Краят на социалистическата ера и началото на демокрацията са епохата на предефинициите – всичко в обществото, политиката и културата трябва да получи нов смисъл, за да може да продължи да съществува в „новото” време. Поредицата от статии цели на първо място да дефинира понятието авангард. Най-добър пример за това е статията „Б”-от на авангарда. Български авангард?! Опит за анализ на понятието и търсене на проекциите му в съвременното ни изобразително изкуство” от 2 януари, 1990 г., където мнозина български артисти изказват своите гледни точки за смисъла и обема на понятието авангард. В началото на демократичното си съществуване България търси своята легитимация сред европейските държави и поради тази причина голяма част от дискутиращите се опитва да намери мястото на българското творчество (минало и настоящо) в системата на европейския авангард.

Един от основните начини за доказване легитимността на новата държавна система пред самата себе си е противопоставянето на практиката на несвобода по време на тоталитарното управление. Затова голяма част от статиите в тази рубрика са построени като критика на еднопартийната държава и единствения й художествен метод – социалистическият реализъм. За един от основните принципи на авангардизма е обявена „свободата”, която противостои на еднообразната образцова традиция в родното изкуство до преди 1989 г. Едва в тези първи години на демокрацията практически става възможно свободно да се говори за авангарда като носител на новото и като алтернатива на социалистическото изкуство.

Интересен е въпросът защо именно авангардът се оказва толкова важен за българските артисти и те съсредоточават усилията си да го дефинират и да покажат проявите му и възможността за появата му на местна почва. Освен неясната връзка със „свободата” и привиждането му като средство за легитимация, Лъчезар Бояджиев разглежда авангарда като начин за придобиване на статут, благодарение на естетическия ореол, образувал се около термина . Освен естетическа ценност, според българските артисти, авангардът притежава и социална такава. Орлин Дворянов твърди, че авангардът може да се превърне в общественополезна дейност благодарение на възможността си да възпитава публика . Той представлява нов начин на мислене, който дава на изкуството възможността да достигне до „непознати духовни пространства”, където други сфери от обществения живот не биха могли . Ясно личи привидяната възпитателна функция на авангарда – той е описан като философска система, която води до духовно извисяване и цялостно усъвършенстване на индивида. Израз на тази идея е твърдението, че досегът до този вид изкуство може да даде самочувствие на отделния човек и да стимулира толерантност към себеподобните, мислещи по свой начин.

Още една от основните причини за важността на авангарда е връзката му с бъдещето. Ситуацията на преход е критична за България и затова особено ценна се оказва идеята за непрекъснатата промяна и обновление. Художникът трябва да бъде откривател на нови, ориентирани към бъдещето посоки – това описва „възможностите”, които авангардът предоставя пред отделната личност и обществото като цяло за решаване на кризата на настоящето. В „Изкуство на празните гилзи” също се загатва за авангардното изкуство като начин за постигане на свободата, проникване в нови духовни територии и сътворяване на нов свят.

Поради липсата на тясна дефиниция на авангарда, на българските художници се налага да намерят такава. Определението на термина излиза от чисто естетическата перспектива и се съобразява със специфичната икономическа, политическа, социална и културна ситуация, в която се намира страната. Изглежда има необходимост „авангардът” да се прочете като своеобразна панацея за българското изкуство. От друга страна, приписани са му и социални функции – превръща се в начин на възпитание, в метод за легитимация и дори в мост към по-доброто бъдеще.

В статията „Б”-то на авангарда” основната задача на участващите в дискусията творци е дефиницията на понятието и откриване на български практики, които могат да бъдат свързани с него. Основен въпрос е дали авангардът е част от една традиция, която може да бъде наподобявана или представлява уникален израз на противостоене на конвенционалното изкуство. Авторите се опитват да разрешат дилемата дали може да има авангард в условията на несвобода по време на социализма.

Димитър Грозданов се опитва да намери „традицията” на българския авангард, връщайки се към имената на модернизма от 20-те години на миналия век (Гео Милев, Николай Райнов, Сирак Скитник, Чавдар Мутафов, кръгът около списание „Кресчендо” и др.). Това е опит да се докаже непрекъснатата „линия” на авангарда (тук разглеждан като традиция), която трябва да бъде намерена в историята на българското изкуство чрез едно ново критично четене.

Диана Попова се занимава с българските практики, които могат да бъдат причислени към неконвенционалното изкуство. Тя обръща внимание на новите форми („акции”), чиято особеност е игровостта, липсата на насоченост към резултат и нежеланието за показност (излизане от изложбената зала). Публиката реагира противоречиво на тези явления. Най-важното наблюдение на Диана Попова е това за „съзнателното усвояване на различни традиции” от страна на българските артисти, което ги лишава от ролята им на новатори. Авторката се пита дали тези акции са израз на лична творческа изява или са желание за вписване в общата европейска традиция чрез следване на нейните образци. Това е част от една по-голяма тема, обсъждана в статиите – дали артистът трябва да произведе нещо същностно ново, за да може да бъде определен за авангарден или това може да се постигне чрез следване на определени образци.

