според намерението на Райчев), да се разяде единоречието и единогласието на системата чрез множенето на езиците (по тезата на Николчина) или просто да се прочете Маркс по начин, различен от идеологическия и официозния (по свидетелството на Деянов за работата в Марксовия семинар).

И още две уговорки. Ако мислим кръжоците и семинарния живот от края на 70-те и 80-те на ХХ в. като своеобразна форма на съпротива, целяща промяна, то е трудно да се твърди с категоричност, доколко „съпротивата“ е ясно осъзната. Тук могат да се засрещнат две позиции. От една страна тази на Андрей Рачев, според когото за подобна рационална рефлексия не може да се говори, иде реч по-скоро за „поколенческа съпротива на несравнимо, несравнимо по-образованите от своите родители и учители <…> едните знаят езици, а другите не. Едните нещо знаят за запад, нещо за Фуко, другите въобще не са чували за това. Каквото и да правиш, то в някакъв смисъл е съпротива <…> Но осъзната съпротива – не, защото съпротива, която не е осъзната, която да желае да се събори това нещо – няма, по никакъв начин. Абсолютно съм сигурен, че никой до 89-та изобщо не е мислел, че това ще свърши. Кюранов е изключение“. Противоположно като че ли е внушението на Миглена Николчина, която по повод свободното говорене в по-късните фази от живота на Семинара казва: „това [свободното говорене] го създадоха хора, които го извоюваха стъпка по стъпка <…>  ние това го създадохме и аз съм била просто участник, но имаше хора, които го организираха и са се борили на ежедневно ниво за тези форми“. Извоюваното „стъпка по стъпка“ право да се говори свободно и различно, дори и първоначално да не е било осъзната крайна цел, със самото си случване е par excellence ситуация на съпротива, в която участниците се оказват.

И втората уговорка е свързана с едно евентуално намерение (изказано по един или друг начин в книгата на Николчина) тъкмо семинарният живот да се внуши, да се предложи като специфично българско явление на съпротива срещу режима. Струва ми се, че подобно внушение, дори и да има основания, може да се предложи едва след като добре се изследва ситуацията и в другите страни от Източния блок. Като сродна форма на съпротива могат да се мислят например изолационните пристани на науката в СССР като Тарту или кръговете от литераторите и критиците, събрани през 80-те около списанието „Новый мир“.

Та, ако мислим кръжоците и семинарния живот от края на 70-те и 80-те на ХХ в. като своеобразна форма на съпротива, то биха могли, на най-първично и общо ниво, да се изведат три форми на съпротива, три посоки на несъгласие с режима. Тези три форми на работа по границите на режима, чиито ефекти водят, ако не до пречупване, но поне до изместване на тези граници, условно и своеволно ще нарека 1. Работа отвътре; 2. Работа чрез капсулиране в познанието и 3. Работа чрез множене. Тези три форми далеч не изчертават опита за обобщение на формите на съпротива, които могат да бъдат изведени от на места изключително конкретните и подробни спомени за жестове, възгледи и участници на Семинара. Първите две форми като че ли в най-чист вид се срещат в Марксовия семинар и се събират в поведението на неговите участници, артикулирано от днешна позиция. Третата форма е извлечена от тезата на Миглена Николчина „Изгубените еднорози“.

На двама от участниците в Марксовия семинар – Андрей Райчев и Андрей Бунджулов – може да се припише мислене за съпротивата, или поне за промяната на режима, чрез действия и постъпки отвътре, от позицията на самата власт, от позицията на хора, инкорпорирани в системата на едно високо управленческо ниво. Към тях може да се отнесе определението „дисидентстваха през интеграция“, изказано от самия Райчев по повод действията на Любен Николов и други лица в Партията. Спомняйки си онези години и съвместната си дейност с Бунджулов, Райчев казва: „И с него построихме един много сериозен план за интеграция във властта. И между другото доста напреднахме… На финала нещо го мислеха [Бунджулов – бел. Г. Г.] за секретар на ЦК на БКП. И можехме да вземем властта. Може би щяхме да я вземем. Идеите бяха дубчевско-горбачовски. Никаква друга промяна не признавахме.“ Основният двигател на Марксовия семинар, Деян Деянов, нарича това „съблазън от властта“ и тази „съблазън“ е омайваща, не защото не можем да се доверим безрезервно на идеалистичните намерения на Бунджулов и Райчев, а защото „съблазънта” е вид хипостаза на самата власт. Ефектите от намерението да се променя системата „отвътре“ винаги са разнопосочни и нееднозначни. Колкото до усещането на самите Райчев и Бунджулов за ефекта от личното им „дисидентстване през интеграция“, е добре може би да се направят допълнителни интервюта с тях, конкретно по въпроса. Всъщност самият Райчев настоява, че тъкмо „отгоре”, не толкова „отвътре”, е извършена реформата: „Нашата не се оказа важна и всички заготовки, разработки, които направихме, се оказаха съвършено излишни, защото Горбачов в това време допълзя догоре и взриви системата”. Така реформата, промяната, се превръща в спусната директива, в нещо външно, в натиск, оказан от самата власт. Така като че ли се пренебрегва иманентният потенциал на самия режим за промяна, заложените в него апории и напрежения, особено силно проявени във всекидневния живот от края на 80-те. Позицията на Райчев се разминава с тази на Николчина, която в книгата си за Семинара настоява, че тъкмо той и множеството му езици, разклатили дискурсивния монопол на единния официозен език, са фактор, който не бива да се отминава с лекота, когато мислим причините за краха на системата у нас. Диалогът, възхождащ към Бахтин, но далеч надхвърлящ литературоведските му възгледи, диалогът като „хуманитарна нагласа”, като способност да слушаш другия, диалогът и „гласността”, практикувана буквално в един тъкмо Горбачовски смисъл, ерозират системата отвътре. „Семинарът възприема себе си и се самоинсценира като несекващ и политопичен Платонов пир. Никой не изглежда загрижен за това, че множенето на пируващите ще взриви тази структура” [1]

