Постановката работи предимно чрез лишаване и отстраняване. Включително значителните съкращения, направени най-вече по един от текстовете, тъкмо през осезаемата липса оголват паралелите, свързващи оригиналните пиеси. Надали можем да говорим за колаж – фрагментите се редят подобно на серия диапозитиви, които очевидно променят значението си чрез натрупване, лишено от какъвто и да е въздух и паузи. Засилено е усещането за разиграване или просто показване на чисти поводи, провокации и повдигане на проблеми, които не могат да бъдат рефлектирани, нито разрешени в хода на непрестанното изговаряне.

Работата на Веселин Димов е на първо място драматургична и се свежда в кондензирането и помиряването на три пиеси, писани „на един тон”, едната от които с огромна продължителност („Каспaр”), в един току-що изобретен вид. Прибавена е нишка, която следва да насочи погледа към социалното, макар и на твърде абстрактно ниво. Но тя въвежда в него фрагмент с оттенък по-скоро на дзен мислене и настоява на източния прочит на Хандке: „Аз ли съм роден в света, или светът е роден в мен”. И все пак, серията, за която стана дума, вероятно би могла да се задвижи и без нея, тъй като не е обезоръжена, разполага с основните си точки и противоречия.

Пиесите „Самообвинение” и „Пророчество”, поставени и съпоставени, пренасочени по начина, по който ги чуваме в спектакъла, постигат специфична интензивност. Първата говори с гласовете: „Не съм бил какъвто би трябвало да бъда. Не съм станал какъвто е трябвало да стана. Не задържах каквото трябваше да задържа.”, докато втората изговаря тавтологични предричания, в бъдеще време: „И преобразените ще се почувстват като преобразени. И вкаменените ще стоят като вкаменени.” Тонът на повторителното прорицание кулминира: „Камъкът ще е твърд като камък. Всеки ден ще е ден като всички други дни.” – но визиите към бъдещето поставят още по-силен акцент върху възловото „сега” на всяко изричане.

В постановката характерните за Хандке игри на думи и критически манипулации на устойчиви словосъчетания, са изговаряни, както изисква авторът, от т.нар. говорители. Елена Димитрова и Александър Митрев са облечени в дисциплиниращи дрехи и кодове, механизирани, навити до почти пълно изчистване на органичното. Гласовете и лицата на тази сцена са безупречни, но интензивното им физическото присъствие, телата им сами по себе си, служат като гаранция в постоянното обръщане „навътре” към думите. В един от откъсите единият говорещ персонаж се гърчи на пода, спазматично подскача при всяка фраза, но сякаш не от болка, а по силата на механизъм, задействан от изговореното. Дали в този епизод пред нас не е „танцувала” машина? – дори да е така , камерното представление не позволява пълната технологична стилизация на актьора – защото усещаме телесното усилие на изговарянето, движението на тялото. Те легитимират чутото.

Това политическо гарантиране е необходимо – особено в силно минималистично организираното пространство. Всъщност текстът и светлината са декорът на тази постановка. Вместо сценография има проектор/прожектор, който подрежда, светлинно организира и разчертава, но и разхвърля. От друга страна прожектираното дублира изговореното. Видяхме, че то само по себе си работи през повторения в различни дози. Причудлив ефект има проектирането на част от текста на английски език – публиката сякаш не може да се сдържи да търси съответствия, да превежда и респективно – да интерпретира на още едно ниво, с близък фокус и по-голямо напрежение. Така светлината, проектираният текст, работи едновременно като подредба на пространството, като трети глас и трета точка в общата структура.

Представлението трае 50 минути и е последвано от затварянето на сеанса – от обратната връзка. Но разговорът, в който участва публиката след всяко представление, прави нещо по-важно – изработва контекст. Той всеки път поставя случилото се в светлината на нужното на театъра слово – важно е да се говори за пиесата, за театъра, за актьорите, за постановката. Прилагането на тази немска практика, слабо позната на по-младите публики, превръща „Пророчество” и прорицанията му в машина за правене на истини, на която не са чужди и процесите, органичното, общностното и политическото.