От дома тръгваше един маршрут, по който минавах редовно, ден след ден, в продължение на години, но в три различни периода от живота ми. Първо – до Детската градина, най-прекрасната детска градина в Лозенец, а според мене и в София – тази на улиците „Розова долина”, „Лозенец” и „Капитан Андреев”; после, 10 години по-късно – до Френската гимназия на „Патриарха”, и накрая, още десет години по-късно, когато излязохме под наем в една гарсониера с едри хлебарки на „Капитан Андреев” над фурната и когато влачех дете № 1 до яслите на „Трайчо Костов” или до мама. Но поред.

Маршрутът изглеждаше така. Пресичах улицата пред нас. Тогава това не беше нещо достойно за споменаване, но сега е сериозна авантюра, затова го отбелязвам. Впрочем и тогава не беше безопасно – някъде около 6-7 годишна възраст там ме блъсна колоездач: беше се засилил отгоре по наклона откъм Двореца на пионерите и летеше бясно, а аз изобщо не допусках, че нещо освен едра бръмчаща „Варшава” може да мине по улицата и не се оглеждах. Понеже бях „развито за годините си дете” (цитирам майка ми, лека й пръст), от началото на втора група в детската градина ме пуснаха да ходя и да се прибирам сама. И така пресичах улицата, минавах пред една много модерна кооперация (най-модерното й бяха огънатите стъкла на френските прозорци, които образуваха нещо като зимна градина между единия и другия слой. Боже какви неща имаше по света!) и завивах надясно по „Теодосий Търновски” (никога не си смени името). Тази част – от долната страна на „Трайчо Костов” – не беше интересна, защото беше равна. Виж, другата, беше стръмна и от „Антон Иванов” до „Трайчо Костов” можеше да се спуснеш с шейна или кормилачка за 3 минути (доколкото отчиташе часовникът без секундомер на братовчед ми Любо). От „Теодосий Търновски” тръгваше една малка глуха уличка, „Лале”, на която живееше мамината шивачка. Приемаше в една едноетажна къщица, в стая с манекен (!!!), но най-съблазнителното бяха, разбира се, разноцветните креди за рисуване по платовете и карфиците с цветни главички. Откъде ги взимаха хората тия неща и защо нашите бяха прости, без цветни главички, така и не разбрах. По-късно улица „Лале” изчезна, затапена напреки от един грозен блок с малки прозорчета. Махалата говореше, че е не то на Петър Танчев, не то на сина на Петър Танчев (виж в Гугъл). На „Теодосий Търновски” имаше още една забележителност – двор с грамаден сребърен бор, къща в стил на алпийска вила и отпред басейнче, кръгло, циментово, с чучур в средата, с няколко водни лилии, които цъфтяха (!!!), и, казват свидетели, златни рибки. От време на време нахрабрявах, влизах в двора и се опитвах да ги видя. Мисля, че ги видях веднъж.

„Теодосий Търновски” стигаше до „Крум Попов” и Милицията – т.е. площадчето, на което се намираше Милицията. По-късно разбрах и името на милицията – Четвърто районно. Това площадче и малката градинка имаха забележителност от национален мащаб: блока на Гунди. Деца от махалата се хвалеха, че са го виждали да излиза и посочваха един черен мерцедес като негов. Срещу блока на Гунди, от другата страна на „Крум Попов” и в началото на „Лозенец” имаше голяма мистериозна сграда: през прозорците на първия етаж се виждаха присветванията на червени и зелени лампички; хора не влизаха и не излизаха, а се носеше тихо бръмчене. Телефонна станция (№ 6). „Лозенец” се спускаше право към канала и любимото ми място, на левия тротоар беше шивашкият дюкян на… как ли беше името на дебелия дядо, с очила като лупи, който нямаше нищо против да си приказва с мене на отиване или на връщане от детска градина. Днес там е 7-8 етажен блок, все си представям, че една от рампите за автомобили минава върху дюкяна му. Беше едно такова малко дюкянче, барачка, може би три на три метра, заето от огромен тезгях и шевна машина като на баба, тоест Сингер. Много обичаше да приказва (шивачът), а аз гледах вторачено и със страхопочитание как голямата ножица пори опънатия плат.

И накрая маршрутът стигаше до детската градина, о, детската градина. Огромният двор, кестените и брезите, дървените перила на терасите с битови мотиви, възрожденските стрехи, парадния вход с внушителния портал, големите тераси от червен пясъчник на партера, на които лятно време ни изнасяха масичките, и басейна, о, басейна – кръгъл, с три стъпалца, с дъгообразна стена с душове и, както си мислехме с децата, резервоар на покрива, в който се събира и топли водата. А зад стената с душовете имаше помещение – дълго, тясно, тъмно, студено и лете, закрито от храсти, което винаги заобикаляхме хем привлечени, хем уплашени от дебнещите? там неща. Басейнчето не отстъпваше на морето ПО НИЩО – нито по неудържимото желание да влезеш, отлагано до 12 без 15, нито по настръхването от първия допир с водата. След 20 години, в дългите летни неделни дни, прескачахме оградата и оставяхме Junior да тича из двора гол, само с шапка идиотка и лопата в ръка и да се търкаля в празното басейнче.

Този маршрут продължава и нататък – покрай фабриката за целулоидни кукли на гърба на градината, чиито дефектни глави се търкаляха около кофите за боклук; през Градинката на Банята (сега без баня) в Лозенец и натрапчивия образ и мирис на залепнали по асфалта мокри жълти листа и тлеещи купчини есенна шума; през църквата, където ходехме да си вземем огън на Великден, преди да ядем домашния козунак, който бях опекла; през 120-о училище, където кракът ми не стъпваше, защото някои казваха, че било по-добро от 107-о, през мостчето над канала и люляците…
Но оттам местата вече се разрояват, а страниците ми свършват.