Вторият път на своеобразна съпротива, който като че ли обобщава работата на Марксовия семинар, е тази, която нарекох по-горе работа чрез капсулиране в познанието. Марксовият семинар е първото и може би най-трайното семинарно явление в академичния живот на 80-те години у нас. Участниците в него настояват, че тъкмо тук се извършва същинската научна работа (а другите семинари разчитат повече на шумни публични жестове и пърформънс, виж интервюто на Райчев), че се отдава сериозен приоритет на  теорията и критичното мислене както спрямо текстове на Маркс и Енгелс, така и спрямо литературата, идваща от Запада: „Много харесвахме, да кажем, френската философия от 70-те години, която ни беше съвременна и общо взето Фуко го получавахме в момента, в който излизаше. Но не сме били захласнати. За нас имаше Мамардашвили, Бахтин. Имахме какво да кажем, че е наше, и да бъдем критични към това, което става там, но не идеологически критични, а просто мислещо критични. Що се отнася до Марксовия семинар, Мамардашвили беше по-силен или поне равен авторитет на Фуко“ (из интервюто на Деянов). В същото това интервю Деянов настоява на затворения кръг от участници в семинара, развил се в такъв като продължение на още по-тясна групичка изследователи на Кант, внушава се отказ от широка публичност и ярка разпознаваемост, сякаш задълбочената изследователска работа, сякаш подетото препрочитане на Маркс, е възможно само в стеснен кръг от близки приятели, от съмишленици, в смисъла на хора, които „мислят заедно” (а през останалото време играят футбол или поръчват западни книги по международния заем на Народна библиотека). Режимът, опростен сякаш чрез своята трафаретна езикова едноизмерност, е заскобен, недопуснат, оставен извън територията на сложната и разноречива теоретична мисъл, извън задълбоченото философско познание. Тъкмо такава теория и такава мисъл – сякаш пренебрегнали идеологическата ситуация отвън, но атакуващи самото сърце на тази идеология, Маркс – се превръщат в солидно и като че ли логически издържано оръжие за съпротива.

Възгледът за теорията като форма съпротива е и една от основните тези в книгата на Николчина: „Актуализацията на теорията в терора на тоталитаризма се преобръща и краят на тоталитаризма се разразява като теория” [2] . Сред тезите на Николчина е и третата възможна в рамките на Семинара форма на съпротива – работа чрез множене. Тъкмо многогласието, употребата на различните, понякога езотерично звучащи езици, непосредствено до дискретното ухото на властта, употребяваща с цел непрестанното си възпроизводство единен, хомогенен и уж всеразбираем език, уязвява въпросната власт.

Връщането днес към това силно набраздено поле от събития, отношения и последствия (чийто отделни черти тук щрихирах едва частично) буди един съществен въпрос. Би ли могло по-детайлното ни познание за тази епоха да ни набави механизми за осмисляне на ситуацията днес; би ли могла реконструираната ни памет да ни разкрие потенциал за справяне с отново изострените отношения между интелектуалните среди и политическата сфера; би ли могъл анализът да ни предложи компенсаторно (доколкото някои от опциите са без време изгубени) подходи за действия на съпротива? Или заниманието с периода на 80-те цели само историографско запълване на неусвоени още, доколкото са в непосредствена близост, исторически събития? Само от второто, струва ми се, едва ли някой би имал полза.

 

[1] Миглена Николчина. „Изгубените еднорози на революцията. Българските интелектуалци през 1980-те и 1990-те години“. 2012 С. 27-28.

[2] Миглена Николчина. „Изгубените еднорози на революцията. Българските интелектуалци през 1980-те и 1990-те години“. 2012 С. 43.