Георги Тодоров определя авангарда като стоящото извън конвенционалната форма. Социалистическият реализъм отхвърля възможността за различна форма, като премахва условията за нейното създаване: няма информация за европейските достижения (литература, списания), основните теоретични текстове на значимите творци липсват, няма подходящо образование, както и пространство, където да бъдат изложени необходимите образци (музей на модерното изкуство или гостуващи изложби). Това обуславя липсата на авангардна практика в страната с изключение на няколко примера от последните години на социализма. Най-важното заключение на Георги Тодоров е разглеждането на авангардизма като начин за вписване в световната традиция, следвайки вече изготвена програма. Той споделя мнението, че само по този начин може да се гарантира автентичност на българското изкуство.

От своя страна Лъчезар Бояджиев отхвърля идеята за следване на чужди образци и определя авангарда като „връх на една вълна”, като пояснява, че независимо от формата си, различни произведения могат да носят авангардна идея. Тук авторът дава коренно различна идея за авангарда, като загърбва разбирането му като „неконвенционална форма” и се обръща към съдържанието.

Асен Ботев връща дискусията към начина, по който се създава изкуство и споделя идеята, че то трябва да произлиза от изживяването на действителността и да представлява неин специфичен израз. Това според него е начинът да се гарантира автентичност на българското изкуство. Прави впечатление първостепенната важност на понятието автентичност за българските творци, което изглежда не само гарантира индивидуалност и уникалност, но представлява и необходимо условие за създаване на значимо изкуство.

Лъчезар Бояджиев и Георги Тодоров поставят въпроса дали авангардът трябва непременно да бъде неофициално изкуство, или това не е негова същностна характеристика. Въпреки нежеланието си да постави акцент върху неофициалността, Тодоров признава нуждата на авангарда от неконвенционалност. Това е единственият начин, според него, тази практика да обогатява изкуството, да носи промяна и „движение напред”.

Георги Тодоров предлага своето виждане върху процеса, по който се достига до авангардната практика. Според него, първоизточникът е информацията, която води до формиране на образована публика, необходимо условие за създаване на авангардно изкуство. Орлин Дворянов доразвива тезата, като представя своята идея, че публиката може да се възпита само чрез пряк контакт с авангардното изкуство. В този смисъл произведението стои преди публиката (противно на идеята на Георги Тодоров) и едва в досега си с него, тя става съпричастна. В резултат на това, според Орлин Дворянов, авангардът може да се превърне в общественополезна дейност.

Филип Зидаров дава определение за авангарда като форма на съпротива, което противоречи на разбирането му като традиция. В бившите социалистически страни той приема формата на идеологическа съпротива. Тъй като открита опозиция срещу тоталитарната държава е невъзможна, Зидаров смята, че съществуват неосъзнати форми, които нарича „конвенционален авангард”. Този художествен вид по свой начин успява да се впише в художествената ситуация на социалистическия реализъм. Това „удобно” дефиниране на понятието авангард позволява на българското изобразително изкуство да се впише в традицията му.

Слави Кокалов се противопоставя на виждането за авангарда като съпротива, тъй като го смята за твърде екстремно, а крайностите в годините на режима са недопустими. Вместо това, той насочва вниманието към една „приемлива” форма на критика – иронията. Именно тя позволява деконструкция, без да се противопоставя открито на структурите и затова е основно изразно средство на хората на изкуството по време на соца.

Проф. Иван Ненов защитава идеята за авангарда като протест и разчупване на границите на традиционното изкуство. Той набляга на противопоставянето срещу навика и репродуциращите се еднообразни форми.

В „Една съдба, една история” художникът Добрин Пейчев обръща специално внимание на възможността за създаване на авангардно изкуство в епохата на социализма. Според автора, в страната има творци, които изнасят изкуството си на неконвенционални места и благодарение на нестандартността си печелят своя публика. Тези нови произведения и форми провокират мисленето и поставяйки под съмнение ценностите на системата, представляват своеобразен бунт срещу нея. Добрин Пейчев разглежда новите практики като „духовен мост към световните художествени стойности” . Тук е развита идеята за авангарда като своеобразна свобода, която, изваждайки родното изкуство от клишетата на социалистическия реализъм, го включва в обхвата на съвременните световни практики.

Статията „Полезност без граници” на Орлин Дворянов е опит да се покажат ограниченията на творческата личност в епохата на тоталитарната държава и практическата невъзможност за създаване на свободно изкуство. Той описва условията, в които възниква авангардът, чието съществуване в България авторът не поставя под съмнение (вижда присъствието му в творчески обединения извън системата). Орлин Дворянов определя авангарда като начин на мислене и затова смята, че макар да не е имал сериозни външни прояви преди 1989 г., той все пак е бил споделян от някои български творци.

Авторът застъпва две много важни тези. Той обръща внимание на тясната връзка на авангардните търсения с прецизно разработени философски и естетически концепции. Този вид изкуство трябва да бъде изграден върху един цялостен теоретичен възглед. Именно тук става видима вече споменатата липса на писмени текстове, обосноваващи авангардното изкуство. От друга страна, авторът вярва в социалната полезност на авангарда като възстановител на загубената по време на режима публичност. Неслучайно той отделя специално внимание на спонтанния контакт между хората, който може да се случи на улиците и площадите, използвани от социализма като идеологически пространства.

Още една интересна идея в статията е дефинирането на авангарда като начин за проникване на мисленето в нови духовни пространства, като това се случва благодарение на специфичната гледна точка на автора, обусловена от принадлежността му към дадена национална култура. Тук ясно личи тясната връзка на изкуството със средата, от която произлиза.

В „Рецепти за провъзгласяване” Яра Бубнова детайлно разработва тезата за противоположните същности на авангарда и традицията. Тя разглежда системата на художественото творчество преди 1989 г. като затворена – традицията се предава строго от поколение на поколение, а излизане извън рамките й не е позволено. Авангардът, от своя страна, е дефиниран като „създаване на абсолютно нов вид изкуство, непрекъснато обновяване на изразните му средства” . Това определение изключва възможността за съществуване на авангард в България по време на тоталитарната власт. Авангардът е насочен към бъдещето, което рискува да наруши идеологическия ред и затова е недопустим в еднопартийната държава. Още един аспект на авангардното изкуство е интелектуализмът, който не присъства в художествената система на соца.

Интересно наблюдение на Яра Бубнова е това за „създаването” на авангардизма в страната от страна на художествената критика. Тук отново се забелязва „нуждата” от наличие на авангард, макар той да не съвпада по идейно предназначение със западния. С тази цел авторката въвежда понятието „наш авангард” за нещо, което се прави за първи път в страната. Това е израз на нуждата от легитимиране на авангардна практика на всяка цена, поради сериозната й стойност като специфичен вид изкуство на обновлението.

Поради усилията на критиците и променилия се социален контекст през 1989 г., Яра Бубнова наблюдава и действителното тръгване на творците по пътя на експериментите, въоръжени с естетически теории. Това сякаш е моментът на появата на истински авангардни практики („нов живот на изкуството”), които намират начин за реализация едва след политическата промяна, която прави възможно съществуването им. Този възглед е израз идеята на авторката за първичността на социалния фактор при появата на „свободно” и „насочено към бъдещето” изкуство.

Основно внимание в статията е обърнато и на „новата” критика на „новото” изкуство, която съответства на интелектуалния му характер и не просто го обяснява, а се превръща в условие за създаване на истински авангард.

Статията, която обръща най-голямо внимание на действителни практики на авангардното изкуство, е „Изкуство на празните гилзи” – разговор със западногерманския художник Бернхард Алерс. Целта на интервюто е да бъде потърсена „чужда” гледна точка върху дефиницията на този специфичен вид изкуство и да бъде доказана неговата съвместимост с българската практика. В текста се обръща специално внимание върху обхвата на дейността на авангардния творец, който, според германския творец, може да инициира духовни, социални и дори политически процеси. Именно тази връзка на изкуството като културна практика с останалите процеси в държавата е една от основните причини за „важността” на авангарда, която споделят българските художници. Авангардното творчество е привидяно като начин за цялостна социална промяна. Това се доказва и от възгледите на Бойс (чийто ученик е Алерс) за „изкуството като базисна продукция на всяко продуктивно поведение” . Именно свободното креативно действие е в основата на надеждата за „новия” човек, който ще създаде „новата” държава от руините на разпадналата се социалистическа система.

Бернхард Алерс споделя възгледа, че значението на авангарда трябва да се извлече от специфичните условия, в които той съществува, а не да се разчита на общите дефиниции на западноевропейското изкуство. Именно средата определя дали един акт може да се разглежда като авангардно изкуство, или не, защото само тя може да определи степента на неговата значимост и новаторство. Творецът дава пример с един и същи жест, който не е новаторски в „свободната” западна атмосфера, но може да има импулсиращо въздействие като акт на освобождаване в несвободната еднопартийна държава.

Детайлното вглеждане в дискусията на страниците на списание „Пулс” относно дефиницията на авангарда и наличието на подобни практики в България води до няколко основни заключения. От една страна, се забелязва невъзможността за единна дефиниция на понятието, която да установи дали българските практики могат да бъдат включени в обхвата му. Забелязва се склонност към разширяване обема на понятието, което да докаже наличието на авангардно изкуство в страната. От драга страна, съвсем видими са невъзможните условия за създаване на такова изкуство преди 1989 г. – липсата на свобода, недостатъчната теоретична подготовка, рамката на социалистическия реализъм като единствена позволена естетика в изкуството. Все пак най-важното наблюдение е това за необходимостта от присъствието на авангард в страната – той е привидян като начин за културна, социална и дори политическа промяна, която да възпита у хората способност за обновление и по този начин да им вдъхне надежда за различно бъдеще.